„Дни и нощи с Judas Priest” (откъс)

Един от основателите на култовата хеви метъл група Judas Priest – Кей Кей Даунинг – ни отвежда зад кулисите на метъл индустрията.

По книжарниците вече са „Дни и нощи с Judas Priest”,  мемоарите на бившия китарист, написани в съавторство с журналиста Марк Еглинтън и разкриващи шокиращата изповед на хеви метъл „свещеника” за създаването на една от емблематичните банди в историята на твърдата музика.

В своите спомени Кей Кей Даунинг описва съперничеството, съдебните дела, скандалите, секса и наркотиците, насилието и най-вече свободата, които съпътстват пътя на групата. Откровен и обективен, той признава своите грешки, но и не спестява нищо нито на другите музиканти от бандата, нито на конкурентите от други групи като Iron Maiden.

От тези непринудени и безкрайно искрени мемоари „Дни и нощи с Judas Priest” ще научите повече за постоянните скандали около групата, за влизането на Дейв Холанд в затвора, за едно съдебно дело, което едва не слага край на съществуването на бандата, за напускането на редица музиканти, за взаимните нападки, раздори и разбира се – за последвалите събирания.

Кей Кей Даунинг припомня създаването на специфичното хеви метъл звучене, на хеви метъл стила на обличане, на  самата  „идеология“ на твърдата музика.

В центъра на „Дни и нощи с Judas Priest” е не друго, а самата музика на свещениците – мощна, смела, мачкаща клишета и предразсъдъци, променяща светогледи и най-вече – заразяваща със свобода. Музика, натрупала своите грехове, но и защитник на надеждата.

 

Откъс

В този ден реалността направо ме фрасна в лицето.

Осъзнах, че сме били подмамени от едно фалшиво усещане за безопасност, само за да попаднем в капана, заложен за всяка група, която не внимава в картинката. Този ден се превърна в кулминацията на една тиха конспирация, зародила се в момента, в който подпалихме сцената през 1980 г. Тогава на хеви метъла и на този начин на живот се гледаше с подозрение, дори се приемаха за опасни, при това до такава степен, че определени активистки групи се бяха прицелили в нашата цяла култура. В един миг осъзнах, че сме просто изкупителни жертви.

Получихме изключителна, повдигаща духа подкрепа, която ни помогна да преодолеем изпитанието, което предстоеше. Видях искре­ността в очите на феновете, изпълващи улиците пред съдебната зала. Те искаха да спечелим делото – обвинението твърдеше, че причината за самоубийството на двама от феновете на Judas Priest е нашата музика.

И все пак нещо не се връзваше. САЩ, страната, която ни привет­ства с отворени обятия през 1977-а, сега се опитваше да сложи край на кариерата ни.

Бях много объркан, но когато слязох от таксито пред стълбите на съда в Рино и видях всички тези измъчени и отчаяни лица, които ви­каха: Priest! Priest! Priest!, сякаш светлините току-що бяха изгаснали преди началото на поредния ни концерт, се почувствах както всеки път, когато стъпвах на сцената.

Благодарение на феновете се почувствах непобедим. Вече не бях малкият Кен Даунинг от Ю Трий, онова срамежливо и вглъбено хлапе с найлоновата раница и прокъсаните обувки. Бях се превърнал в Кей Кей – самоуверения китарист в най-добрата хеви метъл банда, който е тук с другарите си. Бях напомпан с адреналин, докато се качвах по стълбите на съда. Погледнах Роб Халфорд до мен, който вървеше с високо вдигната гла­ва и гледаше право напред, и си помислих: Всичко ще бъде наред.

Когато влязохме в съдебната зала, всичко отново се промени. В момента, в който голямата дървена врата се затвори зад нас, имах чув­ството, че сме попаднали във вакуум. Усещането за загуба и печал, беше толкова осезаемо, колкото и буцата в гърлото ми. Никога не бях изпитвал подобна рязка промяна в настроенията си. Вече не чувах скандиранията на тълпата отвън. Нейната сила ни беше отнета и от­ново бяхме отслабени.

Сърцето ми биеше толкова силно, че не чувах нищо от случва­щото се около мен. Макар добре да знаех какво сме направили, или по-точно какво не сме направили, за момент отново се почувствах като малкия Кен и изпаднах в онова добре познато състояние, в което очакваш лошите неща да се стоварят върху ти.

ПЪРВА ГЛАВА

През последните няколко години идеята да напиша автобиогра­фия ми беше подхвърляна няколко пъти. Причината да не го направя досега беше въпросът дали съм готов да бъда наистина откровен от­носно невероятната си кариера с Judas Priest, продължила повече от четиридесет години.

Вероятно всички хора и фенове, които ни гледат отстрани, си ми­слят: „Сигурно е невероятно да си в Judas Priest. Те обикалят целия свят и свирят музиката си. Имат много пари и много момичета – жи­вотът им е перфектен“.

За известно време животът наистина беше перфектен.

Но както можете да се досетите, не всеки ден от седмицата беше съвършен. Ако беше така, вероятно щеше да ни стане скучно и безин­тересно – две прилагателни, които се опитах да избегна именно като стана част от банда.

През последните няколко години осъзнах, че макар и понякога да се налага да се дистанцираш от нещо – дали за да създадеш определе­на представа за себе си, или за да запазиш своя изграден вече образ – но по причини, които към момента ти се струват правилни, все пак е далеч по-справедливо да си честен и прям и с феновете си, и с всички останали, свързани с твоята банда.

По този начин ще ти е много по-лесно да започнеш начисто, от­колкото ако нещата останат неизказани, недовършени или неясни.

Когато си тръгнах от Judas Priest, нещата определено останаха неизказани, недовършени и неясни.

Това ме накара да променя решението си и да напиша книга за живота си. Смятам, че появата ѝ е в интерес на всички – всеки човек, който участва или е споменат в нея, е личност, чиято компания, та­ланти и приятелство ценя изключително много и ще продължа да ги ценя дълго след написването ѝ. Нищо не може да омаловажи престоя ми в Judas Priest, но за мен е важно всички факти, както ги разбирам аз, да бъдат изложени пред феновете, за да се смеят, плачат или стис­кат зъби от раздразнение… и разбира се, да отидат и да си купят още албуми на Judas Priest, когато приключат с четенето.

Всичко, написано в тази книга, е преразказ на спомените ми или изразяване на лично мнение относно събития, в които съм участвал. Едва ли ще е изненада за някого да призная, че не помня всичко; много от споменатите събития се случиха далеч в миналото. Докато обаче се опитвах да възвърна голяма част от спомените си, натрупани в пери­од от пет десетилетия – един изключително приятен за мен процес, – осъзнах, че съществуват моменти в живота ми, за които не се бях за­мислял досега.

Тази закъсняла реакция не е нито хубава, нито лоша. Просто та­къв е животът и всичките му лица, с които ни сблъсква. Признавам, че с удоволствие се върнах назад в миналото.

Когато за пръв път се замислих сериозно да напиша автобиогра­фия, която да обхваща както престоя ми в Judas Priest, така и живота ми извън групата, седнах и се опитах да си спомня и да подредя по приоритети всички неща, които исках да кажа, и всички мисли, които исках да облека в думи. През цялото време не можех да се отърва от чувството, че детството на един човек оформя всичко, което му се случва след това.

Всичко.

В моя случай това е самата истина – до такава степен, че поня­кога смятам, че съм прекарал целия си живот в опити да избягам от това откъде съм дошъл и какъв съм бил. Независимо какво правя – и това се отнася дори за най-вълнуващите моменти от живота ми с Judas Priest по време на абсолютния връх на бандата в края на 80-те години, – все още се улавям, че мисля или взимам подсъзнателни ре­шения като малкия Кен с прокъсаните обувки от Блек Кънтри[1] в Уест Мидландс, Англия, а не като Кей Кей от Judas Priest.

Понякога това е хубаво: детството ми ме научи на много неща, които да не правя в живота си. Понякога обаче може да е лошо: вероятно често пъти просто съм стоял настрана и съм мълчал и неволно съм отблъсквал близките ми от себе си.

Ако човек има късмета да разполага със стабилно и обично се­мейство, чудесно. На теория той е добре подготвен за живота. Но ко­гато същият този човек живее в трудна семейна среда, повярвайте ми, това оставя сериозни и незаличими белези. Те, макар че избледняват с времето, все още са там – до ден днешен ги усещам, въпреки интерес­ния и вълнуващ живот, който водя. Вече съм наясно, че тези белези никога няма да заздравеят напълно, макар че съм правил всичко въз­можно, за да се случи.

[1] 1 Район в Уест Мидландс между градовете Бирмингам и Улвърхамптън. – Бел. прев.9