В историята на психоанализата жените се появяват като комети – ярки и рядко. Сабина Шпилрайн – загадката; Ана Фройд – дъщерята; Мелани Клайн – енигматичната, и ето и Сузи Орбах, за която да бъде наречена жена-психоаналитик е невярно, защото тя е отвъд пола, но в него автентично и силно. Това е причината, поради която The New York Times я описа като „вероятно най-известния психотерапевт, който е поставял диван във Великобритания след Зигмунд Фройд“.
Силна, топла и харизматична, Сузи Орбах наближава своя 80-и рожден ден (родена е на 6 ноември 1946 г.), който ще посрещне, призната като забележителен британски психотерапевт, психоаналитик, писател и социален критик. Името й прави впечатление още с първата й книга „Затлъстяването е проблем на феминизма“ (Fat is A Feminist Issue, 1978), когато тя е само на 32 г. В нея тя анализира психологията на диетите и преяждането при жените. Оттогава води кампания срещу медийния натиск върху момичетата да се чувстват недоволни от външния си вид.
Красива e по онзи начин,
по който са привлекателни жените с интелект,
тя носи своето мрачно лице с достойнство и чест. Погледът – открит. Паузите – изпълнени със смисъл. Внимава във всичко, обмисля, без да натоварва, преди да зададе въпрос.
Мрази да дава интервюта и по-често може да бъде намерена на конференции, където винаги е добре подготвена, макар да си личи, че всъщност го прави въпреки публичността, но заради идеите си. Затова и тогава, когато се разбира, че е личният терапевт на принцеса Даяна и таблоидите обсаждат и къщата й, тя се затваря за дълго време за публичното внимание.
Началото на живота й е в Северен Лондон, в Чалк Фарм, точно до Камдън, съвсем близо до частта, която Хенри VIII купува от бившето имение, за да направи Риджънтс Парк. През 50-те години, когато Сузи Орбах е още дете, кварталът спечелва друга слава – левият радикализъм е на мястото си и затова го наричат „най-откачения квартал в Лондон”. Там баща й Морис Орбах, който е
политик от британската Лейбъристка партия,
се чувства на мястото си. Роден в еврейско семейство с корени в Полша, Орбах получава образование в технически колеж в Уелс и като задочен студент в Нюйоркския университет. Политическият му живот започва само на 30 години, като постепенно той влиза в Лондонския окръжен съвет, а през 1945 г. става член на парламента, където остава до 1959 г., за да влезе отново през 1964 до 1979 г. През целия си живот той е член на Poale Zion (Великобритания). Бил е председател на комитета за управление на болница Central Middlesex Group, активен член на Световния еврейски конгрес (WJC). През 1954 г., от името на WJC, но и изпратен от Уинстън Чърчил, той отива в Кайро, за да помогне за
спасяването на живота на евреи, осъдени на смърт,
като част от аферата „Лавон“. Тези му дейности дават основание при смъртта му през 1979 г. Еврейската телеграфна агенция да го нарече „виден лидер на английското еврейство“ и да заяви, че е „твърд ционист, основател на Трудовите приятели на Израел“. Ирония или не, но съдбата е, че умира в деня, в който Маргарет Тачър идва на власт, за да насочи Великобритания за десетилетия в дясното. Неговата
обществена активност се предава на дъщеря му Сузи,
но и по майчина линия тя има силен пример. Морис Орбах се жени през 1935 г. за Рут Хюбш, американка, която по-късно преподава английски на бежанци от нацистка Германия. Тя не е типичната майка и с това, че е председател на Pioneer Women (по-късно преименувана на British Na’amat), оставила обаче в себе си горчилката от това, че не успява да стане адвокат.
Очите на Сузи Орбах са непроницаеми, а дори когато журналист попита за този период от живота й, тя е не само обрана, но може да откаже задаването да допълнителни въпроси, избирайки едновременно кратки и богати на смисъл отговори, описвайки отношенията си с родителите си единствено като „бурни“, тези с майка си като „сложни“, при това по причина, която изисква уважение и съобразяване – „от гледна точка на това коя съм сега, не мога да кажа нищо по-полезно.“
Брат й Лорънс преподава история в Колумбийския университет, Ню Йорк, преди да основе Quarto Publishing в Лондон през 1976 г. и работи като председател и главен изпълнителен директор на The Quarto Group, Inc. Още като дете Сузи прави впечатление с академичните си постижения, печелейки на 11 години стипендия за престижното North London Collegiate School, където се чувства отчуждена, войнствена и готова за спорове.
„Ако училището казва, че трябва да носим кафяв чорапогащник, аз агитирах за кафяви чорапи.“
На 15 години е изключена заради бременността си.
Таблоидите откриват това години по-късно и тя е принудена да дава обяснения не само пред родителите си като дете, но и пред децата си, като възрастен човек.
Тя заминава за САЩ, където в университета в Ню Йорк учи първо руска история, след това градоустройство, а после право. Заради натрапчиво преяждане, отива на психотерапия. Но решението й да стане терапевт не е емоционална реакция.
„Не беше „Боже, аз съм луда, имам помощ, сега трябва да помагам на другите“,
смята тя. „Имаше три причини. Първо, беше краят на 60-те години и бях наистина заинтересована от феминизма и освобождението на жените. Второ, не чувствах, че икономическите аргументи обясняват достатъчно защо жените си позволяват да бъдат толкова потиснати. Така че имах нужда от теория, за да разбера това. И третата причина беше, че бях приключила своя път по проблемите с храненето си. Не беше нищо особено, но ме накара
да мисля много за жените и храненето.
Беше онзи момент в историята, когато всичко се преосмисляше и никой не се занимаваше конкретно с проблемите, които жените поставяха на терапии, което ме интересуваше, така че много от нас бяха част от създаването на нова теория“. Теории, за които Орбах оттогава пише с Луиз Айхенбаум, с когото създава Женския терапевтичен център в северен Лондон през 1976 г. и Института за женски терапевтичен център, институт за обучение в Ню Йорк, през 1981 г.
Тя последователно е консултант за Световната банка, NHS и Unilever и е съинициатор на Кампания Dove за истинска красота; ръководи групата на кампанията за телесна увереност; тя е гост-учен в Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк, гост-професор в Лондонското училище по икономика в продължение на десет години; в същото време председателства Relational School в Обединеното кралство и е организатор на Anybody – организация, която води
кампании за телесната позитивност
и е съосновател и член на борда на Antidote, който работи за емоционална грамотност. Към дейността й трябва да добавим и постиженията й като съосновател на организацията Психотерапевти и консултанти за социална отговорност, като в същото време провежда клинична практика и приема както индивиди, така и двойки в Лондон.
Въпреки че носи няколко различни професионални роли, Сузи Орбах казва, че всички те са свързани в едно начало. „Аз съм клиничен психолог, това работя в моята практика. Но използвам тази работа, за да агитирам политически и да въздействам на властта“, казва тя.
Личният й живот е не по-малко вълнуващ от социалния и академичния. Връзката на Орбах с Джоузеф Шварц, бащата на двете й деца, приключва след повече от 30 години, за да започне връзка с писателката Джанет Уинтерсън, сега нейна съпруга. Орбах нарича себе си „постхетеросексуална“.
Бели листове, силни идеи
Първата книга на Орбах – „Затлъстяването е проблем на феминизма“ – отваря страниците пред проблемите на взаимоотношенията на жените с телата им и тяхното хранене в общественото съзнание. В книгата тя разглежда несъзнаваното значение на затлъстяването и поднорменото тегло и разсъждава защо хората ядат, когато не са физически гладни. В тези времена килограмите са фиксация за много жени, диетите започват да
избуяват като плевели след дъжд
и Орбах не остава далеч от тях. „Знаете ли, бях на диета толкова дълго, колкото издържах, а след това изяждах четири Kit-Kat-а. След това минавах на друга диета…“. Това се случва в края на шейсетте години, когато отива в Америка и се присъединява към програма за женски изследвания в Ню Йорк. Там й хрумва мисълта: „Каква е тази сдържаност, която жените изпитват към храната?“. Личната й терапия я води към написването на Fat is a Feminist Issue. Книгата е абсолютно новаторска със същността си, че напълняването или преяждането нощно време не е въпрос на лакомия или липса на воля, а тема на обществото, заради посланията, които жените получават, че трябва да изглеждат и да бъдат по определен начин.
Сузи Орбах е първата, която показва този феномен и това я превръща в
едно от знаковите лица на феминизма.
„Бях привлечена от това как се създаваме. Как вътрешностите ни създават нашата външност. Това е абстрактен разказ за това как излизаме от утробата и се превръщаме в човешки същества.“
В разказа влиза името на Фройд, чиято последователка тя ще стане по време на престоя си в САЩ. Той инструктирал пациентите си да казват това, което им е на ума – „свободно асоцииране“. Докато се отдалечава от практиката на хипноза и публикува първите резултати от лечението с говорене през 1895 г., което нарича „психоанализа“, той моли пациентите си да говорят. За разлика от други опити в леченията на психични състояния,
той не давал съвети, а само слушал.
С тази инструкция нарушил конвенционалната връзка лекар-пациент. Пациентите трябвало да лежат на дивана извън полезрението му и да казват каквото им хрумне. С оставянето на пространство около изказванията на пациентите си, той отварял пространството да се изпълни със заровени травми. По това време появата на небиологични физически симптоми, като парализирана ръце или крака, била широко разпространена. Всяка епоха дава своите оплаквания. Целият 19-ти век бил пълен с хистерии – точно така, както в днешно време е разпространена булимията,
анорексията и проблемите с храненето.
Случайност или синхроничност, можем да видим къщата на Зигмунд Фройд от прозореца на кабинета й. Нейното разбиране за Фройд остава ненакърнено от скорошните феминистки критики на неговата изначална патриархалност. „Уж сме на различни планети. Моята работа е да слушам, да се ангажирам със света на анализанта, да чувам техните трудности, обърквания, конфликти, агонии и въпроси. Те не идват предварително оформени. В разговора в кабинета няма нищо шаблонно. Това е пространство на изследване.
Знанието е условно.
То не е статична и видовете знания в кабинета изящно изразяват това. Това не означава, че не знаем нищо. Терапевтите натрупват значителни познания за начина, по който човешкият ум се справя с несмилаемото. Хората не идват, защото са щастливи, те идват, защото животът им е спрял. Те се възприемат като заседнали, чувстват се в емоционална скованост. Те страдат от натрапчиви самокритични мисли. Обръщането към тези неща е храната на нашата работа. Именно от този ангажимент възникват нашите разбирания. Субективността, особено в процеса на саморефлексия и потенциална промяна, не е емпирична сама по себе си. Това е преживяно преживяване и анализът осигурява рамка за индивида да изследва своите начини на съществуване, чувства и мислене.
Психоанализата е изследване на човешката субективност.
Това е клинична практика. Той теоретизира превратностите на човешката привързаност, на психологическото развитие на ума и тялото, които се случват в рамките на релационно, културно поле“, казва тя в своя диалог за работата на Фройд с Фредрик Крюс.
Начинът, по който говори поставя в задна перспектива защо точно тя създава една от ключовите книги за обществото – женската гледна точка, хранителните разстройства. Първата й книга Fat is a Feminist Issue, е шокираща, радикална и скандална. Пощенската й кутия прелива от писма на жени, които са на обсесивни диети и изпълнени омраза към себе си, натрапчиво храненещи се и ненавиждащи тялото си – с
белезници, които жените сами са си сложили.
Да бъдеш дебел е защита срещу сексуално внимание, но и срещу това да бъдеш рекламиран, твоето тяло се присвоява като търговско пространство. Дебелината беше изявление за солидност в лицето на майчинството. Мазнините означават много повече от входящите и изходящите калории. Стандартите, от които страдаме и днес са по-крайни и по-далечни от всякога. Телата комуникират повече за състоянието си, отколкото когато и да било, и като този проводник са
място на повече тревожност.
В периода, в който тя пише и издава книгата, пейзажът е очарователно разнопосочен. „Феминизмът, спомня си Орбах, беше много широка идея. Имаше жени, които искаха да променят закона и да се борят, за да получат ипотека, след това имаше жени, които искаха да влязат в банките. След това имаше революционни феминистки, радикални феминистки, лесбийски сепаратистки феминистки. В рамките на групата, която иска равенство на работното място, бихме спорили, че би било трудно да се постигне това при условията, че работното място е структурирано“.
Когато напуска Ню Йорк като място, в което живее и работи, полетът към Великобритания я довежда като психоаналитичен терапевт, но остава участието й в обществения живот, както и писането.
Другите й книги, посветени на храната и тялото, са Fat is a Feminist Issue II, Hunger Strike, On Eating и Bodies. В Bodies тя предложи нова теория за това
как придобием телесно усещане за себе си.
Книгата включва казуси на хора с ампутирани крака и деца, които са били отглеждани или осиновени, и предлага критика на бизнеса на красотата, диетите, стила и фармацевтичната индустрия, както и актуалното мислене за кризата със затлъстяването. Темата продължава и в разширяване на тезите на Уиникът за това как провалът на социалната среда може да доведе до вътрешно разцепване на ума и тялото, така че да покрие идеята за фалшивото тяло/фалшиво усещане за собственото тяло.
Орбах вижда женското фалшиво тяло
по-специално като изградено върху идентификации с другите, за сметка на вътрешно чувство за автентичност и надеждност. Разрушаване на монолитно, но фалшиво усещане за тяло в процеса на терапия води до появата на различни от автентични (дори често болезнени) телесни усещания у пациента.
Друга важна област в нейната работа е свързана с динамиката в отношенията. „Какво искат жените“ обсъжда динамиката в двойките и изследва проблемите на зависимостта и въздействието на връзката майка/дъщеря, майка/син върху самочувствието на възрастните хора.
Но ако тези книги са за по-интелектуална публика, то „Невъзможността на секса“ е книгата, която я поставя на едно ниво с Ървин Ялом, като влиза в ролята на писател, правейки колекция от въображаеми истории от терапията, написани от гледната точка на терапевта, но с напомняния и разсъждения върху ключови психологически концепции, както и откровен разговор за опита на терапевта.
Наливане на основите на феминизма в академична среда
„Започнах ученето си в онзи момент от историята, когато феминизмът избухна на дневен ред“, разказва тя пред вестник The Independent, описвайки своята среда, в която няма героини, има само съмишленици, жени, които действат, обединяват се и създават история. „Това поле (на изследванията върху пола) дори не съществуваше, когато започнах“, обяснява тя. „Току-що се озовах в университет, който имаше програма за изучаване на жените. Всъщност не знаех какво е изследване на жените. Един от най-добрите ми приятели беше координаторът на курса – Карол Блум. Тя ми каза за това и бях очарована.
Малко след това тя, Карол Блум и състудентката й Луиз Айхенбаум, с която ще направят няколко книги, решават да започнат своето обучавение за психотерапевти. „Учихме много заедно… Да, открихме някои открояващи се жени, обединяващи определени видове идеи, но мисля, че наистина моите героини бяха моята собствена група връстници и новите идеи, които разработвахме заедно“, споделя Сузи. Попитана за начина, по който е планирала и оформила кариерата си, тя разкрива, че мисли по-малко за себе си като за оформяне на нещо в умишлен смисъл, а повече за
естественото развитие на академичния й път.
Публикуването на дебютната й книга не поставя пред нея като самоцел писането на следваща. Интересно е, като се има предвид дълбочината и дълбокия й, аналитичен стил, че Сузи Орбах е трябвало да преодолее страха от писменото изразяване. „Бях толкова уплашена да пиша. Просто отделих петък като ден за писане. Забих още на увода, но останалото просто написах, сякаш говорех, сякаш просто предлагах предизвикателни идеи – всъщност „дебелото“ може да не е това, което мислим, че е, „слабото“ може да не е това, което мисля, че е и т.н.“
Дневниците на принцесата
В прочутото интервюто по BBC на Мартин Башир с принцеса Даяна в Панорама през ноември 1995 г., мнозина припознават влиянието на Сузи Орбах. Всъщност Сузи никога не потвърждава това, водена от чистото етично разбиране и кодекс на професията. На директен въпрос към нея била ли е терапевт на принцесата, тя отговаря: “Вижте, ето позицията на психотерапевта. Хирургът казва: „Операцията беше успешна.“ Специалистът не може да каже, че този и този е бил мой пациент”.
А ето какво казва години по-късно, когато си спомня как личния й дом е обсаждан от таблоидите, когато е упомената като терапевт на принцесата: „Беше нелепо. Едно е да имаш такава публичност, когато работата ти го изисква, но това беше напълно неприемливо.“ И при всяко споменаване на името на Даяна, Орбах трепва.
Една жена срещу културата и бизнеса на диетите
Във виждането на Сузи Орбах, непрекъснатият натиск за правене на диети се увеличава с всяка година. В работата си, тя посочва огромните печалби, които компаниите за диети правят от това да учат жените да мразят телата си. Растежът на диетичните компании е експоненциален в Китай, Япония и Корея. „Ние продаваме идеала за „западни тела “ на тези страни. Ако погледнете историята на козметичната хирургия, тя е огромна в Корея, Китай, Иран, Бразилия”. Сузи казва, че тези глобални тенденции са я принудили да напише книгата си Bodies.
Сега на дневен ред е осветляването на компанията Weight Watchers. За нея те печелят, когато нашите диети се провалят, защото проучванията показват, че 97% от диетите си възвръщат всичко, което са загубили в рамките на три години – идеалният фон за наблюдателите на теглото и големите компании за диети, които виждат клиентите си да се връщат отново и отново. „Ще има поток от постоянни клиенти, докато имаме култура да предизвикваме у хората
чувството, че рискуват
да бъдат това омразно състояние – „дебели“; усещане, което започва навсякъде от детска възраст“.
Повечето от така наречените програми за управление на теглото, финансирани от здравната каса на Великобритания, предписват някаква форма на диета или друга, без да разглеждат копнежа за храна; трудностите, които хората могат да изпитат психологически, когато са с размера дрехи, който не харесват. Те не изследват апетита и как да се храни човек, когато е гладен и защо съществува трудност да спре човек, когато е сит.
Малко известен факт е, че
Сузи Орбах е в основата на интуитивното хранене
през 1978 г., който включва разбиране на психологическите и социалните механизми, включени в проблемното хранене и предлага решения, за да помогне на хората да нарушат модела на циклично регулиране на теглото; посочва начини за справяне с емоционалните нужди, без да ги пренася в хранителни нужди.
Проблемът в това да спреш, когато се нахраниш се дължи на спецификата на сегашната култура, в която храната се продава умишлено, за да създава повече и повече апетит и е проектирана с точните количества сол, захар или мазнини, за да достигне така наречената „точка на блаженство“, а не хранителни стойности. Растежът на нередовното и проблемно хранене е трагична история. Трагично е за индивида, трагично е за семейството и
струва скъпо за нас като общество.
Може да занимава умовете от момента, в който се събуждаме сутрин, до обещанията, които си даваме през нощта, при които оценката на изяденото, сякаш е престъпно деяние, е придружена от това, което трябва да се отрече, тъй като яденето се разглежда като морална валута. Трагедията и ужасът се усложняват от стремящите се към печалби частни капиталови и хедж фондове, които гледат на хранителните разстройства като на привлекателна развиваща се индустрия за инвестиране.
Моделът на свръхконсумация-недостатъчна консумация на храна ще продължи да поддържа печалбите. Предаването между поколенията на телесния и хранителния дистрес гарантира това. Напрежението около храната и телата бележи следващото поколение. Всеки родител иска да даде на детето си възможно най-добрия старт, но покриването на бременността и следродилния период със стрес върху възстановяването на тялото, се отнася към важното преживяване на бременността и раждането като към физически момент, който трябва бързо да бъде направен невидим.
Войната за тялото
Според Сузи Орбах в телата ни се води война. Има неочаквани играчи и несигурни резултати и както във всяка война, ресурсите преминават от едната страна към другата. Както във всяка война, идеологиите, които участват, правят играчите и игралното поле размити: понякога виждаме какво се вижда, а друг път това е просто нашата нормалност, като гравитацията, неразпозната, но неизбежна. Две тенденции се сблъскват една с друга: трудността да живеем в телата, които обитаваме в момента и обещанието за безпроблемно, почти безтелесно съществуване, докато се движим към бъдещето, съставено от алгоритми и синтетична биология.
Телата вече не са нещо, което имаме, а нашите вечно гъвкави визитни картички, които или изтриват, или артикулират нашата класа, географски и етнически произход и полови стремежи. Външният вид е от решаващо значение и трябва да бъде безкрайно споделян и одобрен чрез селфита и секс съобщения. Тийнейджърките извайват външния си вид, за да съберат „харесвания“ и одобрение, което, за съжаление, рядко постигат.
Вероятно сме
последното поколение, което има тяло, което познава.
В репродукцията сме на ръба на клетъчна манипулация преди имплантиране, генни модификации и различни видове утроби, които се използват и наемат. А след оплождането има хирургични интервенции, биологични заместители, персонално съобразени лекарства. Законната и незаконна търговия с части от тялото, от сърца до стволови клетки и бъбреци, разкрива търговския характер на нашите тела. Нашето въплъщение днес стои между постиндустриалния момент и времето, когато телата ще бъдат прецизно биоинженерно проектирани или, както твърдят привържениците на AI, ще бъдем без тела – набор от електронни алгоритми, разположени в калъф, такъв, който сега се маскира като жена с
повдигнати устни и пърхащи мигли.
Разбира се, все още не можем да избягаме от тялото. Дори когато приемаме въображаеми самоличности онлайн, за да създаваме виртуални връзки с другите, не можем да живеем в материалния свят без тела. Сузи Орбах споделя, че в нейната клинична практика вижда разнообразие от проблеми с тялото – анорексия, самонараняване, желание да премахна част от тялото, екзема, объркване на сексуалната идентичност,
страх от стареенето…
„Но телесната тревожност е толкова фундаментална, колкото и емоционалната тревожност и трябва да го признаем. Това е от съществено значение, особено за терапевтите, ако искат да бъдат полезни на тези, които ги консултират. За да се справим с тези дилеми, възстановяването на тялото като надеждно място за живот, изисква предизвикателство към нашите настоящи вярвания и стремежи. Условията на късната модерност не са неизбежни. Самите инструменти, които са довели до стесняващата се естетика, могат да бъдат пренасочени, за да включат
голямото разнообразие от тела,
които хората всъщност имат: разнообразие, а не съответствие. Вярвайки, че тялото може да се променя почти безкрайно, ние сме станали жертва на индустрии и практики, които често увеличават чувството ни за несигурност. Ние не обичаме телата си и не се забавляваме с тях. Ние по-скоро се опитваме да създадем тела, които ни карат да се чувстваме по-добре в себе си.
За да се справим с натиска върху днешното тяло, би било добре да преследваме диетите и уелнес индустрията за фалшива реклама и за неспазване на търговските стандарти. Трябва да разкрием подозрителни практики от страна на хранително-вкусовата и фармацевтичната промишленост, които правят храната толкова болезнена и емоционално опасна област за мнозина, и трябва да разширим диапазона от размери на тялото, включени във визуалната култура и модния дизайн, така че да станат повече отразяващи телата,
каквито те действително съществуват.
Трябва да сме бдителни относно правата си да имаме тяло. Между Врховния съд на САЩ, който може да въведе федерално законодателство срещу абортите и трансхуманистичния аргумент, че тези с болни или проблемни тела могат да бъдат излекувани (ако имат пари) чрез нова технология или психофармакология, телата са под заплаха. Трябва да преосмислим тялото по такъв начин, че да можем едновременно да го приемаме за даденост и да му се наслаждаваме.
Нашата борба еда вземем властта върху телата си, така че те да се превърнат в място, от което живеем, а не в стремеж, който винаги трябва да бъде постигнат. Спешно трябва да ограничим комерсиалната експлоатация на тялото и намаляването на телесното разнообразие, така че да можем да се наслаждаваме на телата си, апетита си, физичността и сексуалността си. Имаме нужда от достатъчно стабилни тела, за да ни позволят моменти на блаженство и приключения, когато, сигурни в знанието, че съществуват, можем да се сбогуваме с тях“.
Телесно и поетично
Ако телесността и овладяването, завладяването, приемането е тема основна за Сузи Орбах, поезията е в другата й ръка. „Като терапевт наистина се интересувам не само от акордите… но също и нотките в акордите и колко различни вкусове може да има едно чувство“, казва тя.
Областта, която Орбах проучва сякаш целия си живот, е контрапреносът. Интензивността на въображаемото и реалността на настоящето и нейното живо отношение към всичко, което прави, участието й в процесите – политически и икономически, я правят комета, но не само прелетяваща, а непрекъснато на небосклона на идеите.
0 Коментара