За българското ухо името му би звучало повече като на герой от филм на Фелини, отколкото на реален персонаж в България, и то на католически свещеник в село Малчика, община Левски. Отец Ремо Гамбакорта е у нас от 25 години и пише и говори на български. Първите шест месеца от идването си е разпределен в Русе, за да научи български език, и от зимата на 1994 г. живее в Малчика. Дейността му не се ограничава дотам. От селото като база е обслужвал и различни енории заради липсата на свещеници – Трънчовица, Драгомирово, Велико Търново, Габрово, Плевен, Левски. В разговора ни, вместо „обслужвал“, 63-годишният енорийски свещеник използва израза „слугувал“. Може би езиковата грешка е всъщност вярна и е продиктувана от неговото неподправено смирение. Какво му е коствал и какво му коства този режим на интензивно пътуване между различните населени места, само той си знае.
Още когато се чуваме по телефона, отец Гамбакорта пита къде живея. След отговора ми „София“ като че ли съвсем леко въздъхва. „Разбирам…“. Вероятно наистина разбира, макар че добре знае и какво означава това да се върви срещу течението. Лаконично и ясно споделя какво е да живееш в малкото равнинно селище, разположено на брега на р. Осъм.
„За мене, в момента да живея в Малчика, означава да се чувствам у дома… Хората там не са различни от другите. Имат и живеят с проблемите си на безработни и аз съм солидарен с тях. Моят ежедневен живот е да се грижа за тях, за енория, за болните, живеейки редом с тях“.
Ако камъните можеха да говорят
Отец Гамбакорта говори с любов за историята на Малчика. А тази история е толкова многопластова, че при научен интерес биха се разкрили множество подробности не само за корените на католицизма у нас, но и за интересен сюжет за една общност, преминала през вековете. Отец Гамбакорта е всъщност продължител на една многовековна традиция.
Около две трети от хилядата жители на Малчика в момента изповядват католическата вяра, като католическата традиция тук има над 400-годишна история. В селото има и православен храм, като католици са живели и продължават да живеят в пълно разбирателство с православните.
По тези земи, и по-специално в Долно Лъжене, което е старото име на Малчика, разпространението на католицизма започва още в началото на XVII в. Католически мисионери започват да посещават местните села, след което през 1920 г. е назначен първият енорийски свещеник.
„На 28 септември 1640 посетих село Долно Лъжене на брега на река Осъм, разположено на равно място, село – богато с жито и животни. Тук няма църква, но има място за нея там където е била старата църква (посветена на Свети Георги). Тук има 180 католици, 46 деца… Имат един свещеник стар, който се казва отец Станислав и сега е сляп и много беден; селото има нужда от свещеник“, ще напише за впечатленията си от тези земи епископът Илия Маринов. Слабо известен факт е, че църквата “Св. Анна“ в селото е най-старият католически храм у нас, изграден след специалното разрешение на султан Меджид. Строежът й, воден от унгарски архитекти, започва през 1851 г. и продължава четири години. Каменната фасада на църквата е забележителна. Две години по-късно поръчана и пристигнала от Букурещ камбана става неразривна част от храма.
През същия XVIII в., както пише вестникът за история на имигрантите у нас „Заедно“, католически свещеници учат децата в село Долно Лъжене да пишат и да четат, „поради липса на училище“. Затрудненията им са идвали от това, че е трябвало да убеждават местните жители да изпращат децата си и през пролетта на обучение, вместо според традицията да ги вземат на работа на полето.
Отец Гамбакорта е пасионист, част от религиозна католическа институция, основана в далечната 1725 г., когато папа Бенедикт XIII дава разрешение за образуването й.
„От 1782 г. нашата конгрегация е отворила мисията в Северна България, за да обслужва католиците, живеещи тук. След падането на Берлинската стена през 1989 г., началниците ни попитаха дали някои от нас искат да ходят на мисия в България“, разказва отец Гамбакорта.
Как започва мисията на отец Гамбакорта
Гамбакорта се озовава в България с още четирима свещеници през 1993 г., за да продължи делото на конгрегацията, към която принадлежи. Така от намиращия се в Централна Италия гр. Ферно, свещеникът пристига у нас.
На въпрос кои са личните причини да дойде именно тук, той отговаря със своята специфична адаптация на български език:
„Преди всичко това беше дълбокото желание да давам живота си в службата на Бога в мисиите; Второто: Голямата нужда на свещениците в Северна България и да усилваме мисията на моята конгрегация“.
От идването си в Малчика досега Гамбакорта е кръстил около 220 души. Лятото на всяка година организира празнична програма в празничния за енорията му ден на Св.Анна. Участва в местните дейности на благотворителната организация Каритас. Още в началото на идването си ръководи ремонт на храма, а впоследствие построява и нов енорийски дом. Живее в енорийска къща до църквата. Свободно използва компютър и електронна поща. Има регистрация и във Фейсбук, където пише основно на български език.
За голямо съжаление на отеца, основното училище в селото не функционира от вече няколко години. Налага се децата в селото да пътуват седем километра до училище в община Левски. А около 40 деца учат основно образование и още толкова – средно.
В разговора ни става дума за щекотливия въпрос какъв е източникът за прехрана в Малчика. В селото има цех за дрехи, осигуряващ работа на част от жените. Мъжете, които работят, са заети или в двете кооперации в селото, или в заводи в Левски.
„В момента големият проблем е запустяването на село заради липсата на работа, хората са изгубили надежда и много от тях, специално младежите, излизат навън, за да имат бъдеще; и това води към затваряне в себе си, хората са станали егоисти, не мислят за общото благо… Много хора стават безразлични във всичко и са изгубили ценности на живота, живеят ден за ден …. Много са загубили и вярата в Бога, и в човека. Трудно е да чувстват църква както семейството си“, споделя Гамбакорта.
Питам го как се е променил през всички тези години:
„Преди всичко съм станал по-стар, не съм повече млад, както когато съм дошъл. Но тези години са променили и начина ми на живота. Сега търся същественото и успявам да приемам другите такива, кавито са. И моята вяра е по-силна и чувствам присъствието на Бога и в тези трудни моменти мисля, че моята мисия е да давам надежда на моите хора за едно прекрасно бъдеще за България и за нашето село… и се постарая те да се чувстват активна част в строежа на бъдещето и в енорийската общност и в обществото“.
Светлите чувства на свещеника към неговия нов дом са примесени с едва забележима нотка огорчение. Гамбакорта пази традициите от миналото, но живее в настоящето и мисли за бъдещето с може би свито, но топло сърце.
„Харесва ми хората, топлината и гостоприемство на хората. Не ми харесва завистта помежду си, постоянното оплакване за всичко; че всичко държавата трябва да направи… Мисля, че трябва да променим манталитета. Прекрасното бъдеще на България зависи и от мен, от моето задължение“…
0 Коментара