На 10 ноември т.г. – точно 26 години след началото на прехода и точно 1 година след премиерата на романа “Сексът и комунизмът” – писателката Милена Фучеджиева представи втората част на книгата си. Темпото на писане и издаване на продължението на романа е нещо като мини-рекорд в тукашния литературен свят. За цената на компромисите и за кривите в съдбите на героите си, за травмите и страховете на миналото, както и за начина си на писане Милена, която е и автор на списанието ни, разказа пред читателите на “Жената днес” в аванс.
Сексът или комунизмът – кое движи повествованието напред в продължението на романа ти?
Повествованието е движено от опитите на героите да живеят според жестоките правила на системата. Това е роман за свободата и любовта. За цената на компромиса и за обезцененото лично достойнство.
Самотата е рефренът, който обединява според мен под един общ знаменател всички герои в първата част на “Сексът и комунизмът”. Така ли е и във втората част?
Самотата на героите е производна на страха. Той движи всичко в не по-малка степен от секса или любовта. Бяхме свикнали да живеем в страх до такава степен, че всъщност никой в България не знаеше какво е да живееш без страх. Той беше просто навик. За мен беше много важно да предам клаустрофобичната атмосфера, в която съм живяла. И, обратно на очакваното, високото положение в обществото не правеше страха по-малък. Когато имаш много за губене, си готов на много по-големи компромиси.
В “Сексът и комунизмът” сексът изглежда като брутален двигател на събитията, но всъщност е упойка, обезболяващо – едва ли не единствен начин героите да понесат живота си, презрян дори от самите тях. Даваш ли шанс за спасение от това самопрезрение и самозачеркване в продължението на романа си?
Да, сексът беше значително по-нерегулиран. Правилата и договореностите на съвременните отношения не съществуваха. Разюздаността беше компенсация именно за липсата на свобода. Все някъде трябваше да се изпуска парата. Когато не можеш да говориш открито това, което мислиш, не можеш да кажеш даже сред приятели „Тодор Живков е кретен“, дори и на шега, защото не знаеш кой ще те докладва на ДС, пускаш поне тялото си в някаква псевдо-свобода.
Шанс за спасение има, но той е в края на романа и няма как да го споделя. Във втората книга героите продължават да губят достойнството си. И това няма нищо общо със секса, а само с властта. Властта е основна тема на „Сексът и комунизмът 2“.
Героинята ти Лола е бунтар с много мрак в душата. За мен е някакъв вид метафора на безлюбовието. Така ли изглеждат в очите ти жените от поколението, към което и ти принадлежиш?
Лола е дете на края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, когато примката беше леко отпусната и започнахме да имаме повече достъп до американско кино, литература и музика. Това създаде вътрешен конфликт у много хора, защото разделението между световете най-буквално влезе в телевизорите ни – благодарение на видеото. И стана ясно, че живеем нелепо в сравнение със свободния свят. Лола осъзнава това, макар и съвсем първосигнално, докато майка й и баба й вече са пречупени от системата. Тя започва да усеща, че се намира в капан, докато всички около нея са го приели. Иска любов, но всъщност иска свобода. В края на краищата не знаеш с кого си лягаш и дали той няма да пише доноси срещу теб. Това беше реалността. В този контекст всички живеехме в метафорично безлюбовие.
Всеки писател лекува чрез писането свои стари травми. Това, струва ми се, е и една от функциите на творчеството: навлизане в добре укрити – дори от самия себе си – кътчета на душата, лутане, болезнено “дълбаене” и, като резултат, пречистване на автора и идентификация на читателя с него или героите му. Какво лекуваш ти у себе си чрез тази книга?
Няма съмнение, че съм увредена от живота си през соца. Начинът, по който ни принуждаваха да живеем, запътили се към развития социализъм, за мен лично беше деструктивен. Аз исках да пиша примерно за каубои и хипита, а не да се занимавам с комсомолски секретари и да уча за Маркс и Енгелс. Исках да мога да си купувам плочите на любимите ми групи, да мога да пътувам свободно на Запад, да плюя по властта, ако искам, без това да означава, че ще ме пратят да чукам тухли. Защо баща ми е крил цял живот от мен, че брат му е бил 7 години в Белене? За да ме предпази. Не предпазваш децата си от доброто, а от знанието за злото – за да не ги объркаш и така да ги изложиш на опасност.
За съжаление, повечето българи нямат проблем с липсата на свобода през соца и имат нужда от лечение срещу дълбоко подтиснатия страх, в който продължават да живеят. За себе си мога да кажа, че съм се излекувала с помощта на живота ми в Америка. Ако бях останала тук, сега нямаше да се чувствам нито толкова смела, нито толкова свободна. Затова, както казах, „Сексът и комунизмът“ е опит за лечение не само мое собствено – на себе си, но и на сънародниците ми.
Как пишеш? Кое характеризира творческия ти почерк и какви са “тотемите” ти като творец? Имаш ли си, например, места или ритуали на свещенодействие или се осланяш на импровизацията по време на “раждането” на текста?
Първо се появява образ или идея, или и двете заедно. Обикновено тези „появявания“ са достатъчно ярки, за да искам да ги развия. Думата „вдъхновение“ е за непрофесионалисти. Аз съм в етап, в който се стремя да съм все по-добра във всичко – публицистика, романи, сценарии, пиеси.
Тотемът ми е никога да не спирам душата си да върви натам, накъдето желае. Пиша навсякъде, дори по-мобилизирано на публично място, затова и често работя в кафенетата из махалата ми.
От комунизма днес остана носталгия у едни и омраза у други, но в по-голямата си част днешните българи са по-скоро просто безразлични и инертни към онова минало? Защо теб те вълнува тази тема?
Днешните българи са безразлични, защото не си дават сметка – или не желаят да си дадат сметка – за щетите, нанесени върху тях. Заради тези щети от години живеем в политическа криза. А обществото не може да се лекува, без да знае диагнозата си. Книгите ми са опит за лечение и на обществото. За мен те са мисия, която изпълних. Каквото имах да кажа, го казах.
Заглавието “Сексът и комунизмът” е откритие само по себе си и е обречено на комерсиален успех – което се и случи. Но да си писател у нас не е нещо, от което се печелят добри пари – така, както е в Америка, която ти добре познаваш. Как мислиш, ще дойде ли време и в България професионалният писател да може да се храни само от писане, или той трябва да се примири само със своята “разпознаваемост”, тоест с факта, че може да излъчва послания, да формулира каузи и да увлича читателите си в тях?
За съжаление, това време няма да дойде, докато съм жива. България заедно с Европа върви икономически надолу. За да мога да живея от писане на книги, трябва да има пазар. Пазар няма. Благодаря на Бог, че ме е създал изобретателна и мултифункционална, и съм и сценарист, и драматург, и режисьор освен писател.
В този ред на мисли кориците на „Сексът и комунизмът“ 1 и 2 са изцяло мое дело, извън графичния дизайн. Заснети от мен, стайлингът е мой, дизайнът на дрехите е мой, начинът, по който изглежда заглавието, също. Имам много конкретна и ясна визия за това, което искам, а и мога да го изпълня, без да се съобразявам с никого. Добре се справям и с пиара – шега, но не съвсем.
Ти си всеизвестен “провокатор”. Коя е следващата ти провокация?
Провокациите са основно към мен самата. Работя по първия си пълнометражен документален филм като режисьор. Имам поне 2 проекта за сериали, които биха направили страхотен рейтинг за всяка телевизия. Прави ми се и женско предаване, говори ми се на жените. Полека работя върху сценарий за игрален филм по драматична действителна история на една голяма българка. Работя и върху текст за моноспектакъл. Амбициозните и талантливи родове, от които произхождам, не ми позволяват да спра да търся начини да се развивам. Смятам да работя, докато съм жива.
0 Коментара