Нека ви разкажа история. Главните герои в нея – преки и косвени – са едно момиче, което искаше да избере перфектния подарък за баща си, една книжарка, която не умираше от желание да му помогне, един баща, който нямаше никаква идея, че е замесен в цялата работа, и един автор, който имаше дори по-малка представа за участието си.
Беше слънчев августовски следобед. Въпросното момиче се подслони в малка книжарница и се заоглежда сред лавиците. Жената зад бюрото отегчено изсумтя и неохотно предложи съвета си. Книгата, която понесе случайни похвали, бе тъмнозелена, с доста необичайно заглавие – „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“. „Интересно звучи“, учтиво каза момичето. „Напомня малко на филмите на Уди Алън“, измърмори книжарката. Книгата не каза нищо. (Бащата и авторът – също). „О, значи направо ще я взема за себе си“, въодушеви се момичето, с което започна пътешествието ѝ на крилете на въображението. Не нейното. Това на Юнас Юнасон.
Оказа се, че историята няма нищо общо със сценариите, които Уди Алън бълва през последните четиридесет години (поне според мен), но, честно казано, другият Алан – този, за който е книгата, е дори по-симпатичен. Стогодишният старец има повече живец в себе си от хора, пет пъти по-млади от него, а приключенията му са колкото невероятни, толкова и логични. Ако работех в сферата на образованието и имах властта да избирам учебници, щях веднага да възложа на Юнасон да отговаря за тези по история – без капка колебание. За малко под четиристотинте страници на романа той успява както да заплете една изключително любопитна история, така и да ни преведе през най-интересните събития през двадесети век и да ни срещне с най-противоречивите участници в тях. Всичко това – без да отегчи нито веднъж и с неподражаемо чувство за хумор.
Влезеш ли в ритъма му, ще се смееш с глас – всички възмутено гледащи ме свидетели от последната седмица могат да гарантират.
Не знам каква точно беше статистическата вероятност следващата книга, която подхвана, да е от същия автор, защото не съм толкова добра в математиката, колкото е главната ѝ героиня, но нежеланието ми да затворя „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ ме хвърли право към „Неграмотното момиче, което можеше да смята“.
Вторият шедьовър на Юнас Юнасон. Аз лично намирам очарователна прилика между Алан Карлсон и Номбеко Майеки (имената зад заглавията, ако не се досещате), особено ако пренебрегнем факта, че първият е швед с влечение към експлозивите, а втората – южноафриканка с необикновен интелект и купчина нешлифовани диаманти в подплатата на якето (ще оставя на вас да прецените дали това е метафора). Другата съществена разлика между двамата е късметът, който май предпочита да се навърта повече около стареца. Признавам, че на моменти ми се искаше да разкъсам на части патешкожълтия роман, и единственото, което ме спираше, беше любопитството ми, както и ненаситността, която развих към чувството за хумор на автора. Първата част започва с цитат на Айнщайн: „Разликата между глупостта и гениалността е, че гениалността си има граници.“, който напълно описва друг ярък образ – Холгер 1. Искрено не го харесвам, затова нямам намерение да ви говоря дълго за него. Ще оставя само една кратка мисъл от малцинството такива, минавали през главата му: „Защо винаги всичко се объркваше, с каквото и да се захванеше? Ставаше му все по-ясно, че прякорът, който му бяха дали (Идиота – бел.авт.), му прилягаше.“
Вие обаче няма да се отървете от мислене, ако решите да се захванете с някоя от книгите на Юнасон – даже обратното. Ето, дори аз, момичето, което нямаше търпение да завърши училище, за да му се разкара всичката математика от главата, се хванах да сметна нещо. Щом прочетох „Неграмотното момиче…“ за 5 (пет) часа (астрономически), а тя се състои от 450 (четиристотин и петдесет) страници, значи на час (60 минути) съм чела по около 90 (деветдесет) страници.
Знаете ли какво означава това?
Че е страшно интересна – това означава. Само имайте предвид, че и двата писателски опита на Юнас Юнасон предизвикват неконтролируеми изблици на смях, агресия към хартията, чудене, смятане и не на последно място – вцепенение, от което никой не може да ви измъкне. Най-много да го цапардосате с книгата, ако се опита да ви привлече вниманието. Така че съветът ми към вас е да оставите до себе си малка бележка с началото на друга от главите – гениалност, принадлежаща този път на Мечо Пух: „Ако този, на когото говориш, изглежда сякаш не те слуша, бъди търпелив. Може просто да има малко пухче в едното ухо.“
0 Коментара