Мери още вярва в Коледа

Мери е коледен фанатик, ония хора, дето цело­годишно бродират коледни възглавнички и с пъл­но гърло пеят на плажа по бански…

„Искам много бял пухкав сняг….“ На великден­ските яйца рисуват шейнички с Рудолф, а на всяко стъпало до апартамента ѝ в шпалир ви посрещат по две керамични джуджета. На бюрото ѝ в рабо­тата има химикалки с Дядо Коледа, чаша с Дядо Коледа и петнайсетсантиметров Дядо Коледа, с който си подпира папките с фактури и годишни отчети. Мери е счетоводителка. Е, като разбрахте това, някак не ѝ ли прощавате тази малка мания? След толкова сметки, първо:

Как да не полудееш?

И второ:

Човек има нужда от магия и неща, които нямат логика и пресмятане.

Та определено можем да кажем, че Коледа за Мери беше нейното върнато ДДС от съдбата. Мери, може би се досещате, а може би не, всъщност бе кръстена на самата Коледа: Мери Кристмaс.

И въпреки че тази странна обсесия правеше жи­вота на Мери малко по-сложен, това ни най-мал­ко не я отказваше от нея. Когато след дълга ко­респонденция в интернет най-после стигнеше до първа среща с млад господин, той обикновено изчезваше на предястието след въпроса:

„Вярваш ли в Дядо Коледа?“.

Ако беше от по-издръжливите, се отказваше на стълбите, уплашен от джуджетата. Имаше трима истински смелчаци, които стигнаха даже до спалнята, но само двама издържаха на из­питателния поглед на Дядо Коледа от портрет два на два метра точно срещу леглото. И само един от всичките кандидат-гаджета успя да си тръгне едва след като една от възглавниците под главата му за­почна да се смее с характерното хо-хо-хо… въпреки че вече откопчаваше сутиена на еленчета.

Мери обаче е от ония жени, на които каквото и да ѝ се случи, нищо не разваля настроението им. Момент, има ли такива жени? За една сме сигур­ни… Мери. При нея винаги си е Коледа.

Обаче да, тук идва голямото ОБАЧЕ – тази Ко­леда не тръгна на добре още от септември.

1… В кооперацията, в която живее Мери, се настани самотен баща с две деца. И хоп – това предизвика

2… развода на Петрови, които копнееха за деца, но – уви – нямаха, и този баща с двете си отрочета напомняше на Петрови за празнината в брака им, оттам – скандали, оттам – развод, от развода последва…

3… ремонт. Петрови разделиха и апартамента си на две, този шум плюс скандалите пък причи­ниха…

4… безсъние в апартамента на стария цигулар чичо Данчо и той взе да свири все по-фалшиво, което… доведе до…

5… лоши резултати в работата на айти съседа му отляво Джейк, което следователно намали финан­сите му и…

6… той спря да плаща на майката на Стоян от втория етаж, която идваше да почиства апарта­мента му, и после…

7… майката пък спря да дава джобни на Стоян, от което последва, че

8… Стоян взе да отмъщава, като слушаше чал­га силно и оценките му се сринаха, защото според повечето чалга песни човек трябва единствено да страда, да се напива като куче и да изневерява, за да страда и да има причина да пие, и да… да не се повтаряме, стана ви ясно.

Та за човек, който следи счетоводство на фир­ми и смята две и две,

всичко дойде от тоя баща с тия две деца.

Самият баща се спъваше и си мър­мореше под носа някакви фрази, съседите дълго си мислеха, че е хахо, но после се оказа, че бил ак­тьор, не че първото изключва второто, нали? Та всъщност човекът си е преповтарял репликите и съвсем не беше неприятен, даже напротив, а де­цата му едни такива симпатични, с лунички, но ей нà… обърнаха всичко с главата надолу.

И ето, дойде Бъдни вечер.

Мери тръпнеше от вълнение. Къщата ухае­ше на канела и сармички. Марая Кери пееше, та се късаше, Мери заедно с нея пригласяше, липс­ваше едно-единствено нещо – хора. Еми, Мери беше единствено дете, родителите ѝ вече бяха на небето, а както разбрахте, с мъжете нещата не се получаваха, приятелки също нямаше, щото, ще ме прощавате, ама не е нормално да си постоянно в коледно настроение и ако не си кисел от време на време, хората с право те избягват.

Но тази вечер щеше да се случи нещо невероятно… на вратата на Мери, на която се звъни само за водомера и топломера, щеше да се позвъни, и то навръх Бъдни вечер,

ДЗЪН-ДЗЪН

Ето, казах ли ви?

Беше майката на Стоян. Да, има едни жени, които никой не знае как се казват, те са майките на… Е, майката на Стоян беше от точно тоя тип майчици.

– Мери, извинявай, душко – издиша тя за­пъхтяна.

За Мери това обръщение „душко“ беше стран­но, те само си кимаха с тая жена и никога за всич­ките тия дванайсет години съседство не бяха се заговаряли.

– Знам, че не е удобно, ама тръгнах да пека пит­ката с късметите и токът спря, а тая година Стоян­чо ми завършва училище и ме гони едно суеверие, трябва ни бая късмет Стоян да влезе където и да било. Моят не е много-много по ученето, знаеш го, само щрака с пръсти.

– Добре, добре… Влизай, тъкмо ме подсети и аз да опека питка, за малко да забравя. – И тука Мери сама не повярва какво сладкодумие я обзе: – Не че има с кого да я чупя тая питка, то е ясно, че с един късмет ще е и все на мен ще се падне. Хи-хи… По­някога просто си го пиша още през юли, крия го в чекмеджето и го пъхам в едно залче на днешния ден, и после го отварям, чета го и се правя, че се изненадвам какво е.

Мери с удоволствие разтвори широко вратата и пусна майката на Стоян, а тя веднага се шмугна по коридора, ориентира се къде е кухнята и затро­поли по печката, все едно е идвала стотина пъти.

Странни неща се случват около Коледа.

– Малейии, много украсено тука, бе. Я дай да омесим направо и твоята питка – предложи съсед­ката.

На Мери ѝ стана приятно, че кухнята ѝ стана малко по-тясна, малко по-шумна и малко по-вкус­на, и тъкмо се бяха развихрили с брашното, и пак…

ДЗЪН-ДЗЪН…

– А! Гости ли чакаш бе, Мери? – намигна май­ката на Стоян и я ръгна леко с лакът. – Печем ние питка с късмети, а да не ти е излязъл късметът на тебе вече?

– Глупости! – махна с ръка Мери, а с другата вече отваряше вратата.

Отвън стоеше Джейк по боксерки и потник с компютър в ръце.

– Сори, Мери, но ток няма, видял при тебе свети и плийз вери ърджънт да довърша работа. Малко ще се зареди и няма дълго пречи. Окей?

– Влизай, Джейк.

– Ти в кой контакт на Мери точно искаш да се за­редиш, че като гледам, си забравил да се облечеш?

Джейк чак сега видя майката на Стоян зад гър­ба на Мери и леко се смути, но тя го подкани:

– Влизай, влизай, не гледай стреснато като американец.

Днес е Бъдни вечер, ще пробвам да не те гледам лошо,

от мене да мине.

Джейк веднага намери контакта зад дивана и трескаво забарабани с пръсти по клавиатурата си. Рошавата му глава някак правеше тоя ъгъл в хола по-по-… ами рошав и цветен.

– Леле, тоя апартамент никога не е бил толкова пълен с хора – усмихна се Мери.

Жените се върнаха в кухнята и майката на Стоян забоботи:

– Искал да влезе за малко, той така дойде и в България, уж за малко, а вече осем години не си тръгва, да видим тука колко ще остане?! Досвидя­ха му се петдесет лева на седмица да ми дава и сега кой знае какво е у тях, видя ли му потника?

Но този изключително важен разговор бе пре­къснат от поредно позвъняване.

– Отивай, отивай, аз ще я доомеся.

– Ама какво става тая вечер?

Този път пред вратата беше чичо Данчо с цигул­ката си.

– Мери, извинявай много, моето момиче, но ми спря токът, а отдавна спрях парното да не го плащам, че поскъпна, та застудя вкъщи, страх ме е за цигулката да стои на студено, да оставя цигул­ката… ще може ли?

– Чичо Данчо, как цигулката на топло, а ти…? Влизайте и двамата.

Чичо Данчо пристъпи плахо в хола, Джейк, като го видя, изпъшка:

– О, ноууу…

– Няма да свиря – вдигна ръце цигуларят и очите му помръкнаха. – Навремето в зала „Бълга­рия“ всички на крака викат: „Още, още“… а сега… О, ноууууу…

Чичо Данчо седна в единия ъгъл до парното, Джейк – в другия. Мълчаха и изведнъж…

Дум-дум-дум…

Мери завъртя очи и съкрати процедурата по отваряне, като извика: „Отворено еееее, влизай“… и в хола се появи разведеният Петров.

– Кʼво става тука, бе? – каза той сърдито, все едно някой не си е плащал таксата за входа в про­дължение на две години.

– Какво да става? Калабалък – недоумяващо вдигна рамене Мери. – Чичо Данчо се топли, Джейк програмира, майката на Стоян си пече питката.

– Именно, защо тука има ток?

– А защо да няма?

– Защото няма в целия вход, на цялата улица, в целия квартал, всички сме на тъмно, само тук све­ти, Мери – изсъска Петров така, сякаш Мери бе откраднала всичкия ток на света само за себе си.

– Ами нямам идея.

– По телефона видях, писали са, че аварията е засегнала пет квартала. Как така не е засегнала теб?

– Коледно чудо? – каза Мери с въпросителна интонация само за да не натрапи увереността в ка­заното с точка и това си е.

– Ох, айде малко по-сериозно, Мери – чу се гласът и на Петрова, която бе влязла без покана. – Най-лошото е, че предупредиха да се заредим с тър­пение, можело да не успеят да я поправят до утре.

– О, щом тя е тук, аз изчезвам – изсумтя Пет­ров.

– Е, какво ще правите на тъмно?! – възропта майката на Стоян.

– Каквото и на светло. Нищо – отговори вместо него Петрова.

– Цигулката я оставям, но аз май трябва да вър­вя, да не преча – надигна се и чичо Данчо.

– Аз не тръгва, има още петнайсет минути ра­бота – осведоми присъстващите Джейк.

– Чакайте малко. Не е нужно никой да си тръг­ва – спря ги Мери. – Щом няма ток в квартала, явно тук е единственото място, в което Коледа… може да дойде наистина.

– Питката е почти готова. Отивам да доведа и Стоянчо.

– А ще може ли Стоянчо да не пуска от ония не­говите музики само?! – попита чичо Данчо.

– Ами ако може да излезете с него наглава… А! Стоянчо, тъкмо за тебе идвах… а ти си тука! Всички погледнаха към вратата на хола, в рамката стоеше Стоянчо, хванал по едно дете във всяка ръка.

– Тия двамата ревяха на стълбището.

– Марина я е страх от тъмното – избърса сопол­че малкият и посочи сестра си.

– Не е вярно, Лео го е страх – върна му го сестра му.

– Е, може ли такова нещо? Къде е баща ви? – попита Петрова.

– На работа – отговориха в хор двамцата.

– Начи, ей на такива хора като им се раждат деца, побеснявам.

– Тихо, не пред децата! – сръчка бившата си г-н Петров.

– Е, как може на Бъдни вечер да го няма? Рабо­тел? Тия да ги разправя на шапката ми.

– Еми има право Петрова – защити я майката на Стоян.

За да приключи този неудобен разговор, Мери се прокашля и подкани всички заедно да пригот­вят масата. Това беше лесно, но да се подредят кой къде ще седне, беше истинско предизвикател­ство: бившите Петрови, естествено, не искаха да са един до друг, майката на Стоян не искаше да е до Джейк, а Стоян – до майка си, малките не ис­каха и не биваше да са един до друг, защото само се дразнеха, а Джейк не искаше да е до чичо Дан­чо. Сега Мери започна да разбира защо хората все по-рядко се събират на Коледа и когато пъзелът с местата около масата вече изглеждаше абсолютно невъзможен, се чу едно гръмко

ХО-ХО-ХО…

Идваше от вратата и да, там, на вратата, стое­ше… в целия си блясък самият той… ДА!!!

ДЯДО КОЛЕДА

Мери беше сигурна, че сега е моментът, в кой­то трябва да се събуди, защото явно това е просто сън, първо да спре токът и да има само в нейния апартамент, после всички съседи, които никога не са се събирали дори и на събрание на домсъвета, да се съберат на Коледа при нея, и сега това: на вратата стоеше Дядо Коледа – далеч по-млад, отколкото си го представяше, даже някъде на ней­ната възраст, червената мантия се беше опънала върху големите му рамене, а бялата брада блесте­ше от снежинки и му стоеше адски секси…

„Секси? Откъде ти хрумна това нелепо опреде­ление? Как може, Мери? Засрами се!“, си повтаря­ше наум Мери, когато малките Лео и Марина зати­чаха към Дядо Коледа с викове „Татииии“.

– Много ви благодаря, че сте ги приютили, аз… бях на работа – каза Дядо Коледа и си свали брадата.

– Тате е Дядо Коледа.

– Той е актьор, който понякога се прави и на Дядо Коледа – поясни Лео.

– Не, той е истинският! – настояваше малката.

– Аз съм истинският, но само между нас да си остане – каза Дядо Коледа и намигна сякаш на всички, но повече на Мери. Всички, първоначал­но стъписани, започнаха да се смеят, да вдигат чаши, майката на Стоян се втурна да свали палто­то на Дядо Коледа и да му намери място, падна се точно до Мери.

Той седна до нея, погледна я и ѝ каза:

– Мери, да не би да сте кръстена на Коледа?

Мери не помни какво се случи после, помни само онова силно усещане, че това е най-хубавата вечер в живота ѝ, в която всичко си дойде на мяс­тото, и тъй като беше счетоводителка, знаеше, че доста сметки трябва да е направила съдбата, за да подреди така нещата, но го е направила този път само заради нея, и да, на Коледа се случват чудеса, и да, нейният Дядо Коледа се оказа истинският и остана дълго след като всички си бяха тръгнали, а децата му заспаха в хола.

И за най-любопитните: не, този не се уплаши нито от портрета, нито от възглавничката, а елен­четата изобщо не го затрудниха.

Край, или по-скоро Начало.

Разказът е част от сборника „Нашата Коледа 3“, в който писателят и главен редактор на издателство „Сиела“ Захари Карабашлиев събира за трета поредна година някои от най-обичаните български автори, за да споделят своята представа за чудото на Рождеството. В книгата ще намерите 18 разказа, създадени от майстори на перото, новодомци в литературата и пазители на културата и духа. Осемнадесет разказа, различни по глас и ритъм, но близки по усещане. Истории, които обагрят живота в цветовете на всичките му противоречия, горчивина, усмивки, тъга, прошка и светлина.