Лечителка, пророчица, феномен. Вера е родена с кафяви очи, които в деня на съдбовната за нея катастрофа се превръщат в бисерно сини. Животът й, посветен на лекуването на хорските болки, е живот тежък и самотен. Живот на екстраординарен, забележителен феномен. „Какво съм всъщност аз? Сред мъртвите жива, сред живите – самотна, чудновата, неразбрана… МЪРТВА!” Изследвана е два пъти в Москва, два път в Япония и неколкократно у нас. Изводите: „Вера Крумова Кочовска има биоенерголечителски възможности, доказани чрез клинични изпитания.”, „Притежава обективно доказани психотронични качества.” Световноизвестни професори и учени са респектирани от нейните свръхспособности – тя поставя точни диагнози дори по телефона и може да лекува от разстояние.

За доброто, което ни липсва, болестите, които сами си докарваме и страданието, което неизменно ни съпровожда в живота, с думите на Вера Кочовска от книгата „Вера. Мисия – феномен” на Капка Георгиева (изд. Бумеранг БГ)

***

Не искам от хората да са много добри, а поне малко,

за да се издигнат духовно. Злобата обаче ги съсипва, а гладът е лош съветник…  Човечеството забрави Бога и Той се отвърна от него… Господ му изпрати своя Син, но хората Го разпнаха… Христос изкупи греховете ни, но ние натрупахме нови, по-страшни… В момента човекът е туморът, раковата клетка на земята…

Бях 12-годишна, когато се случи. Блъсна ме камион.

Отскочих от тялото си и видях до мен два ангела. Те ми сложиха железни обувки на нозете, хванаха ме под мишниците и полетяхме нагоре. Земята под мен се смали, а там, долу, остана тялото ми, шофьорът бай Илия, който ме удари, лекарският екип, колата на Бърза помощ. Аз се озовах в храм, приличащ на амфитеатър. Пред мен стоеше Бог, но виждах само сандалите на нозете му. Останалото беше ярка, заслепяваща светлина. Около него стояха 42-ма „старейшини”. Там, горе се случи метаморфозата с мен. Попитах – а къде е адът и тогава те ми посочиха земята. Адът е тук. Няма зло, което да остава ненаказано. Но злото стана много.

Страданието е част от живота на човека.

Често невинните изпиват до край горчивата чаша на страданието, за да изкупят греховете на други, както е направил и самият Исус. Чрез смъртта си на кръста той е изкупил греховете на  човечеството.

Мъртвите са много тихи, защото им е мъчно като гледат какво правят живите.

Веднъж с Ванга отидохме на гроба на  Преподобна Стойна.

Докато се е молела, тя се е издигала във въздуха. Левитирала е. Тялото й е ставало безплътно и е можела да се пренася във времето и пространството. Когато идвали посетители в манастирчето „Св. Георги”, където Стойна била послушница, те я виждали да разговаря с иконите. Чувала и гласовете на мъртвите и лекувала чрез молитви. Виждали са я да се „разсейва като дим”! После да се появява върху църковното  кубе. Същото са можели Св. Тереза от Авила и сестра Мария Корнел от Агреда… Та на гроба й се изви вихър. Само там, където запалихме свещичките, си беше тихо и спокойно. Пламъчетата дори не потрепнаха.

Истинският феномен е по-нисък от тревата и по-тих от водата.

Не му е дадено да известява и съобщава това, което вижда. Той помага с каквото може. Аз не съм изключение, а „тихо” творение, което за зла участ се вглежда в себе си и в околните. Все едно ближа захар през стъкло. Безброй са творенията на човешкия род, но я няма добротата. Много са разплаканите очи и всеки иска да ги избърше, но няма такъв, който да предотврати плача им. Ако все пак се намери, той е тих и поема всичко върху себе си. От разпъването на Христос, човешкият род върви без брод. Мъдростта идва, когато опознаеш себе си, умът не винаги е добър съветник.

Думите нямат кости, но кости трошат.

Словото е като птичка – излезе ли, няма връщане назад. Когато е наситено с отрицателна енергия, поразява като мълния.

95% от болестите са на психическа основа.

Ние сме тези, които създаваме и отнемаме нещата си. Но се сещаме за това, когато опре ножът до кокала. Не ни  хапе змията, скрита под камъка, а самият камък, върху който седим.

Хората са зрящи слепци.

Ще се спасят не хората, а Човеците. С главно Ч. Човещина, човече! Много са званите, но малко са призваните.

От както свят светува, висшето двуного животно господства над планетата, но ако четириногите можеха да говорят, те нямаше да разговарят с нас. Защото в джунглата има правила. А хората ги нарушават. Чувствата и спомените – вятърът ги отвява, духовността остава. Всеки трябва да пази духовността си неопетнена и да не се опитва да наскача сянката си, защото ще бъде обречен да вегетира.

Ешафод значи живот. Всеки от нас върви към своя ешафод. И когато стигнем до хълма на своята Голгота и се обърнем назад, ще видим не рози, а бодили и змии, защото доброто го няма.

източник: WESTAGE 

От: „Вера. Мисия – феномен”, Капка Георгиева, Изд. Бумеранг БГ

Facebook Twitter Google+

0 Коментара