Какво превръща една дума или действие в обида? Как се получава така, че ние разрешаваме на една дума или действие да окажат такова огромно влияние върху живота ни? Чувам как възкликвате: „Ние ли? Та това са те, другите, хората около нас, близки, познати и непознати. Тези, които си слагат маски на обичащи ни и загрижени доброжелатели, за да могат, приближавайки се до нас, да ни нападат ежедневно с малки и големи, но винаги болезнени стрелички.” Познато ли ви е? Да? Тогава тук може би ще намерите нещо полезно и за вас. Ако ли не – просто се прехвърлете на друга страница. Тази статия не е за вас. Вие сте едни от малкото щастливци или… ако съм по-искрена, ще ви нарека страхливци, които не си признават това. Обидихте ли се? Тогава продължете да четете, тук има нещо и за вас. Засмяхте ли се? Тогава продължете, изглежда, написаното ви забавлява.
Да разрешим на някого да ни обиди, или по-точно да разрешим на себе си да се обиждаме е лукс, който не можем да си позволим. Защото цената, която заплащаме, е доста висока и невинаги е по нашия джоб. Заплащаме със здраве, щастие, дори с живота си. Как открих това?
На собствения си, носещ безкрайно много обиди, гръб
Сега ще ви разкажа.
Както вече съм си признавала, аз обичам да си говоря с морето. Повярвайте ми, то ми отговоря. Разхождам се често покрай морето (сега е моментът да се обидите, та не всички имат море на разположение, добре, обиждайте се, а аз продължавам разказа си). Та както си се разхождам и си го питам за някои неща, които ме вълнуват, и то ми отговаря мъдро или също така мъдро мълчи, за да ми даде възможност сама да намеря отговора, изведнъж се сетих да го попитам: „Кое е нещото, от което, ако се откажа, ще се отрази най-съществено върху мен и ще подобри живота ми?“. И то ми отговори както винаги – бързо, ясно и кратко: – „От своята склонност да се обиждаш. Да се обиждаш е въпрос на избор.“ Предлолагам, че няма да ви изненадам, като ви кажа, че първоначалната ми и най-естествена реакция беше, че се обидих и много му се ядосах. Та за какво ми говори то. Те, онези, другите, ще сипят обиди по главата ми, а аз… какво? Ще се правя на непукист ли, или ще се хиля насреща им? Няма да стане! Те трябва да знаят какво са ми причинили. Нека да видят как аз страдам, да се почувстват виновни и по този начин може би, ако поне малко ме обичат, ще пострадат заедно с мен. Ако те ме засягат, а аз се правя, че ми няма нищо, то тогава ще съм една фалшива и лицемерна жена, точно такава, каквато не искам да съм.
Не! Не трябва да мълчим и да понасяме всичко, трябва да покажем на хората своето страдание. Нека всички видят как ние страдаме и тогава това може да промени някого… нещо… Говорих, мърморих, „пених се“ дълго, а морето си кротува и си плиска вълнички към брега. „И какво сега? Ще мълчим, така ли?“ – продължавам да недоволствам аз. Ще се съгласите, че е много обидно, когато ти говориш и говориш, а този насреща мълчи и не реагира. Застанах смело пред него и му казах: „Това си е направо тормоз. Кажи нещо, де?“ И то, морето, кротко се усмихна: – „В момента, в който проумееш, че да се обидиш или не, е само въпрос на твой избор, това ще ти даде огромната свобода ти да решаваш как да реагираш на думите и действията на другите.
Господарят тук си ти
Това е част от пътя, по който вече си тръгнала, към поемане на пълна отговорност за своя живот. Това точно значи да „поемеш кормилото в свои ръце“ или да бъдеш капитанът на своя кораб.”
Замислих се. Винаги ме бяха наричали чувствителна, емоционална. В моите уши това звучеше зле и аз започнах да крия чувствата си. Бях ги заровила в най-дълбокото. Ама те нали са си силни, нали си съществуват независимо дали ги признавах или не, все успяваха да се измъкнат навън и да избухнат. И то все най-неочаквано и в най-неподходящия момент или място. Е, не всички мои чувства бяха такива неуправляеми. С любовта се справях чудесно. Криех я успешно. Но гневът ми?
Да, проблемът ми беше най-вече с гнева… Голям вулкан изригваше тогава, с много жертви и много изпепеляващи думи… Избухвах. Направо избухвах. И като при всяко друго избухване и от моето се получаваше един мощен взривоопасен и неуправляем процес на „изливане на чувствата“. Какво да правя? Да не съм толкова чувствителна, емоционална ли? Или да престана да чувствам съвсем? Е, тогава съвсем ще се „вкаменя“.
А то, морето, пак подслушало мислите ми, продължи със соления си, секси глас: „Разреши си да изживяваш всичките си чувства докрай. Чувствата ти са едни от най-прекрасните и божествени подаръци, дадени на човека. Но тук не става въпрос за чувствителност, а за ранимост и обидчивост. За това, че позволяваш на това, което чувстваш, да те наранява? За това, че даваш правото на другите да те нараняват? Увила си се с толкова защитни пластове. Виж се – цялата си покрита със слой черупки, брони, пирончета, бодли… Позна ли се? Това си ти. Превърнала си се в малък, свит, настръхнал таралеж.“
Да ви кажа честно, доста се замислих и разколебах – да се обидя или не? А морето не млъква: – „Разбра ли? Имаш избор – да се обидиш или не. Защото думите са си думи, действията – действия, а ти ги тълкуваш и разпределяш като обидни или не.”
И аз, както си бях още там на брега, изсипах цялото си огромно количество ранимост и обидчивост, което бях натрупала в себе си. Отказах се от нея. Проумях, че да си раним и чувствителен, са две мнооого различни неща.
И ето, че на път към къщи, там някъде по улиците на града, една жена ми се разкрещя: „Хей, боклук! Размърдай си дебелия задник и се измитай от пътя”.
За първи път някой ме наричаше „боклук”
и аз, вместо да се разтреперя, се размях. Та тя си мислеше, че може да ме обиди. „Боклукът” беше в нейната уста. Беше чудесно преживяване. Бях свободна от обидите на другите. Вселената веднага провери дали съм си научила урока. Да, бях разбрала и усвоила посланието й. Нали съм си отличничка.
За това разказвам преживяването си и на вас, за да ви подаря свободата на избора сами да решаваме дали нещо е обидно или не. И ако аз ви кажа сега, че според мен вие сте прекрасни, красиви, 175-сантиметрови, 54-килограмови руси холивудски красавици, ще ми повярвайте ли? Ще решите ли, че ви се подигравам? Ще ми се обидите ли? Или ще решите, че това е комплимент? Не знам. Аз само казах, а изборът как да се почувствате с това е ваш. На слука…
0 Коментара