Живко Георгиев е социолог, директор по изследванията в ББСС Галъп. Преподава Теория на емпиричното социологическо изследване и маркетингови проучвания в Софийския университет. По поръчка на Kraft Foods „Галъп” направи през 2010 година национално представително социологическо проучване за навиците и нагласите към общуване. Според резултатите му 87 на сто от българите предпочитат общуването „лице в лице” вместо това по телефона или интернет, защото го смятат за по-пълноценно, сериозно, откровено и приятно. И въпреки това хората в активна възраст имат двойно по-малко „живи” контакти, отколкото телефонни разговори или такива в интернет. Макар да декларират, че обичат срещите с близки и приятели, те прекарват свободното си време пред телевизора или компютъра.
Смятате ли, че живият контакт е по-пълноценен от опосредения?
Не само аз. Това е доказан в съвременната психология факт. А убедени в него са и хората, които ежедневно практикуват и двата типа общуване. Непосредственият жив контакт е по-пълноценен не само защото е по-плътен в информационен смисъл, но и защото позволява един по-открит, интензивен, доверителен тип общуване. Общуване, в което се постига автентичната заедност, която търсим. При него се ражда онова «ние», в което трудно можем да кажем къде свършва «аз» и започва другият. Това е същинската потребност от общуването. Да се почувстваме заедно, да утвърдим своята значимост за другите, да окажем или получим подкрепа, да се разтоварим от натрупани напрежения, да преживеем отново в споделянето щастливи моменти.
Ако общуването бе само обмен на информация или задоволяване на информационни потребности, то телефонният разговор или общуването чрез интернет щяха да са достатъчни.
Според проучването на „Галъп” огромен процент българи предпочитат общуването „лице в лице”. Същевременно много малка част от тях прекарват свободното си време в разговори с приятели. Само динамичното ежедневие ли е виновно за това разминаване? Какво пречи на хората да общуват директно?
Фактът, че все повече българи преживяват липсата на достатъчно непосредствено общуване като остър дефицит, свидетелства за поне две тенденции.
Първо, трансформацията на българското общество през последните 20 г. породи обстоятелства, които сериозно ограничиха възможностите за този тип общуване. Атомизацията на обществото, стресът в ежедневието, битката за оцеляване, запазване на стандарта или реализация ограничиха свободното време на българите в активна възраст, а оттам и пространството за срещи и общуване с приятели и близки хора. Потребността от общуване остава висока, но възможностите за реализацията й се редуцираха. Особено засегнати от тази тенденция са живеещите в София и големите градове.
Второ, развитието на високите технологии, всеобщата достъпност на мобилните телефони и интернет, които несъмнено облекчават възможността за контакт и технически опосредено общуване, не са успели да заменят нуждата от живия контакт.
Какво пречи на хората все пак да общуват директно?
Основно стресът, липсата на достатъчно наистина свободно време, високата териториална мобилност, която разпилява приятелските кръгове навсякъде по света, растящото социално отчуждение, което има негативно отражение върху индивидуалните ни способности да градим нови приятелства.
Пак според вашето изследване над половината от анкетираните прекарват свободното си време пред телевизора. Какви са последствията от това капсулиране? Какво се случва с общество, което така радикално се отказва от директния контакт?
Телевизията, а при по-младите и интернет са възможности за релакс, развлечения, информиране, които са мощни гравитационни полета през свободното време, особено когато си избрал или си принуден да го прекарваш у дома.
Засиленото им присъствие във всекидневието запълни онова пространство, което преди запълваха приятелските или съседски гостувания или четенето на книги. Това е световна тенденция и България не е изключение.
Ние все по-малко си гостуваме, съответно все по-рядко общуваме с приятели, колеги, съседи в домашни условия. Живото общуване вече се случва извън дома. Тази тенденция започна през 90-те години в София, после я открихме в средно големите градове, а вече се наблюдава и в малките… В България обаче тази тенденция се разви много бързо и усили усещането за растящо отчуждение и самота.
Особено остро го преживяват жените в активна възраст. Може би при тях потребността от живо общуване е по-висока, а и свободното им време у дома е по-малко свободно от това на мъжете.
В обществата, в които това се случва, а такива са повечето от развитите общества, много често и достатъчно масово се получава разрив между жизнен стандарт и субективно преживявано благосъстояние. А и качеството на живота се оказва по-ниско от това, което бихме могли да очакваме.
Други развити общества, каквито са тези от Средиземноморието, развиват такава култура на всекидневието, която по принципа «Всеки ден сиеста, вечер фиеста” успява да създаде пространства за пълноценно общуване с приятели. Е, от това те не стават така производителни като протестантските или далекоизточните общества, но по критериите на «икономиката на щастието” са напълно конкурентоспособни.
За съжаление освен тийнейджърите и част от най-младите, у нас не сме намерили културните форми за противодействие на отчуждението, самотата, дефицита от пълноценно общуване.
Така че не сме уникални в това, което ни се случва. Проблемът е, че всичко ни се случи много бързо и не сме успели да намерим поведенчески и културни модели да реагираме на тях.
Някои смятат, че именно междуличностното отчуждение и предпочитанията да прекараш времето си пред компютъра и телевизора са причина за много от престъпленията и случаите на необяснима жестокост сред младите хора в развитите общества. Съгласен ли сте?
Отчуждението, самотата, дефицитът на общуване травмират личността. Трудно е да намерим опорната точка в себе си, ако ежедневното общуване с някого не култивира усещане за собствена значимост, себеуважение, чувство за социална отговорност. Пълноценното общуване е тренажор за социалната и моралната ни компетентност. Ако тези две неща атрофират, личността се самоизключва от социалния живот. И агресията често се оказва единственият начин да оповестиш пред света «мен ме има”. Затова обществото ни трябва да брани и дори да разширява пространството за общуване. А и всички ние да го търсим, отглеждаме и обгрижваме. Още повече че не е толкова трудно. Все още.
0 Коментара