Докато наблюдавах как растат скалите на плажа и как световният океан се мотае в краката ми, Лили (една от най-усмихнатите редакторки на това списание) ми се обади (с песен на уста) и ме попита дали не бих драснала няколко реда за това, че ние (човечеството, предполагам) трябва по-често да си говорим на живо, да се гледаме в очите, да се пипаме.
Замислих се… Писателите – тези наши спасители – сътвориха говорещи котки, лисичи език, андроиди-параноици, телепати-мизантропи, вещици-тийнейджърки, банди мускетари, симпатични тролове и озверели от глад джуджета, за да спасят положението с разговорите между хората. И това е чудесно за мен. Устройва ме. Замислих се (не! не е лесна тази работа!) повторно… Добре де, какво толкова ни трябва, за да водим по-често сочни, напращели, изплакващи вътрешностите разговори.
След 10 минути вече знаех. Ето какво:
Две кила гласни. Твърди, широки, хавайски. Предварително накиснати в малинов сироп и овъргаляни в мед.
Mного кофи съгласни, престояли поне 24 часа в стих на Федерико Лорка.
Точки. Настъргани на ренде и превърнати в многоточия.
Цифри. За да не се обърква човек колко бири трябва да се поръчват. Единиците, двойките и тройките са добре обелени и консервирани.
Паузи. Нарязани на ивици, в които са увити парченца космическа тишина. Интонации-подправки. Люто-кисели или сладко-горчиви.
Две глави. Цели. По възможност добре измити рано сутринта.
Четири очи. Може и три. Може и по-малко. Броят няма особено значение. За предпочитане е да са расли на слънчев, южен склон. Да са топли, дори горещи. Леко влажни. Да подскачат като топки за тенис. Усмивки. Килограми усмивки. Тонове усмивки. Разтеглени с точилка. Широки като долини, шумни като водопади.
Усмивки, които не се разпадат при докосване.
Една душа. Необелена, но минала през химическо чистене.
Мозък. Залят първо с топла, а после със студена вода. Пуснат поне два пъти през миялната машина.
Устни. Намазани леко със зехтин. Устни, които могат да облизват Луната до пълното й изчезване.
3.14 кубически сантиметра въображение. Разкъсано със з би и нокти на правоъгълни кръгчета. С тях се строят млечни пътища.
Фантазии алангле и… обезкостени илюзии. В неограничени дози.
Няколко щипки разум (не по-вече!) За украса. Всичко това трябва да се постави в подходяща обстановка. Например: на плажа, по време на световното по футбол! И да се остави да кипне. Да прекипи на свобода! А ако изведнъж установиш, че човекът, с когото говориш, всъщност е Франки Фърбо, се обаждаш на Лили и й казваш: „През една студена нощ няколко седмици преди Коледа Франки Фърбо се събуди от тихо почукване на вратата. Отначало реши, че клоните на дървото шумолят от вятъра, сетне реши да провери какво става. Отвори вратата. На прага стояха две миниатюрни създания. Понесоха се във въздуха, прелетяха покрай облечения в пижама Франки и кацнаха на масата. Имаха ефирни крилца и островърхи зелени шапчици…”
0 Коментара