В Северна Америка живее забележителен вид пеперуди – Монарх. Също като останалите видове пеперуди те се появяват на бял свят след преминаване през съвършено замислена от природата поредица от промени. Пеперудата-майка поставя яйцата си върху листо. Ларвите, които се излюпват, известно време се хранят върху листата. По-късно си изграждат убежище, наречено какавида. Какавидата на пеперудата Монарх е истинско чудо на дизайна – закачена е за клоните на дърветата с много тънка, но здрава нишка. Гъсеницата се развива в тази какавида и постепенно излиза навън като прекрасно, напълно ново същество: пеперуда. Първоначално крилете й са плоски и безжизнени, но с изпълването им с кръв те се издуват и пеперудата Монарх вече е готова за полет.
Какво отличава обаче Монарх от всички други видове пеперуди? В продължение на една година се раждат четири различни поколения. Първите три имат средна продължителност на живота около пет-шест седмици. Четвъртото поколение обаче е много различно и се нарича Метусалем – по името на най-дълголетния човек, споменат в Библията. Това поколение ще остане живо до завършването на осеммесечната миграция.
Пътят, който изминават малките насекоми, е приблизително 5000 километра. Миграцията започва от различните центрове на пеперудите в Северна Канада и продължава на юг. Една група отива в Калифорния, а друга продължава по на юг и достига чак до Мексико. Интересното е, че всички пеперуди Монарх се срещат по пътя, като че са получили заповед от един координационен център, и след това продължават миграцията си заедно. Началото на миграцията им също е планирано от някаква висша сила – те започват своето пътешествие в деня на есенното равноденствие. След като летят цели два месеца, те достигат до горещите южни гори. Милионите пеперуди Монарх покриват дърветата като мека покривка и в продължение на четири месеца, от декември до март, стоят там, без да ядат нищо.
Оцеляват благодарение на мазнината, складирана в телата им, и пият единствено вода. След четиримесечното чакане си устройват истинско пиршество с нектара от ранно разцъфналите пролетни цветя. След като съберат нужната им енергия, са отново готови да започнат пътешествието си обратно към Северна Америка. Преди това обаче се чифтосват.
Пеперудите се отправят на север в деня на пролетното равноденствие. В края на пътуването си достигат до Канада и малко след това умират. Но преди да умрат, дават живот на първото поколение за годината, което ще остане живо за около месец и половина. След това второто и трето поколение ще бъдат последвани от четвъртото, което отново ще започне миграцията. Това поколение отново ще живее шест месеца по-дълго от останалите и веригата така ще продължава…
Пеперудите Монарх възбуждат любопитството на учените. Защо всяко четвърто поколение живее повече от останалите? Защо пътешествието им е свързано с есенното и пролетното равноденствие? Как новото поколение, което никога преди това не е изминавало този път, открива безпогрешно дома си?
Има теория, че миграцията на пеперудите Монарх е доказателство за съществуването на Бог. Хората просто не могат да повярват, че целият този сложен замисъл на тяхното съществуване е плод на случайност.
Неудържима, магическа и завладяваща, пленителна… Затрогващо и изпълнено с радост пътуване… Това са част от коментарите за новата книга на Мери Алис Монро „Дъщерята на пеперудите” – първия роман на американската авторка, издаден у нас. Със сигурност няма да е последният, казват от ИК „Кръгозор”.
„Дъщерята на пеперудите” е роман за момиче, което отнася тленните останки на баба си от Уисконсин, САЩ, до родното й село в Мексико. „Тя много обичала баба си, своята абуела, и сега се чувства сама и иска да я преоткрие, да намери корените си. Затова поема на дълго и рисковано пътешествие, а по пътя си среща няколко жени, колоритни образи, които не приличат по нищо една на друга – всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Тя внася промяна в техния живот, а те – в нейния. Героинята ми Лус пристига в Мексико за Деня на мъртвите – деня, в който пеперудите монарх долитат до своите светилища”, казва авторката.
Мери Алис Морно избира уникалния живот на пеперудите монарх – тяхната миграция, метаморфоза и генетична памет, за метафора на трансформацията, която трите жени преживяват по пътя.
Коя е Мери Алис Монро? За себе си казва, че пише, откакто се помни. Като дете винаги можели да я намерят свита в някое кресло, с книга в ръка. Твърди, че дължи творческата си искра на голямото и задружно семейство, в което е израснала. Като деца тя и деветте й братя и сестри сами пишели пиеси и ги поставяли пред роднини и съседи.
Първоначално се насочва към научнопопулярната литература и журналистиката. Работи като сътрудник на главния редактор на енциклопедия „Британика”. След продължително пътуване в Япония започва да изучава задълбочено азиатската култура, печели стипендия и получава магистърска степен по източни култури.
В продължение на години Мери Алис Монро пише научнопопулярни книги и преподава английски език. Към художествената литература посяга по време на бременността си, когато е принудена да лежи в леглото.
Днес Мери Алис Монро е утвърдено име в художествената англоезична литература. В книгите си създава изключителни женски образи и прави паралел между природата и човешкия характер. Като активна защитничка на околната среда непрекъснато привлича вниманието към проблемите на живота по Южното крайбрежие на Америка – към морето, блатата и морските гори на Южна Каролина, където е нейният дом.
Интервюто с Мери Алис Монро е направено със съдействието на ИК „Кръгозор”.
Пеперудите монарх са наистина удивителни. Трябва да призная, че не знаех нищо за тях, преди да прочета книгата ви. Как решихте да пишете за тях? Откъде дойде вдъхновението ви?
От доста време знаех, че искам да напиша история, която се развива на фона на пеперуди. Кой не обича пеперуди?
Това красиво насекомо, радостно размахващо крила, е наистина вдъхновяващо. Когато започнах да проучвам пеперудите с идеята да пиша роман, открих, че монарх са най-очарователните сред тях. Дали са им и много подходящо име – Да живее кралят! Монарх са единствените пеперуди и въобще единствените насекоми, които мигрират на хиляди километри като птиците или китовете. С крехките си крила всяка есен пеперудите монарх пътуват от север през централните щати на САЩ и по крайбрежието чак до планините високо в Централно Мексико, където прекарват зимата. След това, през пролетта, пеперудите започват пътешествието си обратно на север и цикълът започва отново. Това пътешествие без граници ме вдъхнови да напиша роман, свързан с пътя, по който една млада жена открива своите семейни корени и самата себе се.
Пишете за трансформиращото пътуване на четири жени, което съвпада с миграцията на пеперудите. Докато правите проучванията си за романа, вие също пътувате до планините в Мексико, където пеперудите монарх зимуват. Беше ли трансформиращо това пътуване за вас?
Абсолютно. Всеки път, когато пиша роман, се вглеждам в някой аспект на природата за вдъхновение. Всяка книга за мен започва с академично проучване, опитвам се да науча всичко по темата, което мога, от различни източници.
След това излизам от офиса, запретвам ръкави и се потапям в света на съществата, които ме вдъхновяват. За предишни свои книги съм се грижела за ранени грабливи птици и морски костенурки. Член съм на островния Turtle Team и работя с гнездящите големи морски костенурки. За „Дъщерята на пеперудите” отидох до Мексико, за да видя и усетя резерватите на пеперудите.
От колониалния град Морелия до планините, където са резерватите на пеперудите, пътувахме с автобус. След това с екипа ми яздихме тънички малки кончета по скалиста тясна пътека до височина от 3000-3500 метра. Беше трудно пътуване в разредения въздух на високото. Когато стигнахме, слязохме от конете и погледнахме нагоре към планината и надолу към долината – докъдето стигаха погледите ни, се виждаха спящи пеперуди, притиснати една до друга, крило до крило. Клоните изглеждаха като огромни гроздове, всеки от тях покрит от хиляди пеперуди монарх. Когато слънцето проникна през облаците, пеперудите избухнаха в небето, милиони монарси, танцуващи срещу чистото синьо небе. Усетих, че по лицето ми се стичат сълзи, но същевременно усещах огромна радост и любов. Усещах, че трябва да приобщя читателите си към този момент.
В Мексико научих много повече за възхитителните местни изкуство, култура и храна. Проучвах митовете на ацтеките и всички те станаха част от романа ми. А когато се прибрах у дома, започнах да отглеждам пеперуди монарх. Събрах яйцата им от листата на млечницата (растението, върху което пеперудите снасят яйцата си) и отгледах гъсениците до етапа на какавидите и след това наблюдавах появата на пеперудите. Пуснах ги в градината. Докато наблюдавах процеса, пред мен се разкри основната тема на романа – силата на трансформацията. От този ден досега аз съм „пеперудената дама” на острова. (Мери Алис Монро живее в Айл ъф Палмс, остров в Южна Каролина, бел. ред.)
Има хора, които твърдят, че удивителната природа на пеперудите монарх е доказателство за съществуването на Бог. Мислите ли, че е така? В какво вярвате вие?
Аз вярвам, че цялата природа е доказателство за съществуването на Бог. Наблюдението на природата резонира с нашия вътрешен код. Ние оценяваме, че сме част от нещо по-възвишено от нас. Когато наблюдаваш милионите пеперуди монарх или зашеметяващата красота на залеза, или разцъфването на едно цвете, или безбрежния океан, или земята от планинските върхове – всичко това те изпълва с духовна почит и благоговение. Това храни нашите души.
Вдъхновени от вас, много жени в САЩ отглеждат млечница в градините си. Вие самата раздавате безплатно хиляди семена на млечница. Защо го правите?
Когато съм вдъхновена от същества като монарсите да напиша книга, обещанието ми към читателите е, че не просто ще разкажа убедителна и автентична история за реални хора и проблеми, но и ще им дам възможност да преживеят света на пеперудите, да научат за него, да споделят моята страст. Така че аз съм развълнувана, но не и изненадана, че читателите реагират. Раздала съм повече от 10 000 семена на млечница, тъй като имаше проблеми със снабдяването им в САЩ. Това означава, че хората са вдъхновени да действат.
Вие страстно работите за опазването на околната среда. Какво е личното ви послание в тази връзка? Кой е най-големият ни грях спрамо планетата?
Вярвам, че когато се свързваме с природата, се свързваме със свещеното Аз вътре в себе си. Ние сме част от нещо много по-голямо от просто нас самите. Когато това се случи, ние осъзнаваме, че по-скоро споделяме тази планета, отколкото да доминираме над нея. Всеки от нас има властта да направи нещо добро и за собствения си живот, и за планетата, която споделяме. А най-големият ни грях е, че забравяме за тази си власт, или не вярваме в нея, както и че позволяваме някакви лични интереси, алчността или апатията да разрушават планетата ни.
Кажете ни нещо повече за начина си на работа. Кога пишете? Имате ли някакви специални ритуали, които ви настройват към писането?
Графикът на издателите ми доминира живота ми и ме прави доста заета. И е добре, че обичам да правя това! Прекарвам доста време в проучвания и работа като доброволец, за да събирам информация за романа си. Целта ми е в романа да създам автентичен свят, населен от автентични герои.
Първо си избирам съществата, за които ще пиша, и оставям историята да дойде при мен от животните. След това се доверявам на инстинктите си, за да развият темите в нея. Веднъж знаейки това, мога да започна да пиша. Първо създавам структурата на историята. След това пиша активно всеки ден, докато съм готова с първата чернова. Всъщност не знам напълно нито историята, нито темите в нея, докато не завърша първата чернова. След това се връщам и пренаписвам. И идва времето да включа занаятчийството.
Пиша в офиса си, който гледа към воден канал. Открих, че най-добре мога да създавам сцените, диалога и т.н. в собствения си офис, където се чувствам спокойна и в изолация мога да се изгубя в историята. Не мога да си представя да пиша в кафене например. Живея на остров, така че съм щастлива, че мога да се разхождам по плажа, когато имам нужда от почивка. Заобиколена съм от природата. И когато блокирам, отивам при източника на моето вдъхновение. За „Дъщерята на пеперудите” се връщах при монарсите, за да се свържа отново със страстта, която ме обзе първоначално с тях. Това ми помага да си спомня своето послание към читателите или това, което наричам „душата на историята”.
Сънували ли сте някоя от историите, преди да решите да я опишете в роман?
Да! Винаги имам бележник и химикал в леглото си, за да мога да записвам сънищата си. Понякога сънувам цели сцени, сънувала съм и края на роман. Подсъзнанието е могъщо средство.
Доколко разчитате на интуицията и доколко на ума си?
Мисля, че вече изясних, че съм доста интуитивен човек. Джоузеф Кемпбъл пише, че артистите са днешните шамани и аз вярвам, че това е така. Трябва да сложим ухо на земята и да слушаме, за да разберем какво идва.
0 Коментара