Владимир Виденов е роден в Перник, завършил е Аграрния университет в Пловдив, където е и ръководител на младежката редакция в университетския вестник. След дипломирането си постъпва в редакцията на в. „Кооперативно село”.
Управлява издателството си „Виденов и син”. Първата му книга със стихотворения е „Предговор към светлината”. Следват стихосбирките „Паметта на пясъка” и „В дирене на еднорога”, както и книгата със стихове за деца и гатанки „Шоколадово дръвче”. Негови стихотворения са превеждани по света и участват в различни антологии. Владимир Виденов превежда поезия от английски, догодина ще излезе двуезична книга с негови преводи на сто стихотворения от Емили Дикинсън.
Неделя
Дните бяха усилни, но с тебе
лесно делникът ставаше празник.
Днес един календар непотребен
свойте дати си спомня напразно.
В понеделник, във вторник и в сряда
бяхме двама щастливи ратаи
и получихме с теб за награда
плод узрял от градината в рая.
Но от цялата сладост смутено –
във четвъртък небето се свъси –
две светкавици – жици червени –
се допряха – и „даде накъсо“.
Гръм и мълнии – раят потъва
като сал в океана небесен –
и от тътена страшен не чувам
твоя смях – и не зная къде си.
Петък, събота – вятърът леден
ще даде ли да стъкна огнище –
знам – това е залогът последен –
или огън-любов – или нищо.
Седми ден. Теб те няма. Далече
са и раят, и дните горчиви –
и е пуста неделята вечна,
във която от мен си почиваш.
Око на присмехулник
Как иронично гледа огледалото
със стъклено око на присмехулник,
ръцете ми са клони, дънер – тялото.
В короната, подстригана от мълнии,
гнезди самотна кукувица – споменът –
преструва се, че втора младост мъти.
В котловината – като в празна стомна –
духът ми се е сврял, забравил пътя.
Строшено е яйцето, а жълтъкът му
е слънцето, стопено в маранята.
Досещам се, че раят, и че пъкълът,
са имена на два съседни свята,
и сам-самичък трябва да решавам,
кой свят аз занапред ще обитавам.
На Задушница
Задушно е. Ветрецът лих утихва и
над кръстовете облаче пълзи;
вали – тъй мъртвите ни връщат с лихвите
изплаканите зарад тях сълзи.
Ребро
Изхаби се човешкият род –
като стара подметка,
като пълен с молци шевиот,
като кърпена плетка.
Все по-трудно очите четат.
Млъква славей в клонака.
Суче бебе от майчина гръд
силиконово мляко.
Смачкан дух. Татуирана плът.
Умове – като дренки.
Вред по змийски преплетени спят
силуети и сенки.
Боже – дъжд ли вали из ведро –
или капе отрова –
откъсни от дъгата ребро
и създай ни отново!
Трима приятели
Имах трима приятели, трима верни другари,
със които деляхме хляб и сол, и цигари.
Самолетът граблив с нокти първия хвана –
като яре го метна отвъд океана.
Моят втори приятел позлати свойта кожа –
с богоравните днес хапва бобец със джоджен.
А пък третият тихо, в една светла есен,
в оня свят се възнесе – този стана му тесен.
С нюйоркчанина трудно общуваме вече –
тук будилник звъни, а при него е вечер.
Големецът със ролекс брои часовете,
няма време за приказки с разни поети.
И единствено с мъртвия, този, който е горе,
всеки ден,
всеки ден,
всеки ден си говорим.
Стихът
Стихът е шепот или вик,
внезапно долетял отгоре –
стихът е превод от език,
на който никой не говори.
Ангел пазител
Би трябвало да съм спокоен,
когато ангелът пазител
разперил е крилете свои
над мен и моята обител.
Би трябвало – но подозирам,
че ангелът при мене слиза
от ангелската си квартира,
ако опасността е близо.
Ала не виждам враг да дебне –
защо си, ангеле, тревожен?
Иди си, днес не си потребен –
да ми се случи зло – не може.
Но той кръжи и не отлита,
и над душата ми се вие,
и аз усещам, че опитва
да ме спаси от мен самия.
***
Пиша кратко, света не разнищвам,
затова и стихът ми е сбит –
всеки сам да си пали огнище,
взел от мен само клечка кибрит.
0 Коментара