ПРОЧИТАНИЯ ОТ 04 ноември 2026 Брой 9 2026

Тюрингия – от семената до буковете и цветята

Тюрингия е градината на Германия – провинция, където природата, историята и човешката страст към красивото се преплитат навсякъде. Край Ерфурт, смятан за един от най-зелените градове в страната, Egapark разгръща десетки тематични градини, розариуми и цветни композиции върху земя, която от векове е свързана с градинарството и семепроизводството. Не е случайно, че именно тук се намира един от най-големите паркове от този тип в Германия.

Любопитно е, че централният град на областта – Ерфурт, е забогатял през Средновековието от едно растение, което днес не се свързва с икономически възход. То прилича повече на бурен и се нарича

вайда, от която се добивало синьо багрило,

особено ценно преди Европа да опознае индигото. Търговците на вайда натрупват огромни богатства и финансират строежа на църкви, манастири и внушителни патрициански къщи. По онова време Ерфурт е сред най-заможните градове в Свещената Римска империя. Почти всяка богата къща в стария град пази по нещо от тази епоха – било то складовете, в които се е съхранявала вайдата, или богато украсените фасади, които и днес напомнят откъде идва градското благоденствие.

Тъй като богатството ражда знание, през 1392 г. тук е основан

Университетът в Ерфурт – третият най-престижен

академичен център в немскоезичния свят. Именно тук в началото на XVI век пристига един 17-годишен студент по право на име Мартин Лутер. След буря край Ерфурт той решава да стане монах, постъпва в августинския манастир и прекарва тук 10 от най-важните години в живота си. В града се оформят идеите, които по-късно ще разтърсят Европа и ще доведат до Реформацията.

Но Ерфурт не е само град на Лутер. Той е и град на търговците, мостовете и независимия дух. Символ на това е Кремербрюке – най-дългият в Европа мост, върху който и днес има обитаеми къщи. Построен през XIV век, той изглежда повече като

улица, случайно прехвърлена над вода.

Сред десетките подобни мостове, които някога е имало в Европа, почти никой друг не е оцелял в толкова автентичен вид. Вместо музеи, по него и днес работят ателиета на майстори, книжарници, галерии и малки семейни магазини, които продължават традицията на старите занаятчийски дюкяни.

Мартин Лутер го нарича Erfordia turritta –

„Ерфурт с многото кули“. Историята на града започва край плитките бродове на река Гера. Първото му писмено споменаване е през 724 г., когато мисионерът Свети Бонифаций основава тук религиозен център, разположен на кръстопътя на важни търговски пътища. Вайдата му носи благоденствие, но след разцвета идва и упадък – заради навлизането в Европа на индигото от Индия. Новите далечни маршрути, религиозните конфликти и политическите борби отслабват града. През XVII век Ерфурт губи голяма част от своята независимост и преминава под властта на архиепископите на Майнц. Именно тогава над селището е вдигната мощната крепост на Петерсберг – не толкова за защита от външни врагове, колкото за контрол на самите ерфуртчани.

През 1808 г. Ерфурт се оказва отново в епицентъра на европейската история. Тук се срещат Наполеон

Бонапарт и руският император Александър I

по време на прочутия Конгрес на Ерфурт – дипломатически спектакъл, на който присъстват крале, генерали и държавници от целия континент.

Днес Ерфурт е един от най-добре съхранените средновековни градове в Германия. За разлика от много други немски поселища, разрушени през Втората световна война, старият му център остава почти непокътнат.

Ако старинният град на Ерфурт е историческото му сърце, то

Egapark е неговата душа.

Разположен върху хълма Цириаксберг, на мястото на някогашно укрепление, паркът е своеобразен паметник на цяла една епоха и най-значимият запазен образец на градинската архитектура на 60-те години в Германия.

Историята му е необичайна. След като старите твърдини на Ерфурт губят военното си значение, районът постепенно се превръща в парк. През 1950 г. тук се провежда изложението „Erfurt blüht“ („Ерфурт цъфти“), а през 1961 г. е открита Международната градинарска изложба IGA’61 – най-голямото подобно събитие в социалистическия свят. Тогавашната Източна Германия иска да покаже не просто цветя, а визия за модерност, наука и обществено благоденствие. От това изложение произлиза и днешното име – egapark.

Egapark е създаден като

витрина на социалистическия оптимизъм през 1961 г.,

преживява обединението на Германия, когато съществуването му е поставено под въпрос, а днес е сред най-посещаваните забележителности на Тюрингия. Над половин век по-късно хората продължават да идват тук по същата причина, поради която са идвали преди: за да видят какво може да създаде човек, когато работи с природата, а не срещу нея.

Това, което прави мястото толкова впечатляващо, е мащабът. Паркът заема над 36 хектара и съдържа десетки тематични градини. Най-известна е огромната орнаментална цветна леха – смятана за най-голямата в Европа. От високо тя прилича на гигантски персийски килим, изтъкан не от конци, а от десетки хиляди живи цветя.

Особено красив е японският градински комплекс. Той не се опитва да бъде зрелищен. Напротив – камъните, водата и растенията са подредени така, че да създават усещане за покой. След шумните улици на Ерфурт това е място, където човек несъзнателно забавя крачка.

В необикновения Danakil съжителстват

под един покрив пустиня и тропическа джунгла,

в едната част на новопостроената сграда растат кактуси и сукуленти, а в другата – дъждовна гора с пеперуди, прилепи и екзотични растения. Това е първият по рода си комплекс в света, обединяващ двете крайности на климата в едно пространство.

В центъра на парка се издига старата крепост Цириаксбург, където днес се помещава германският музей на градинарството. Именно там най-добре се разбира защо Ерфурт от векове е наричан „градът на цветята“. Вайдата е само началото на историята, защото Ерфурт всъщност не става „град на цветята“ заради цветята. Става такъв заради предприемчивостта на градинарите си.

Когато през XVII век по-евтиното индиго от Азия почти унищожава бизнеса с вайдата, Ерфурт, вместо да търси нова индустрия, се преориентира към интензивно градинарство и производство на семена.

Ключовата фигура в този процес е Кристиан Райхарт (1685–1775), когото германците често наричат

„баща на модерното градинарство“.

Той въвежда научни методи на отглеждане на нови култури, усъвършенства производството на семена и превръща околностите на Ерфурт в огромна лаборатория под открито небе. Още през XVIII век градът търгува със семена на десетки видове зеленчуци в Централна Европа, а през XIX век буквално експлодира като градинарски център. Появяват се десетки фамилни компании за семепроизводство и декоративни растения: Бенари, Хааге, Хрестензен, Шмит и други. Някои от тях стават световни лидери. От Ерфурт се изпращат милиони пакетчета семена по целия свят и в един момент градът се оказва сред най-важните центрове за търговия със семена в света.

Именно тогава се ражда и прозвището „Blumenstadt“ (Градът на цветята). Не защото навсякъде има паркове, а защото около града се простират огромни

полета за производство на цветни семена:

десетки квадратни километри с рози, макове, теменужки и лалета, отглеждани не за украса, а за семепроизводство. Именно тези цветни полета и оранжерии печатляват пътешествениците. Един от тях описва Ерфурт през 1900 г. като остров сред „море от благоуханни цветове“ и това не е поетична измислица.

Традицията не прекъсва дори след индустриализацията, още през XIX век Ерфурт създава първите големи градинарски изложения, най-прочутото от които е през 1961 г. Още Мартин Лутер нарича ерфуртчани „градинарите на Империята“. В музея в Egapark научаваме интересни подробности за някои от флагманите им. Кристиян Райнхарт е човек на Просвещението, юрист по образование, който се захваща с градинарство и го превръща в наука. Въвежда нови зеленчуци като карфиол и броколи, усъвършенства напояването и обработката на почвата, конструира нови инструменти и публикува многотомни трудове, които се четат из цяла Европа.

Ернст Бенари (1819–1893) пък прави Ерфурт световна марка, глобализирайки традицията. През 1843 г. той основава малка фирма за семена, която за няколко десетилетия се превръща в международна империя. Каталозите му излизат на много езици, а

семена от Ерфурт се продават от Англия до Америка.

Компанията селекционира нови сортове астри, карамфили, иглики и десетки други растения. Към края на живота си Бенари притежава огромни оранжерии и обработва десетки хектари земя.

Фридрих Хааге (1796–1866) пък е кралят на кактусите. През 1822 г. той основава разсадник с една от най-големите колекции от кактуси в света за времето си. От неговата кактусова градина Haage се развива най-старото специализирано предприятие за кактуси в Европа, съществуващо до ден-днешен.

В Egapark има специална градина, която носи името на Карл Фьорстер (1874–1970), който не е ерфуртчанин, но е един от най-влиятелните визионери на XX век. Наричат го още „поетът на многогодишните цветя“. Той създава десетки сортове декоративни растения и популяризира идеята, че градината не е демонстрация на богатство, а място за спокойствие, вдъхновение и радост от живота.

Всички тези бележити личности са свързани от една цветна нишка – Райхарт създава знанието, Хааге носи ботаническото любопитство, Бенари и останалите предприемачи изграждат световната търговия, а Фьорстер добавя философията и естетиката.

Само на двайсетина километра западно започва

другият голям разказ на Тюрингия.

Ако Ерфурт показва как едно растение може да промени съдбата на цял град, Ваймар разказва как идеите могат да променят цяла държава. Днес името на Ваймар неизменно се свързва с Гьоте и Шилер, но това е само една от многото му биографии. В края на XVIII век малкото херцогство се превръща в интелектуалния център на Германия благодарение на просветената херцогиня Анна Амалия и нейния син Карл Август, които привличат в двора си най-големите умове на епохата. Гьоте, който е роден във Франкфурт, пристига тук през 1775 г. едва 26-годишен и остава до края на живота си – повече от половин век. Освен поет, той е министър, администратор, учен, ботаник, геолог и страстен колекционер на минерали.

В дома на Гьоте във Ваймар,

запазен почти непроменен, библиотеката съжителства с научни кабинети, а колекциите му напомнят колко трудно през Просвещението е било да разделиш литературата от науката.

На няколко минути пеш оттам се намира къщата на Фридрих Шилер. Двамата с Гьоте създават онова, което днес наричаме Ваймарски класицизъм – кратък, но изключително плодотворен период, поставил в центъра на културата идеята за хармонията между разума, образованието и човешката свобода. Трудно е да се намери друг толкова малък европейски град, в който две къщи да са оказали толкова голямо влияние върху националната литература.

Само век по-късно Ваймар отново се оказва в авангарда на времето.

През 1919 г. във Ваймар пристига 36-годишният архитект Валтер Гропиус с една идея, която по онова време звучи почти утопично. Германия току-що е излязла от Първата световна война, старата империя е рухнала, а обществото търси нови идеи и начало. Гропиус е убеден, че промяната не започва от политиката, а от средата, в която живеем – от къщите, мебелите, предметите от ежедневието. Красотата, смята той, не трябва да бъде привилегия на богатите, а естествена част от живота на всеки човек.

Така се ражда

Баухаус – училище, което обединява

архитекти, художници, скулптори, майстори и инженери. Самото име не е случайно. Гропиус го заема от средновековните Bauhütten – строителните работилници на готическите катедрали, където различните занаяти работят рамо до рамо за една обща цел. Той вярва, че модерният свят също се нуждае от подобно единство между изкуството и практичността.

Идеите му се оказват революционни. Вместо тежката украса на XIX век Баухаус предлага чисти линии, светлина, функционалност и уважение към материала. Формата трябва да следва предназначението, а добрият дизайн да бъде достатъчно достъпен, за да се произвежда масово. Днес това изглежда естествено, но преди повече от век е истински културен преврат.

Баухаус остава във Ваймар едва 6 години, защото консервативните власти постепенно спират подкрепата си за училището. През 1925 г. Гропиус го премества в Десау, където проектира прочутата му сграда – една от иконите на модерната архитектура. Но именно във Ваймар се раждат манифестът, принципите и духът на движението, което ще повлияе върху архитектурата, индустриалния дизайн, графиката и начина, по който изглеждат домовете ни и днес.

Градът, положил началото на толкова новаторски идеи, дава името си и на един от най-трудните и знаменателни периоди в германската история. Именно във Ваймар заседава Учредителното събрание, което през 1919 г. приема първата демократична конституция на Германия. Ваймарската република е символ едновременно на огромни надежди и на политическата нестабилност, която по-късно ще отвори пътя към възхода на националсоциализма.

На запад, в Бад Лангензалца продължава обаче историята на красотата, с която започвахме този разказ. Сред алеите му разцъфтяват хиляди рози, а японската градина с езерца, камъни и бонсаи внася неочаквано усещане за Киото насред Германия. Малкият курортен град, опасан и днес от средновековни крепостни стени, е известен с 10-те си тематични градини: на розите, на магнолиите, ботаническа, аптекарска, ароматна, японска – всяка следва собствена тема, но всички заедно разказват една и съща история: че градината не е украшение, а част от градската култура. Неслучайно Бад Лангензалца е сред първите германски градове, получили европейското отличие Entente Florale за качеството на градската среда и озеленяването.

Неочаквана спирка тук е японската градина – една от най-големите и най-автентичните в Германия. Създадена с участието на японски специалисти, тя не впечатлява с размерите си, а с прецизността, с която следва принципите на традиционното японско градинско изкуство. Водата, камъкът, мъхът и дърветата, мостчетата създават усещане за равновесие.

Курортът е известен и като “града на розите”. В разгара на лятото тук хиляди сортове цъфтят едновременно, но впечатляващото не е броят им, а усещането, че цветята не са отделени в парк, а са навлезли в самия град. Те се появяват по площади, край крепостните стени, пред старите къщи.

А когато човек реши, че е видял достатъчно цветя, провинцията го отвежда в друга своя градина – тази на дърветата.

националния парк Hainich

дървените пътеки и мостчета се промушват сред стволовете на вековните букове и отвеждат посетителя на Тюрингия сред зеленото море на една от най-ценните широколистни гори в Европа.

Хайних е една от най-интересните истории в съвременна Германия. До обединението на страната голяма част от парка попада във военната зона на армията на ГДР. Десетилетия наред достъпът е ограничен и именно тази принудителна изолация запазва гората почти недокосната.

След 1997 г. районът е обявен за национален парк, а по-късно древните му букови гори стават част от световното наследство на ЮНЕСКО. Понякога историята има необичайно чувство за хумор – място, затворено за хората по политически причини, днес е сред най-ценните природни територии в Европа.

Интересно е, че

букът е дърво, което не търпи конкуренция.

Оставен достатъчно дълго без човешка намеса, той постепенно измества почти всички останали широколистни видове. Така през хилядолетията голяма част от Централна Европа би изглеждала именно като Хайних – непрекъсната букова гора. Днес подобни места са останали изключително малко и затова паркът е толкова ценен не само за туристите, а и за биолозите. Тук се срещат над 10 000 животински и растителни вида, сред които десетки редки насекоми, прилепи и диви котки.

Най-популярната атракция е

пътеката над короните на дърветата.

Построена, без да се нарушава естественият релеф, тя се извива почти 540 метра между стволовете и постепенно се изкачва до 24 м височина, а наблюдателната кула достига 44 м. Оттук човек не гледа гората отвън, а се оказва на нейното собствено ниво – там, където птиците гнездят, вятърът променя посоката си и слънчевата светлина стига до листата, преди да достигне земята. Това не е панорамна площадка в обичайния смисъл. По-скоро променя гледната точка към самата гора. Интерактивните експозиции в посетителския център пък показват колко сложни са връзките между гъбите, насекомите, мъртвата дървесина и младите дървета – процеси, които в стопанските гори почти никога не могат да се наблюдават. Защото в Хайних гората не се “поддържа”, а живее своя собствен живот.