Турция за напреднали: Край бреговете на река Ефрат

Самолетът на Turkish Airlines наближава вече дестинацията си – летище Елязъ (Elazığ) – летим вече повече от час от Истанбул, когато поглеждам през прозореца и ахвам – господ и вулканичните сили са вложили истинско творчество в това кътче земя – през зъберите на жълто-сиво-кафявата величествена планина в причудливи извивки, някъде тясна, другаде разливаща се в езера и язовири, се вие синьо-зеленото на река Ефрат.

„Реките Тигър и Ефрат“ е словосъчетание, запечатало се в съзнание ми от ранни детски години, макар и да не помня защо са ги споменавали в новините тогава. По-късно за обаянието им в ума ми допринесе историята – там, край бреговете им, в Месопотамия, вероятно е възникнала човешката цивилизация – тази, за която знаем поне. Затова истински се развълнувах, когато получих покана с колеги журналисти от няколко държави да открия красотата на река Ефрат (на турски Фърат или Фират,) в Анадола. Турската програма #goturkiye, реализирана от Министерството на културата и туризма на Република Турция, разкрива културните, историческите и гастрономическите богатства на страната.

Ефрат е една от няколкото свещени реки в света,

тече в продължение на 2700 километра през Турция, Сирия и Ирак. Образува се от сливането на двете реки Мурат и Карасу именно във вилаета Елязъ, където е част от обиколката ни. Ефрат е реката с най-голям басейн в Турция. Преди XIX век, когато са построени мостове над нея, цялата търговия от Анадола към Персийския залив и Азия се извършва по нея.

Още от древни времена около Ефрат и Тигър са създавани редица държави – от елами, асирийци, вавилонци, шумери, акади и други цивилизации. В „мита за сътворението“ на шумерите, Енки, богът на водата, създава Ефрат и Тигър. Записано е на първата известна ни писменост върху плочки от глина, която шумерите добивали от дъното на реките Тигър и Ефрат…

Басейнът на Ефрат и Тигър е единственото място в Анадола, където културното развитие на човечеството може да бъде проследено без прекъсване от каменната ера до наши дни. Затова и в този район са в ход много археологически разкопки и няма да е изненадващо, ако бъдещите открития променят представите ни за древната история. Култовото Гьобекли тепе, което развълнува цялата научна общност, не е много далеч…

На река Ефрат са изградени 7 язовира, като „Ататюрк“ е шестият по големина в света по обем на пълнене, най-големият в Европа.

Елязъ

Елязъ или Елязъг е град с около 270 000 души, на над 1000 метра надморска височина в горната част на течението на Ефрат в Източен Анадол – на полуостров, заобиколен от три страни от водата на реката.

Елязъ не е типично туристическо място, но има много какво да предложи на пътешествениците-откриватели. Районът предлага различни природни красоти – река Ефрат, река Пери Сую, язовир Кебан – вторият по големина в Турция, езерата Хазар и Каракая, ски центъра Хазарбаба…

Районът е бил дом на десетки цивилизации – според археологическите разкопки е обитаван още от началото на палеолита, около 10 000 г. пр. н. е., а името му се открива в писмени източници от преди 4000 години. Днешното му име идва от „Al-Azık“ (богатство и изобилие) – отражение на даровете на природата към това място – животворните води на реката и плодородните почви.

На хълм над града се издига

замъкът Харпут – сякаш модел на художник

на някоя приказна сага – високи непристъпни скали и крепостни стени, създадени за мощна защита на обитателите му.

Замъкът Харпут е строен през VIII век преди новата ера от урартите. Царството Урарту, или Арарат доминира района на езерото Ван в продължение на векове, като този период е известен като златен век. Урартите изграждат царството си на голяма територия – 220 000 кв. км., с труден географски терен, високи планини, като това ги принуждава да изграждат пътища и укрепления, в които да оцеляват през зимата.

Харпут е известен и като млечния замък – според легендата при приготвянето на хоросана е използвано мляко от животните в района вместо вода – дали по суеверни причини или заради сушата – не е известно.

Турция има впечатляващ проект за реставрация на замъка – можете да го видите на 3D видео там, и очаква ЮНЕСКО да се произнесе за включването му в списъка на обектите на световното историческо наследство.

Замъкът е бил владян и надстрояван и укрепван от всички, които са го владели, сред които персийци, римляни, византийците, селджуци, османци…

В скалите отсреща e вкопана църквата „Дева Мария“, една от най-старите в Анадола, строена през 179 г. сл. н.е. Ползвана е като място за поклонение още преди Христа, а след това сирийските християни я превръщат в храм на Божията майка. И до ден днешен църквата е действаща.

Джамията Харпут Улу е друга забележителност в Елязъ. Построена е през 1157 г. с анадолски и ирански селджукски архитектурни елементи и е една от най-старите в Анадола. Известна е с кривото си минаре.

Насладете се на местната кухня! Завършихме обяда в близкия ресторант с чедене кафе – не го пропускайте, освен че е много приятно, то е и местен продукт. Кафето Çedene се произвежда от плодовете на дивото шамфъстъково дърво и има уникален аромат. Твърдят и, че е много полезно за здравето – укрепва имунитета, помага при дихателни и храносмилателни проблеми и за пречистване на организма.

В района се произвеждат около 60 различни вида грозде, като има два собствени сорта – Öküzgözü и Boğazkere, продукти с географско указание, а накрая ще ви разкажа и за виното им. В района има чудесни изби, макар и не толкова много, колкото би имало в България или друга държава с винена култура, но вината печелят международни награди.

Благодарение именно на чудесното грозде, местните варианти на балсуджук или мъстеница – изсушена гроздова мъст с ядки под формата на суджук.

Тунджели

От Харпут се отправяме към Тунджели – с ферибот през язовир Пертек. Мястото е много красиво – през целия път ни следват чайки, а на малък остров насред язовира се издига силуетът на замъка Пертек.

Навлизаме в района на Тунджели, наричан от местните Дерсим, в която живеят кюрди алевити. И не просто алевити, а т.нар. zaza алевити, които са свързани със зороастризма в Иран.

Алевизмът е религиозно движение, което възниква в Близкия изток през Средновековието. То се основава на шиитските учения в мюсюлманството, но има и някои свои собствени характеристики. Алевитите вярват в единството на Бога и човека, в равенството на всички хора, независимо от техния пол, раса, религия или социално положение.

Около 70% от населението на вилает Тунджели са алевити. А алевизмът в Тунджели има своя собствена специфика, която се отразява в неговите практики и ритуали. Например почитат светци – вярват, че те са посредници между Бога и хората. Алевитите вярват, че музиката е начин за постигане на духовно просветление и имат богата музикална традиция, която включва песни, танци и инструментална музика.

Любовта към музиката я усещаме веднага. Пристигаме в града привечер и почти веднага се отправяме на вечеря в хубав местен ресторант, пълен с местни хора – и големи, празнуващи компании, по-малки групи и двойки. И… за мое истинско учудване – нито една жена с кърпа на главата, а сме дълбоко в Анадола. Модерно облечени и добре гримирани млади жени, които час по-късно ще са повече от мъжете на хорото. Живата музика е от четирима млади музиканти, които започват с мелодичен поп, за да преминат към местните варианти на „Бяла роза“ и да съберат публиката на дансинга.

На светло на другата сутрин Тунджели е облян от слънце и много приятен – къщите, сред много зеленина, са накацали на хълмовете над река Мунзур.

Тунджели влезе в световните новини с любопитен факт – за първи път в Турция през март бе избран кмет от комунистическата партия – Фетих Мехмед Мачоглу. Известен е като борец за правата на жените, работниците и малцинствата и привърженик на устойчивото развитие.

Друг любопитен факт за града е, че според статистиките населението му е с доста висок образователен ценз – за местните хора образованието е приоритет.

Турция инвестира много сериозно в музеи – виждала съм го във всеки град, в който съм била, и винаги са модерни, интеактивни и с фокус върху най-важното за местната общност.

Така е и в Тунджели – тук, наред с историческите артефакти и етнографската част е добре представена същността и ритуалите на алевизма. В музея се помещава библиотека с 10 000 тома, част от тях също са посветени на местната вяра.

Много близо до града е Националният парк Мунзур, с красиви водопади, който е дом на над 1600 растителни вида, 270 от тях ендемични, както и планински кози, мечки, антилопи, диви свине, вълци и лисици, което дава възможност да се наблюдават тези животни в естествената им среда.

Освен рафтинг, водни ски, парапланеризъм и трекинг, Тунджели предлага и ски център.

Тук непременно опитайте ашуре (Aşure или Noah’s Pudding) – десертът заема специално място в традицията на алевитите и е един от най-обичаните в града. По традиция алевитите раздават ашуре по време на свещените си дни. В Тунджели жителите наричат ашурето още „12 imam çorbası (супа на 12-те имами)“. Препратката към имамите е свързана с 12-те съставки на ашуре, които включват нахут, сушен боб, лешници, орехи, стафиди, сушени кайсии, фъстъци, захар и карамфил.

„Бавният град“ Кемалие и Каранлик каньон

Напускаме долината Мунзур и поемаме по виещия се гръбнак на планината. Чакат ни четири часа път по билото й и макар километрите до следващата ни дестинация – Кемалие, да не са много, шосето е това, което в туристическите справочници ще срещнете вероятно като „scenic road” – тесен път с безброй изкачвания и спускания и невероятни завои, следващи извивките на реката, пробивала си корито през планината… Но пък гледката от високо е наистина „спираща дъха“. Това не е единственият път към Кемалие, може да стигнете до него и с бързия влак от Анкара.

Кемалие е „бавен град“. Официален

член е на движението Cittaslow,

създадено от италианеца Паоло Сатурини, кмет на градчето Греве, в Кианти, Тоскана. Cittaslow се ражда през 1999 г., а по-късно получава подкрепата на президента на Slow Food Карло Петрини. Вече има членове в цял свят, а градовете, които се присъединяват, са „мотивирани от любопитството към едно възстановено време, където човекът все още е главен герой на бавната и здравословна смяна на сезоните. Уважават здравето на гражданите, автентичността на продуктите и добрата храна, богати са на завладяващи занаятчийски традиции на ценни произведения на изкуството, площади, театри, магазини, кафенета, ресторанти, места на духа и девствени пейзажи, притежават спонтанност на религиозните обреди, уважение към традициите чрез радостта от бавния и спокоен живот.“ Последното е цитат от описанието на организацията.

Когато се разхождаш по улиците на Кемалие, сред къщите, които напомнят старите български възрожденски градове, усещаш, че е достоен член на организацията Cittaslow. През 2021 г. гадът е включен и в предварителния списък на ЮНЕСКО за световно културно наследство. И е любима туристическа дестинация и за турците, и за многобройни чужди туристи, които искат да опознаят духа на Турция – привлечени от традиционните си каменни къщи, старинната архитектура и красивата природа.

Вековните къщи в Кемалие са дву-, три- или четириетажни, като най-долните са изградени от камък. Един от най-съществените символи на тези сгради са чукалата на входните врати. Те са винаги по две – „женско“ и „мъжко“ – с различни орнаменти, а може и различни размери. „Женското“ чукало издава висок звук, а мъжкото – „нисък“ – така домакините знаят кой да излезе да посрещне госта.

През 1813 г. в „Система на географията“ Джеймс Плейфеър описва мястото като „градче под формата на амфитеатър, в подножието на планина, в плодородна местност, която достига до Ефрат.“

През 1895 г. британският географ Чарлз Уилям Уилсън също описва Кемалие в пътеводителя си за Мала Азия: „Това е живописен град, окачен в амфитеатър от скали, толкова стръмни и високи, че има много за кратко слънчева светлина през деня. Обилен извор, откъдето идва и името, извира на върха на града и поддържа много растителност, от която въздухът придобива тежък, влажен характер. Улиците са просто скални стълби. Каменните къщи, разположени в терасовидни градини и овощни градини, са сред най-добрите в Анадола. Пазарът е добър!“

И до днес Кемалие е място на занаятите. Можете да си купите от домашно сирене, до ръчно изработени бижута, мед, домашни сладка от плодове, вино и ръчно тъкани шалове и покривки.

Като естествена крепост, днешният Кемалие съществува от хилядолетия. А до 1922 г. се нарича Егин. Както сигурно се досещате, кръстен е на бащата на турската република, обичания от всички Мустафа Кемал Ататюрк. Когато започва войната за независимост, малкото градче изпраща 500 конници в подкрепа на Ататюрк и в знак на благодарност той лично им дава името си. А те го приемат.

Днес в града живеят около 10 000 човека.

Районът на Кемалие – градът и околните природни забележителности и живописни села, предлага страхотни възможности за туризъм, екстремни спортове, почивка и опознаване на една различна Турция.

Мястото, което не бива да пропускате е

Karanlik Kanyon или т.нар. „тъмен каньон“.

Той се намира точно на входа на града. Karanlik е един от най-гигантските каньони в света. Разположен в долината Карасу, дълбок и 500 м, а на места се стеснява до два метра.

Тук може да се разходите с лодка, което е много приятно и безопасно занимание, или да изберете нещо по-екстремно, ако сте любители на адреналина – да се полюлеете на люлка над водата или да се пуснете на релса над реката – между две противоположни точки на 480 метра височина са поставени стоманени въжета за целта. Тъмният каньон е най-високата точка за този спорт в света, което привлича значително внимание от местни и чужди любители на адреналина. Провеждат се и много състезания.

Околностите на Тъмния каньон са интересни и от гледна точка на неговата фауна. Тук можете да наблюдавате много животни, като видри, рисове и планински кози.

По протежение на каньона се простира каменният път (Taş Yol), който e строен в продължение на 132 години само чрез изсичане на скалите. Идеалното място да се наслаждаване на синьо-зелените води, скалите, тунелите и завоите.

От Тъмния каньон потегляме отново към Елязъ, към съвсем различен свят – огрените от слънце лозя на

винарната и бутиковия хотел Eskibağlar.

Признавам си, че бях изненадана и впечатлена. Обиколила съм доста винарни и винени хотели и смело твърдя, че Eskibağlar не им отстъпва никак, особено ако се сравнява в контекст – създаден е Източния Анадол, в по-консервативно общество, в което винената култура не е добре развита…

Винарната се е концентрирала основно върху двата местни сорта, които произхождат именно от Елязъ – Öküzgözü и Boğazkere – и двата червени, от които правят едносортови или купажни вина.

Öküzgözü създава рубиненочервени вина с плодови аромати, напомнящи на малини и череши. Обикновено те показват някои билкови нюанси, а отлежалите в дъб са със сладки нотки, напомнящи за зрели плодове, кожа и подправки.

Boğazkere е по-таниново, напомня на каберне совиньон.

Собственикът на винарната Фират Арал (явно е кръстен на турското име на река Ефрат) казва, че вероятно тези сортове са родители на всички лозя по света, защото именно от района на Месопотамия (Елязъ попада географски в широкото понятие) е започнало производството на вино в света.

Лозята тук са засадени през 2001 г., а винарната е създадена през 2011 г. В момента произвежда 30 000 бутилки червено вино годишно, само от двата сорта, от 60 хектара грозде. Пазарите й са основно в Турция, САЩ и Холандия.

И винарната, и бутиковия хотел са сбъднатата мечта и буквално създадени от Фират Арал. Той рисува плановете, само наема архитект да ги пресъздаде, и с двете си ръце, като дърводелец, създава дървените мебели – масивни маси, бар, дори таваните. По образование е електронен инженер, работил е дълго време като IT мениджър в голяма международна банка… Докато е решил да скъса синджира и да избере свободата и това, което обича.

Очевидно е изобретателен човек – показа ни машината, която конструира – нещо като прахосмукачка за лозя, с която да премахва мухите-винарки от гроздето. Не иска да използва химикали за целта – виното му е органично.