„Пуста младост, милай мамо, не се стига…“ Не знам някой да не харесва тази песен и да не се умилява за себе си. „Ах, години, години, години, море… умряха безвъзвратно“, пък ни заплашваше Панайот Панайотов. И как ли още не е почетена младостта! И кой ли не жалее за отминалите години.

Дори любовта отива да се срамува невъзпята в ъгъла, изгубила битката за внимание.

Възрастта уж била относително понятие, нямала значение и не знам си какво. Глупости! Няма какво да се лъжем. Изобщо не е така. Възрастта няма значение само ако си умрял. Макар че и това е сигурно.

Истината е, че всички сме вече стари. И то отдавна.

Родиш ли се и нещата отиват на зле.

Примери да ти покажат, че си твърде на възраст, има много. Пръкнеш се и тъкмо ти се затвори фонтанела и оттук-оттам се зададе някой зъб и веднага те почват: „Ау, ама тя голяма вече. Виж колко е пораснала, а каква само беше малка.“ Дори за бебе не съм чула да кажат, че е малко. Винаги то е „много пораснало“. Ами така е.

Добре, но да кажем, че докъм 18 се крепят някак нещата и не ти освобождават място в автобуса. Емпириката показва, че млади са съвсем малко хора, и то за твърде кратко време – това са само тези граждани, които са на възраст между 18 и 19 години.

Но мимолетна е тяхната радост, мигновена е и тяхната младост.

Спомням си много ясно, че години наред трудно и мъчително чаках да настъпи пустото пълнолетие, за да мога да се прибирам когато си искам. От нетърпение дори шофьорският изкарах още на 17 в една люта зима. Е, станах на 18, добутах я някак си, дори взех книжка и да, започнах да излизам и да се прибирам, когато си искам. Оказа се, че не било кой знае какво. А това прибиране вече да не зависи от родителския контрол, а от парите, които нямаш. На 19 как да е, горе-долу си в играта още. Но тъкмо се окопитиш и зарадваш на свежия полъх на младостта, и хоп – адът се изсипва на главата ти под формата на първи юбилей – 20 години! Та-даа! Ах, как само страдах, не искам да си спомням този ужас –

аз съм на цели двайсет години – лелка и половина!

Госпожа някаква си там, възрастна гласоподавателка, изпаднала от собствената си младост като забравено левче от джоба на прани дънки.

Ах, къде отлетяха годините свидни? Казвам ви, много ми беше криво. Та, нормалните хора са тийнейджъри, свежи младежи. Ходят по дискотеки, а аз вече влача крилото, тежки юбилеи вдигам и се опитвам да приема необратимото – кой ще ме погледне вече, кой!

Майка ми се смее, а аз й викам: „А ти какво се смееш! Родена си малко след Втората световна война! Какво знаеш ти за днешното стареене! Ние за твоето време учим по история!

Добре, ама човек трябва някак да свикне с ужаса на живота – заживях си аз в моите двайсет – къде любовни драми, къде да свалям 2 кила и половина, изтърколиха се годините. На 25 пак лек шок получих – тъкмо се нагодих в тази декада и айде, викам, търкалям се към следващата, с широко затворени от ужас очи. Точно като Том Круз. Аз ако знаех тогава, че и той няма да остарее, по-спокойно щеше да ми бъде. Но 30 ми се виждаше като фатален край, ама наистина. Беше каквото беше, а то и не беше кой знае какво – сърдечни, понеже, нали, си млад и сега навлизаш в занаята – работиш като луд, така че баровете и дискотеките са лукс за другите. Вземи ти хумористичното си месечно възнаграждение, пък се прибирай, когато искаш, да те видя сега. Това ми нашепваше зловещо битието. Но поне пък имах кола.

Веднъж с една приятелка отиваме на разходка до Пловдив и на връщане по магистралата ми се лепва едно момче. Закача се напред-назад, аз голяма шофьорка го раздавам, изпреварваме се, изчакваме се иху-аху – точно както не трябва да се прави. И така до София. Карам след него, спираме и сядаме в един  бар. Той черпи, смешки и така нататък. Но по едно време младежът вика – на колко си години, на 28, признах си притеснено. ШОК! Лелеее, ама ти си била достааа, хммм, гггголяма… едва се сдържа да не каже дърта. А моята спътница веднага се възползва от ситуацията и каза: а аз съм на 25! Доволна и усмихната. А той вика: е, пак, по-добре, ама ти не си мой тип. Хаха, нахалник. Той пък бил на 25. И аз викам, годините ти как да е, ама колата ти много стара и раздрънкана, не струва, айде чао. Ето така лека-полека, станеш ли на 20+, хората и животът започват да ти показват, че вече много-много не ставаш, а държавата помощи не дава на тия години.

Седиш по средата на лютата битка за място под слънцето,

и почваш вече да търсиш сянката. Кофти, но това е положението. Кой да ми каже тогава, че ще минат години, преди да ме харесват точно 25-годишните, ех!

Затова смятам, че всяко ново десетилетие е стресиращо и тъкмо свикнеш с него, то наближава своя неизбежен край.

Моят зъболекар онзи ден ми сервира, че животът започвал на 50. Не ви се вярва, ама като го гледам него, може и да е вярно. Висок, красив и секси, живее свободно и щастливо, пътува, знае какво иска от живота и хората и си го постига. При това със задоволство и усмивка. Старостта, казва той, идва на 70-75 някъде. Да, но според мен това не е особено вярно. Каква ти старост на 70! Нали знаете всички онези весели пенсионери, които като питат баба ти на колко е и ти викаш на 78, а те: о, ама тя млада! Аз съм на 82, ама виж ме, още се държа! Един пък дядо от блока всеки път вика на един друг дядо:

– Наборе, айде един шах да направим. И оня му отвръща:

– Ще направим шах, ама като спреш да ми викаш „наборе“. Пет години съм по-млад от тебе!

– Хубаво, – не се дава оня, – ама пак си на 81!

– Може, ама карам колата без проблем!

– Караш, щото синът ти праща пари от Германия.

– Е, а на теб пък жена ти поне е сгодничка, не е усойница като моята!

– Е, така е, ама твоята поне умря.

– Умря тя, наборе, ама всяка нощ и в сънищата ме преследва.

– Ето! Аз като ти казвам, че сме набори, все спориш. Айде, ти си с белите днеска.

Освен шаха, забелязала съм, че любимото занимание на възрастните е да ходят на гробищата.

Като бях на квартира в центъра на София, във входа ни, не знам как се е случило, но живееха тъща и свекърва! Заедно ходиха на гробищата, децата и на двете им починали – младите. Тези, които са ги събрали, вече ги няма, но двете баби все още се надцакват. Докато държа вратата, ставам свидетел на следния диалог. Едната баба едва-едва се качва по стълбите със седем бастуна и двата парапета натиска, другата я гледа отдолу:

– Ох, свате, много си зле с краката! То ти едва ходиш!

– Ами зле съм, свате, ама 93 гоня! Ха да видиш!

– Е, свате, ти с тая скорост няма и да ги стигнеш скоро, ха-ха!

– Е, ти гледай ти да ги стигнеш 90 поне, свате, каквато си пъргава!

– Ами той Вичо е на 93, свате, ама си копае на лозето всяка събота.

– Ми да, копае, свате, като е прост селянин, ще копае!

И ето – става ясно – борбата за младостта е жестока и дълга. Печелим я някъде след 75, ако стигнем до там наистина. Защото каква победа е, ако не стигнеш до края?

Всяка възраст била красива, уж казват. Но аз мисля, че всяка възраст е стара. Не знам някой, бил той и на 20, да не се е чувствал вече стар. Не възрастта, а хората сме красиви, но само понякога. Едни с лице, други с ум. А най-изумително красивите и безапелационно млади, са милионерите.

Иначе, хубавото на остаряването е, че не се случва само на теб. Има и други, дори и по-стари, а някои направо умрели. Но за това не ми се говори. Докарат ли те на този свят, и почва голямото и дълго остаряване. И не се знае кой докога.

Ето например във Варна, всяко лято питам леля ми за съседа Спасов, жив ли е. Нали му правиха юбилей, като стана на 100 преди време – даже по телевизията го давали. И после се сърдел, че на другата година никой не го зачитал. Е, казва леля ми, жив и здрав си е, работи на двора в градината всеки ден. Онзи ден го видели навън пред вратата да се оглежда. Питали го какво става, Спасов?

– Линейката чакам, да не подмине улицата.

– Защо, какво ти е?

– А, не, нищо ми няма на мен. На снахата ѝ стана лошо, кръвно ли направи, какво, не знам! Кекава работа са това младите!

А снахата на Спасов е на 66, само да ви кажа за чао.

И ако ви се иска да сте млади, просто трябва да почакате някоя и друга година и винаги да си напомняте, че никога няма да бъдете толкова млади, колкото сте днес. Възползвайте се веднага. И както казва Веселин Маринов: „Вдигай тост, вдигай два, че сме живи, че сме тук, ля-ля-ля… на годините напук!“

Facebook Twitter Google+

0 Коментара