Синият цвят е винаги край нас, било като дреха или като предмет. Синьо обикновено е и мастилото в химикалките, ако човек всe още ползва химикали и не е минал окончателно на клавиши. Високи и сини са и планините ни. Да не говорим за небето, което приема различните тоналности на синьото и едва ли днес има човек, който да мисли за него по друг начин.
Но невинаги е било така. Дори бихме могли да кажем, че синьото е един много млад цвят, който се е родил за европейските очи през XII век.
Докато за египтяните синьото било цветът на бог Амон, а останалите народи от Близкия изток вярвали, че носи благополучие, прогонва зли духове и затова го използвали в погребалните ритуали, за древните гърци синият цвят нямал никаква ценност. Той бил за тях мрачен, източен, варварски цвят, който използвали рядко в мозайките като фон или за да онагледят светлината.
Накратко синият цвят не е бил споменаван през Античността, все едно нашите предци не са го забелязвали. Така било и през Средновековието. Той сякаш просто не съществувал. Дори в творбите, в които се говорило за дъгата никой от авторите не споменавал, че в нея има син цвят. Античните автори виждали червен, пурпурен, жълт, но никога син. Важните цветове за обществото били бял, черен и червен.
В Древна Гърция и Рим синият цвят не бил популярен в ежедневия живот като цвят на облеклото. В Древния Рим не харесвали сините дрехи, намирали ги за ексцентрични, но и символизиращи траура. Светлосиньото считали за неприятен цвят, а тъмносиньото свързвали със смъртта. Древните възприемали сините очи почти като физически недъг, а за жена с такива очи се вярвало, че има наклонност към порочност.
И все пак древните добре познавали азиатското индиго, за което знаели, че произлиза от Индия, но не знаели, че е от растителен произход. Причината за това била, че листата след изсушаването изглеждат на неголеми брикети, които купувачите в Европа приемали за минерали. Вярата в минералния произход на индигото просъществувала до XVI в.
През Ранното средновековие за синия цвят също се споменава рядко. По подобие на Античността цветовете, които продължават да държат първенството по значение, са бялото, червеното и черното. В същото време зеленият цвят започва да си извоюва значение като цвят на съдбата и надеждата. Синият обаче няма все още своя символика, тоест той все още не е намерил своето значение и не се е родил за човечеството като цвят. С него единство се назовава небето и то изключително рядко, защото много често то е определяно като бяло, червено и златисто. Владетелите продължават да следват модните норми от Античността и предпочитат белите, черените и пурпурите цветове като част от своя гардероб.
Но в началото на XII век нещо се случва. В западноевропейската култура синьото излиза от сянката на незначителен цвят. Той става моден и аристократичен. Но какво е това, което извежда синьото от пренебрежителното отношение към него?
За поразителния успех на синьото значителна заслуга има Пресветата Дева.
В началото на XII в. западноевропейските живописци започнат да я асоциират с този цвят, вместо тъмните цветове, с които са изобразявани дрехите ѝ дотогава – черно, кафяво и сиво. Цветът на дрехата на Дева Мария се свързва със скръбта и траура по загубения ѝ син. Затова тя трябва да бъде изобразена, облечена в тъмни дрехи. Така постепенно през първата половина на XII век синьото, което в по-ранни периоди се свързвало с траура, измества черното, кафявото и сивото.
Така изобразяването на Дева Мария в сини дрехи довежда до преоценката на този цвят от западноевропейските общества, а по-късно той влиза като съставна част на кралските гербове – например в герба на Людовик VI. Намесила се и литературата, която го утвърдила чрез съответните персонажи – Синия рицар. Синият цвят започнал да означава в литературните текстове радост, покой, вярност и утешение. Синьото се установило като духовен цвят и започнало да се противопоставя на червеното, считано за земен и страстен цвят. Освен това в иконографията Богородица съчетава хармонично двата конкуренти цвята, тъй като е изобразявана в червено над синята дреха, която симворизира божествената природа, тъй като е носела Сина Божи в себе си.
Накрая синьото се превърнало в цвят на прогреса. Тази негова метаморфоза била възможна благодарение на литературата на романтизма и Френската революция. А хроматичните класификации, основани на откритията на Нютон за светлината, официално и единодушно провъзгласили синьото за цвят.
0 Коментара