Действието се развива в италианското градче Копертино през 40-те и 50-те години на миналия век. Време, в което смъртта е навсякъде, а животът прилича на черно-бяла дагеротипия. Възрастните са обзети от ужас, защото пред войната всички са равни. Само децата се чувстват неуязвими, играят си с пушки от клонки…

Една копринена нишка свързва този с оня свят. В някои моменти горният свят все повече изтънява, като мембрана, която всеки миг ще се скъса. В други, когато долният свят става недоловим и изплъзващ се, горният му се притичва на помощ. Нишката между тях се скъсява и сякаш напълно изчезва.

Селянинът поборник за справедливост Нардо Соцу също заминава на война, макар да е убеден, че истинската война се води вкъщи – става дума за ежедневната битка срещу глада, студа, болестите, раните по тялото и наслоената горест в душата.

Все резултат на порочния обществен ред.

Нардо оставя две дъщери – Тереза е свенлива и заекваща, а по-малката, Анджелина, е прелестна и копнее за цветен и пищен живот. Но времето е сурово и майка им, гордата и обаятелна Катерина, е принудена да отдава тялото си, за да спаси дъщерите си от глад…

По ирония на съдбата в „спасител“ на семейството се превръща арогантният и похотлив барон Персонѐ. Най-безмилостният враг на Нардо.

Тогава невръстните героини на романа все още не съзнават, че баронът, неговият „дом от захарен памук“ и богатството му, чиято цена са кървавите бедняшки сълзи, ще променят целия им живот.

Злословието и клеветите

започват да преследват Катерина на всяка крачка. Позорът слага своя отпечатък и в душите на Тереза и Анджелина. Дори любимата им баба Асунта е убедена, че наказанието на тяхното семейство е не толкова крещящата бедност, колкото красотата на майка им. „Наказание“, с което е орисана и Анджелина. Защото красотата и грозотата неизменно живеят една до друга или една в друга, като утайката в младото вино.

В живота научих, че прощалните думи винаги си приличат, но всяка загуба е различна. Еднакви са само зейналите празнини в сърцето, неспособно да се сбогува толкова много пъти…

Анджелина презира мизерията и не смята, че светът на „парцалените кукли“ й принадлежи. И ето че един ден се

влюбва в напетия син на барон Персонѐ…

Следва драматична спирала от събития, в която се сблъскват бялото и черното, поривът за правда и жестокостта, срамът и клеветата, мечтите и горчивата орис, любовта и мерзостта. Тереза, от чието име тече разказът, смята, че човек може да се съвземе след всичко, ако животът го принуди. Но дали това важи за семейството й? За чувствителната й сестра?

Клеветата“ е покъртителна семейна сага за войната, феодалния произвол, борбата на безимотните селяни срещу алчните собственици на земя. Мощен роман, в който красотата и силата на жените поддържат любовта и традициите живи. Примамливата атмосфера на тази малка вселена се дължи на тръпчивия мирис и менливия пейзаж на италианския юг, населен с легенди, със светци и демони, с магьосници и зли езици. Това е свят, в който „големият изяжда малкия“, а

измяната на потеклото струва живот.

Свят, който вярва, че ако живееш с надежда, умираш в отчаяние… Пронизващият, живописен почерк на автoрката, неслучайно сравнявана с Елена Феранте, разгръща ветрило от звуци, картини и аромати – знак, че всяка една дума е грижлива подбрана, а всяка емоция – изстрадана.

Никога не свикваш с мисълта, че ще изгубиш някого, не можеш да се подготвиш за удара, както като затвориш очи и очакваш иглата на спринцовката да проникне в кожата ти. Можеш само да оставиш болката да премине през теб и да се надяваш, че няма да разкъса нищо…

Авторката Роза Вентрела  е родена в Бари.

Преподава творческо писане, има изяви в областта на книгоиздаването и журналистиката. Като историк тя е силно ангажирана с женската участ през вековете. Смелите й творби издават остра чувствителност към социалното разслоение и пленяват без усилие читатели, критици, медии и кинотворци. Историята на Тереза и Анджелина в частност разкрива съдбата на нейната баба и сестра ѝ:

„Мисля, че именно разказите на баба за нейното детство, за войната, за раздялата със сестра ѝ, за битките за земя посяха в мен семето на желанието да ги пресъздам. Слушах я, докато не ни напусна, а две години по-късно разбрах, че единственото, което искам да правя, е да пиша.“

Така авторката посвещава романа на всички жени в семейството си. Повече от сигурно е, че ехото на нейните мисли ще ви преследва дълго – като песен на невидими щурци….

Facebook Twitter Google+

0 Коментара