Радина Червенова е едно от най-чаровните и обичани лица на телевизията. Родена е в София. Има висше икономическо образование, но съдбата я отвежда в Българската телевизия. След серия от конкурси започва работа като репортер и водещ, а по-късно и като говорител. В началото на 90-те години става част от новинарския екип на Ефир 2. След закриването на канала е водещ на централната емисия новини „По света и у нас” в продължение на двайсет години.
Снимки: Личен архив и издателство „Колибри“/ фотограф: Тихомира Крумова
„Преди ме е нямало” е дебютният ѝ роман, който е по книжарниците от май 2025 година. Сюжетът се върти около Ана и Алекс – светска двойка, на която и най-добронамереният би завидял. Те са красиви, успешни в кариерите си, родители на пораснали близнаци. Но под привидно безпроблемния и бляскав живот бушуват неукротими страсти.
Как Ана, професор невролог, стига до манастир край Варна, а появата ѝ отключва серия от самоубийства на монаси? Възможно ли е хорист в самодеен състав да се превърне в пророк? И кой е наследникът, заради чиято съдба в обща кауза се въвличат хора от подземния свят, адвокат и детска писателка? Къде се засрещат наука и мистика? Отговорите в „Преди ме е нямало“.
Според Георги Тошев това е роман за вътрешната промяна, интимен и честен разказ за любовта, болката, самотата. „В него някои читатели може да открият и автобиографични елементи – въпреки изричната уговорка на авторката, че книгата не е за нея. Това е историята на една чувствителна жена, търсеща светлина в собствения си мрак, която приема своята уязвимост, преодолява страховете си и намира път към по-дълбокото разбиране на самата себе си.“
Поговорихме си с Радина за романа, живота и всичко останало.
Радина, иска ми се да започнем разговора със заглавието на дебютния Ви роман „Преди ме е нямало“. Не е автобиография, но Георги Тошев го нарича роман за вътрешната борба, интимен и честен разказ за любовта, болката, самотата. В този смисъл – плод ли е на Ваша лична трансформация? И коя е Радина преди и Радина сега?
След сериозни изпитания или потъваш, или изплуваш. Въпрос на избор e. Пътят към трансформацията се изминава с дълбоката увереност, че и с това ще се пребориш, ще го надживееш, както всичко досега. Трябва да повярваш в себе си, да осъзнаеш каква сила притежаваш, защото не си паднал току-що от Марс, а си отдавна тук, кален си в много битки и този път пак ще оцелееш, за да продължиш напред с достойнство. То е нещо като пробуждане от дълъг и дълбок сън, окрилява. Аз преминах през този тунел и излязох на светло. И днес гледам назад не със самосъжаление и гняв, а с искрена признателност. Научих урока как повече да обичам и ценя живота и самата себе си, справих се.
Ако трябва да напишете книга за себе си, какво заглавие щяхте да си изберете?
„Благодарна късметлийка“. Сигурно звуча като сборник възторжени цитати за любовта и надеждата, но такава е истината – преодоляването на всяко предизвикателство отваря нови хоризонти, носи удовлетворение, мъдрост и душевен баланс. Аз съм благодарна, че го изживях, за да отключа вратата към следващото ниво на играта. През целия си живот се провалям в желанието си да вземам безпристрастни решения, да постъпвам рационално и практично, като възрастен. Но когато се обръщам назад –осъзнавам, че винаги и във всичко ме е водила единствено любовта и никога, ама никога не ме е изоставяла. Което ме прави наистина голяма късметлийка.
Казвате, че в писането сте открила терапия – както за чувствата, така и за ума. В трудни ситуации хората имат различни ключета за спасение, писането ли се оказа Вашето?
Писането е интимно занимание, доказана терапия за душата. Много хора в трудни моменти интуитивно се отдават на някакво изкуство, композират, пишат, рисуват… Както е казал Пикасо: „Рисувам това, което мисля.“ Но дълбоките драми и тежките уроци събуждат по-често творческото начало, радостните емоции не предразполагат към уединение и вглъбяване, най-много да драснеш някое еуфорично стихотворение.
Започнах да пиша първо за себе си, сякаш си водех дневник на въображението, нищо повече. Развивайки историята обаче изведнъж се почувствах като инжектирана с адреналин, тя обземаше мислите ми, вълнуваше ме и ме увличаше все повече и повече. Разказвах я на себе си, така именно се случи преоткриването, за което говорим. Така че, ако перифразираме една популярна реклама – писането помага!
Вие сте едно от най-обичаните лица на БНТ. Изненадахте дори колегите си с Вашия роман, те го нарекоха неочакван дебют. Повече страх или повече вълнение има в това публиката да Ви види в друга светлина?
Огромно вълнение, но и жизнена необходимост да променя посоката и думата „дебют“, отнасяща се до мен, е красноречиво доказателство, че съм в началото на нов обещаващ етап от живота си. Благодарна съм на БНТ за всичките години работа, която за мен беше удоволствие и начин на живот, както и за това, че този период приключи съвсем естествено. Чувството и желанието да правя нещо, чрез което мога да изразявам повече себе си, ми даде тази сила. Не искам да прозвучи нескромно, но не се страхувах от промяната, заедно с облекчението дойде и новото вдъхновение, самата аз се изненадах.
Писала сте романа по време на пандемията, преди това преминавате през тежка диагноза и лично предателство. Ако всичко, което се е случило през последните години е вид урок – кой е урокът, който научихте?
Ако говорим за уроци, в рамките на година те бяха цели пет тежки житейски премеждия, а за финал обявиха извънредно положение. Затварянето вкъщи заради пандемията беше огромно изпитание за всички, но в моя случай самотата съвсем не помагаше за психическото ми равновесие. Открих писането и то ми достави неподозирана радост, изцяло запълни празнотата, така се появи “Преди ме е нямало”. От този период излязох с абсолютното убеждение, че винаги има изход и не е важно през какво минаваш, а как излизаш от него. Сигурна съм, че уроците не са случайни, стига да ги приемеш като такива.
Какво искате да си „вземат“ читателите от романа?
Героите са различни и нееднозначни, ако читателите припознаят някои свои черти, може би ще успеят да се видят отстрани, това винаги помага. Много ми се иска, когато прочетат последната страница и затворят книгата, историята на Ана и Алекс да ги е докоснала и обнадеждила.
Вие лично откъде черпите подкрепа и кураж?
Научих се да се доверявам повече на себе си и на интуицията си, съветвам се с близките и приятелите, на които вярвам и се доверявам. Съзнавам, че не всеки е дарен с привилегията да споделя откровено съкровените си преживявания и да получава в замяна същата откровеност и разбиране. Както казвах, късметлийка съм!
Има ли част от личния и от професионалния Ви път, която бихте искали да пренапишете?
Категорично не. По-скоро ми се иска да си бях водила дневници в годините, за да не избледнява нито един спомен, искам си ги всичките, и щастливите, и горчивите – с децата, от пътуванията, празниците, с внучетата, веселбите, щуротиите, те са част от самата мен. Седим си понякога и си блъскаме главите над някоя обща преживелица: кой беше онзи, който каза едикакво си, а за кого се омъжи онази, как ѝ беше името… Представете си, ако можехме да отворим на съответната страница и да преоткрием отминалите времена, би било вълнуващо и отрезвяващо, нали?
За какво искате да Ви стигне времето?
Искам безвремие! Да тръгваме за морето в мига, в който ни е домъчняло за него, да редим два дни по пижами пъзел от хиляда части, да не бързаме да си тръгваме от местата, които ни правят щастливи. Искам времето да ми стигне за всички спонтанни решения, изненади, обич, целувки и смях, които ме очакват по пътя.
А какво искате да предадете нататък?
Любовта. Тя е предостатъчна за един добър и достоен живот.
0 Коментара