23 ПРОЧИТАНИЯ ОТ 05 октомври 2026 Брой 9 2026

Симеон Аспарухов: Искам да съм влюбен в своя живот и в живота на другите

Симеон Илиев Аспарухов се занимава с любителска фотография, изобразително изкуство, графичен дизайн, поддържа музикален блог, пише поезия, кратки разкази, импресии и миниатюри. Автор е на три поетични книги: „Дни за обичане“, 2017 г.; „Приказка само за теб“, 2021 г.; – „33 денонощия“, 2026 г. Подготвя и първата си книга с разкази. Редактор е на много книги в различни жанрове, пише анотации, ревюта и критика за български писатели, представя и интервюира артисти, художници, писатели, музиканти, фотографи в официалната страница на издателство „Библиотека България“. Член е на Съюза на българските писатели от 2020 г.

„33 денонощия“ е книга за човека – за неговите рани, за любовта, за паметта, за самотата, за нежността и за непрестанния опит да остане светъл въпреки всичко.

В нея съжителстват класически стих, свободна поезия, бял стих, миниатюри, философски фрагменти, импресии и кратки съзерцания, подчинени на разговора между човека и човека.

Тук егото отсъства, а думите не назидават. Те търсят близост, разбиране и начин да превърнат болката в светлина.

Със своите великолепни илюстрации художникът Моника Комарницка превръща „33 денонощия“ и във визуално преживяване – свят от символи, силуети, котки, влакове, дъждове и хора, които продължават да вървят дори когато светът се разпада.

Това не е книга за едно денонощие, а за целия човешки живот.

Авторът и неговия екип ще представят книгата в новия литературен сезон 2025/2026 в градове като Бургас, Сандански, Петрич, Перник, Благоевград, Пловдив, Хасково, Габрово, Севлиево, Кюстендил и София.

„Обещал съм на себе си да запомня, че знам да преплитам / фантазното с нетърпимото. Да съм в живота си влюбен / и в живота на другите също“. Иска ми се да започнем разговора именно с тези строфи от новата ви поетична книга „33 денонощия“. И с личната ви борба с нетърпимото и непрестания опит на човека да остане светъл въпреки всичко.

Когато бях по-малък, дълго си мислех, че на мен не ми се случва нищо особено. Слушах изумителните истории на приятели и съученици и моят собствен живот ми изглеждаше някак обикновен. Трябваше да мине време, за да осъзная точно обратното – че през целия си живот съм попадал в ситуации, срещи и обрати, които сякаш някой е измислял вместо мен. Нелепости, изненади, бариери, размествания, чудеса. Рядко най-обикновена история. Накрая разбрах, че съм щастливец – цял живот живея в някаква приказка.

Вероятно оттам идва и обещанието ми да не забравям как се преплитат фантазното и нетърпимото. Така живея и днес – като в книга, като във филм, малко наужким, а всъщност съвсем наистина.

Нетърпимото е другата страна. Светът от последните години ни даде предостатъчно от него – пандемии, войни, раздори, политика, бизнес, агресия, гняв, апатия, отчуждение, самота, смърт. Можем да разместим думите както поискаме и картината няма да стане по-красива. Все по-често говорим един на друг чрез обида, назидание и отрицание. Силата се превърна почти в култ.

А аз все повече си мисля, че няма нищо по-нормално от това човекът да бъде слаб. Не силен – слаб. Да има нужда от друг човек. От съпричастност, от смях, от сълзи, от прегръдка, от нечия дума. Аз самият имам нужда от тях, за да продължавам.

Може би затова искам да бъда влюбен не само в своя живот, а и в живота на другите. Защото истинската сила за мен не е да можеш без никого. Точно обратното – тя е да се ценим един друг, да бъдем заедно, да създаваме, да съзидаваме, да градим.

Знам колко ретро и дори утопично може да звучи това днес. Но вярвам в тази утопия. Нещо повече – срещам я. Срещам хора, които ми доказват, че тя съществува.

И може би точно това е личната ми борба с нетърпимото: светът непрекъснато ми дава причини да губя вяра в човека, а човекът непрекъснато ми я връща.

„33 денонощия“ не е просто поетична книга. Тя е философия на живеенето, казва Ива Спиридонова. Разкажете ни за тази философия на живеенето и за разговора на човек с човека в този свръхурбанизиран свят?

„33 денонощия“ е писана в продължение на четири години и мисля, че именно тези четири години създадоха философията ѝ. Предишната ми книга, „Приказка само за теб“, беше отпечатана в деня, в който загубих кръстника си Филип Трифонов. Не посмях да направя премиера, нито срещи с читатели – началото ѝ завинаги остана свързано за мен с тази загуба. А първият текст, който по-късно включих в „33 денонощия“, посветих именно на Филип. Така започна животът на новия ръкопис.

После дойде изолацията на пандемията. След нея – война, после друга. Природни катаклизми. Лични загуби и проблеми. Светът сякаш непрекъснато ни даваше нови основания да се страхуваме един от друг или да се затваряме в себе си.

При мен обаче тези години постепенно произведоха обратното. Започнах много по-ясно да осъзнавам колко е важно да бъдем един до друг. Всеки човек, всеки разговор, всяка чужда история, всеки съвет – дори всяко несъгласие – започнаха да ми носят познание. За другия, но и за самия мен. Може би това е моята философия на живеенето днес: да отделиш време за човека отсреща и действително да чуеш какво има да ти каже. Понякога той носи и твоя отговор и дори не е необходимо да влизаш в диалог. Достатъчно е да замълчиш и да чуеш.

Колкото повече хора срещам, толкова по-силно усещам и един особен парадокс – при цялото ни невероятно човешко многообразие, ние всъщност не сме чак толкова различни. Страхуваме се от сходни неща, боли ни от сходни неща, имаме нужда да бъдем обичани, разбрани, приети. Различни сме като истории, но сме едно като човешка природа.

А свръхурбанизираният и свръхсвързан свят прави нещо странно с това единство. Никога не сме имали толкова много начини да достигнем до другия и сякаш никога не сме били толкова способни да се разминем с него. Затова за мен разговорът между човек и човек вече е почти форма на съпротива срещу отчуждението.

Колкото по-близо сме един до друг, толкова по-истински сме.

Впрочем, защо точно „33 денонощия“?

Числото 33 се появи много преди самата книга. Идеята дойде, когато навърших т.нар. Христова възраст – 33 години. Тогава си представих книга от 33 отделни части, своеобразна препратка към 33-те години от земния живот на Христос. Но не исках да я напиша само защото ми е хрумнала добра концепция. Оставих я да чака.

И мисля, че съм постъпил правилно. Защото на 33 имах числото, но все още нямах тази книга.

Следващите години постепенно я напълниха със съдържание – хора, срещи, загуби, любов, страхове, разочарования, смърт, вяра, въпроси. И когато най-накрая започнах да я пиша, 33 вече не беше просто символ или препратка към Христовата възраст. Беше се превърнало в конструкцията, върху която можех да подредя натрупаното.

А защо „денонощия“, а не просто „дни“? Защото денонощието съдържа и светлината, и тъмнината. Едното не отменя другото. И човекът е такъв – никога само светъл или само тъмен, само щастлив или само страдащ, само силен или само слаб. Животът се случва някъде в непрекъснатото преминаване между тези състояния.

Днес си давам сметка и за още нещо: „33 денонощия“ се роди като идея, когато бях на 33, но трябваше да поживея още доста, за да имам какво да напиша в нея. Може би някои книги просто трябва да дочакат автора си, както се случи с мен и тази книга.

В представянето на книгата се казва, че в нея егото отсъства, а думите не назидават. Как се преодолява егото?

Не знам дали егото може да бъде преодоляно веднъж завинаги. Ако можеше, вероятно щяхме да живеем много по-лесно. По-скоро цял живот се учим да го поставяме на мястото му. И това понякога става с болка. С истинска болка. С постоянното преодоляване на самия себе си и с трудното приемане, че едно сме мислили, друго сме очаквали, а животът е решил да се случи по съвсем различен начин.

Всичко, което ни съпътства – от най-доброто до най-лошото – постепенно оформя истинската ни личност. Въпросът е дали умеем да разчитаме сигналите и да виждаме следите, които животът оставя за нас. Ако успяваме, може би намираме и посоката, в която да продължим.

Борбата със самия себе си никога не приключва. И вероятно не трябва. Тя държи юздите ни, за да не се изгубим, да не се обезличим, да не започнем да вярваме прекалено много в собствената си значимост.

Говорих за слабостта като за нещо естествено за човека. Именно човекът, който може да признае, че е слаб, че има нужда от другите, че невинаги знае, че невинаги може и невинаги е прав, има шанс да освободи малко пространство от собственото си его.

Защото светът не се върти благодарение на нас. Ние сме само малка част от него. Колкото по-рано осъзнаем това, толкова по-земни ставаме. А според мен и по-човечни.

Не физическата сила носи най-важните победи. Интелектът помага, но и той не е достатъчен без способността да видиш човека срещу себе си.

Човечността е силата. Но тя идва само когато егото не я държи в плен.

Какви са вашите отговори на въпроси от друго ваше стихотворение: Невъзможно ли е да се завърнем? Къде отидохме, къде не стигнахме? Какво не дойде, какво изкихахме, кое не приехме още в началото, защо не признаем, че и още има…?

Не знам отговорите. Може би затова съм написал тези въпроси. Говоря за разминаванията между хората, които оставят след себе си незатворена болка. За недоизреченото, което е можело да промени посоката на едни отношения. За очакванията, заради които понякога превръщаме общото в лично и някой неизбежно остава наранен. За недадените прошки, непризнатите слабости, незатворените врати. Но говоря и за нещо по-трудно за признаване – за онова, което сме направили съвсем съзнателно. Знаели сме, че не е правилно, знаели сме, че ще нарани, и въпреки това сме си позволили да стигнем докрай.

И тогава идва другият въпрос: а този край, към който толкова упорито сме вървели, действително ли е началото на онова, което сме си представяли? Казваме, че всеки край е ново начало. Звучи красиво. Но ако новото начало започва с липса? Ако в него вече има дупка, празно място, човек, който отсъства? Какво правим тогава там, където толкова сме искали да стигнем? Оставаме ли? Връщаме ли се? А възможно ли е изобщо да се върнем? И къде са хората, които ни напомнят, че сме важни и че сме обичани?

Може би най-трудното завръщане всъщност е към другия човек. Защото изисква да произнесем неща, които егото ни отчаяно се опитва да премълчи: „Сгреших.“ „Нараних те.“ „Липсваш ми.“ „Имах нужда от теб.“ „Прости ми.“

Затова не бих си позволил да дам меродавен отговор на тези въпроси. Животът е твърде многопластов, отношенията между хората – твърде сложни, а чуждата болка – твърде лична, за да съществува отговор, който да послужи еднакво на всички.

Мога само да продължа да питам. Понякога въпросът, който имаме смелостта да си зададем, е много по-важен от отговора, който бързаме да получим.

Какво е за вас поезията? Какво ви носи? И кога разбрахте, че ще е част от вашия живот?

Поезията дойде сравнително късно в живота ми. В ученическите си години дори упорито я неглижирах. Пишех дълги есета, само и само да не ме карат да рецитирам стихотворения. Иронията е, че точно така всъщност се научих да пиша. Тогава, разбира се, не подозирах, че след години това писане ще ме срещне именно с поезията.

По-късно започнах да наваксвам пропуснатото. Четях текстове, които всички около мен сякаш отдавна познаваха, а аз тепърва откривах. Но по-добре късно, отколкото никога. След трийсетте започнах и сам много по-интензивно да опитвам да пиша в различни поетични форми. И разбрах колко изключително трудно занимание е това.

За мен поезията е висшият пилотаж в писането. Да успееш да кажеш нещо важно в няколко реда, понякога поставен в калъп, във форма, която не е длъжна да ти бъде удобна, и въпреки ограниченията ѝ да намериш точните думи, ритъм, образ и внушение. Това изисква огромна дисциплина. Не казвам, че съм го постигнал. Напротив – колкото повече опитвам, толкова повече разбирам колко е трудно и че никак не е за всеки.

Благодарен съм на всички големи поети, които прочетох със закъснение, защото те отключиха тази врата за мен. Чрез поезията научих безброй истини и видях човека и света по начин, който трудно бих открил чрез друго изкуство. Тя ме отведе към психологията, философията, фантазията, магията.

Затова, ако трябва да избера между лек, утеха, забвение, щастие и начин на живот, вероятно няма да избера нито едно. За мен поезията е приказка. Моята най-любима приказка. И отказвам да изляза от нея, дори когато стана на сто години.

В коя „кожа“ се чувствате повече себе си – тази на писател, или тази на издател? И трудно ли се съвместяват двете?

Това вероятно е най-трудният въпрос и затова ще му дам най-краткия си отговор.

Да нарека себе си поет ми се струва твърде самонадеяно. Но ако писането на поезия принадлежи към най-личния ми свят – моето хоби, моят монолог, тихите ми моменти на усамотение, то да бъда издател е неговият пълен контрапункт: дълъг, шумен, хаотичен, креативен и много пъстър процес, който съм избрал съвсем съзнателно.

Странното е, че двете не си пречат. Живеят заедно, в мир и сговор. Може би точно като едно денонощие – хем е светло, хем е тъмно. Едното не пречи на другото и нито едното не може без другото.

Затова не бих избрал кожа. И двете са моята.

Ако поезията имаше цвят, какъв щеше да е? И защо?

Жълта. Без никакво колебание. Жълтото е топло, ярко, поразително – трудно можеш да минеш покрай него, без да му обърнеш внимание. За мен носи оптимизъм, радост, интелект, вдъхновение, щастие. Все неща, които откривам и в поезията. Обичам този цвят толкова много, че почти във всяка стая у дома имам поне един жълт акцент. Вероятно имам нужда да го виждам около себе си. А има и още нещо, което не мога съвсем рационално да обясня – жълтото винаги ме отвежда някъде към света на Алиса. Към чудатото, фантазното, невъзможното, което за малко приемаме за напълно истинско. И така отново се връщам там, откъдето започнахме: поезията е приказка. А моята явно е жълта.