Анна Цолова е дългогодишен телевизионен журналист и водещ на сутрешните блокове на bTV и Нова телевизия. Преди две години създаде проекта „Говори, за да те видят“ и прави обучения по публично говорене, презентиране и поведение пред камера. Зад гърба си има близо 15 000 интервюта, репортажи и филми в качеството си на водещ, репортер и продуцент на новини и новинарски предавания.

В момента всички живеем в безпрецедентна ситуация – пандемия от коронавирус, която спря света и затвори всички ни. Кое е чувството, което най-силно изпитваш?

В началото имах чувството, че гледам филм и даже ми беше интересно да наблюдавам реакциите на хората и тези, които трябваше да вземат решенията. Започнах да си вадя нови видеопримери, които да включа в обученията си за това какво не трябва да се прави в публичното говорене по време на криза. Помня първия ден, в който трябваше да изляза в празна София. Беше студено. Вече имаше хора с маски, които сякаш се извиняваха с очи, че си крият лицата. После видях и гневни лица.

Много бързо любопитството да наблюдавам започна да се превръща в тревога от това какво следва. Тревога от това какво следва след изолацията, след като отворим вратите си. Какво следва за детето ми, семейството ми, приятелите ми, света около мен, който повече отвсякога е толкова свързан с глобалния свят? Минах през от „Защо целият свят полудя?“ до

„Кога ще мога да видя мама?“,

„Дали три години, след като телевизията се раздели с мен и аз с нея, трябва да започна отново отначало?“. Десетките планирани обучения само за март и април се изсипаха между пръстите ми. Отложих ги. А само седмица по-рано се оплаквах колко много съм заета, колко работа имам и как не мога да отказвам, когато някой иска от мен обучение или някаква спешна консултация, когато нямам време.

Каква е личната ти рецепта за утеха и кураж – на теб самата и на близките ти?

Още преди години действителността ме научи да не си правя дългосрочни планове. Опитвам се да съм в живота си тук и сега. Сега ще помогна на сина ми Калоян да направи морфологичен анализ на възвратните местоимения. Сега ще направя най-хубавите спагети. Сега ще снимаме с Васил (съпруга ми) домашното ми видео със съвети и истории за публичното говорене. Сега ще го монтирам. Сега ще говоря по телефона с майка ми. Сега ще й обясня, че трябва да взема всички мерки и трябва да си наложи информационен детокс, за да не се чувства посочена с пръст, че е виновна и обречена. Сега ще разуча детайлите на платформа за онлайн обучения, защото има хора, които искат да получат знания онлайн. Сега…

Научи ли нещо ново за себе си? Преосмисли ли нещо? А какво те изненада?

Нямаше изненади. Имаше поводи за благодарност, колкото и абсурдно да звучи. Благодарност за това, че имам семейството, което имам, че имам приятелите, които имам. И още нещо – научих се на смирение. Не примирение, а смирение.

Като жена, какво най-вече ти липсва в тази социална и физическа изолация?

Да се виждам с приятелки. Да стоя права по 9 часа, докато преподавам. Да отида на кино с Калоян и да ядем пуканки и други „вредни неща“. Да пътуваме тримата (Васил и Калоян). Да си облека трите нови рокли. Виж тези изречения отново и ако не знаеш за съществуването на коронавируса, какъв човек си представяш, че може да ги е изрекъл? Би могъл да е смъртно или тежко болен човек. И тук идва позитивното – не сме смъртно болни. Семейството ми и аз сме здрави. Така да е. Имам дом, в който се чувствам добре. Често изричам и често чувам „Обичам те“. Всъщност съм човек, който всеки ден трябва да благодари.

Може ли битката с коронавируса, начинът, по който се води и последствията от нея, да разбъркат моралната и ценностна координатна система, да променят представите ни за добро, лошо, смело, достойно…

Притеснява ме миризмата от време на време на „1984“. Някои ще кажат – неизбежно е. Притеснява ме, че има хора, които с гордост донасят за съседа, че е излязъл пред блока да разходи детето си на въздух. Притеснява ме, че някои от хората, които управляват кризата, ни се карат и ни сочат с пръст като виновни, без право на доказване на противното. Притеснява ме липсата на емпатия у някои от хората, които говорят публично и вземат решенията. Почти не чувам – „Разбираме ви, даваме си сметка, че животите на някой от вас се разрушават, но нека заедно, вие с наша помощ и ние с ваша, да се справим с този удар“. В такива случаи говоренето в първо лице, множествено число е задължително. Ние! А не –

ние, спасителите, и вие – лошите,

виновните, неразбиращите. Поне видимото излъчване на емпатия и разбиране в такива случаи е задължително. И не само – трябва да има мисъл и за психическото състояние на хората, които стоят като зомбирани от сутрин до вечер пред телевизорите и смартфоните си. Да се поставяш с говоренето и поведението си в обувките на обектите на тази криза. Кризисната комуникация го изисква. В кризата сме всички.

Ще ви разкажа една история: Майката на моя приятелка й се обадила плачеща и започнала да й обяснява къде е скрила пари за погребението си. Възрастната жена, която не е излизала със седмици от дома си, трябвало да отиде да си купи нещо от аптеката. И понеже по телевизията й казали, че всички ще се заразят, ако излизат, а тя е на 75 години, значи ще умре, защото е излязла един път. Един път, в който е взела всички възможни мерки.

Как се чувства тази жена?

Как се чувстват всички хора като нея? Да ги пощадим. Освен физическото им здраве, нека помислим и за психическото им здраве.

Притеснява ме евенуалната злоупотреба с отнетите ни права. Притеснява ме, че след като кризата отмине и добие новия си вид, някои от тези права няма да се върнат дълго време.

Но в същото време съм човек, който изпълнява всички препоръки и излизам от къщи много, много рядко. А когато ми се наложи да изляза, взимам всички необходими мерки.
Притеснява ме и че журналистиката в някаква степен се е превърнала в институционална справка и понякога липсват конкретните въпроси. Има разминавания в информацията или факти, за които трябва да се пита. И го казвам, давайки си сметка, че задаването на подобни конкретни въпроси не се посреща с отворени обятия от тези, които трябва да отговарят.

Ювал Ноа Харари казва: „Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас ще са живи – но ще населяваме един различен свят.“ Как си представяш този различен свят?

В свое интервю писателят Марио Варгас Льоса доразвива тезата на Харари и казва: „Вярно е, всички врагове на свободата се радват на коронавируса! Това е идеалният повод, за да я намалят и да позволят на държавата да се намеси в полето на нашия личен живот. С тревога наблюдавам ситуацията не само заради страшната икономическа криза, която ще последва, но и виждайки как тези държави се хвалят с ограниченията, които налагат заради вируса“. Думи на Льоса.
Във филмите за апокалипсиси и епидемии, на финала обикновено има сцена, в която оцелелите излизат, за да видят кой друг е оцелял и какви са разрушенията. Обичайно е слънчево и на лицата на героите се появяват усмивки.

Мисля си за деня, в който ще започнем отново.

Дано под разрушеното да се появи нещо хубаво. И днес виждам непреднамерена човечност и недемонстрирана доброта и помощ. Виждам ги всеки ден.

Мисля си за деня, в който ще прегърна майка ми, леля ми..

Коя е най-голямата опасност за след утрешния ден?

Виждам толкова много опасности от най-различно естество. Някой от тях вече описах. Никой днес не може да каже какво ще е утре. Най-голямата опасност – неяснотата. И личната, и световната. Конструирани сме така, че не можем да съществуваме без елементарно планиране на стъпките си.

Животът днес се променя с часове.

Не можем да планираме дори дали след малко да отидем до магазина, защото ще ни кажат, че можем през три дни, след sms-известяване. Какво остава за други намерения, които не са от битово естество. И понеже казах неяснота, знаете ли кои са синонимите на тази дума, описани в тълковния речник. Ето всички синоними – мъглявина, неопределеност, забърканост, обърканост, заплетеност, неизясненост, смътност, несигурност, неразбираемост, неопределимост, неокончателност. Ето тази последната дума ме тревожи много. Неокончателност. Всички казват:

„Когато това приключи…“. А ако не приключи?

А се модифицира в нещо, което завинаги ще е променило живота ни?

И понеже питаш кои са опасностите за деня след утрешния ден, ще завърша с думите на двама умни човеци. Прозренията в тях са в някаква степен взаимноизключващи се. Първото е на Джорж Оруел – „Нуждаете се от образ на бъдещето? Представете си ботуш, стъпкващ човешко лице – това е вечно.“ Ето и второто, което е на Антон П. Чехов: „Правдата и красотата винаги са съставлявали главното в човешкия живот и въобще на земята“.

Днес ще се подпра на думите на Чехов.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара