Георги Милков за новата си книга „Носорог в банята“: Чувствам се по-спокоен в хаоса, отколкото в измамния уют

Две години след излизането на „Истории от ръчния багаж“ (изд. Книгомания), журналистът и пътешественик Георги Милков продължава с разказите си на път, събрани в нова книга. „Носорог в банята“ е за “онези вироглави изненади, които подгряват водата в иначе хладната къпалня на живота“, твърди за втората си книга с истории от света авторът, който спечели огромен фен клуб със своя дебютен сборник с необичайни пътеписи, документални свидетелства със забавен привкус, военни кореспонденции и журналистически записки. „Носорог в банята“ е четиво от същия жанр, като към колекцията от сюжети Милков е добавил и някои прелюбопитни пътешествия назад в миналото, както и ескизи по портретите на световни политически фигури, с които лично се е сблъсквал.

Заглавието на новата му творба е вдъхновено от реални събития. „В една слънчева сутрин през 2013 г. в Замбия пред мен се появи истински носорог, тъкмо когато си бях намазал лицето с пяна и възнамерявах да се бръсна“, казва Георги Милков. Специален кореспондент на „24 часа“, тв водещ в БНТ и главен редактор на сп. „TREND”, от много години той е и международен репортер и наблюдател с отчетлив интерес към конфликтите в горещи точки на планетата като Близкия Изток, Афганистан, Корейския полуостров, Западна Сахара. През 2013 г. Жоро спечели риалити формата по bTV „Африка: Звездите сигурно са полудели“.

„Носорог в банята“ звучи като заглавие на комедия на абсурда, но книгата ти не е смешна, макар да обиграва по забавен начин абсурдите, с които е богато миналото на човечеството и локациите по света, попаднали в полезрението ти. Кой определя тона на една история – мястото, където се случва, или начинът, по който я запомняш?

Ако тръгнем от конкретната случка, дала заглавието на тази книга, там тонът на историята се определя от начина, по който съм запомнил срещата си с носорога, не толкова от мястото. Макар че то не е без значение. Но всичко това би могло да се случи и другаде. Ето например, ако живееш в Шумен, вече не е толкова невероятно да срещнеш пантера на входа си, нали така? Затова съм извадил ситуацията с въпросния носорог от нейния конкретен географски и битов контекст и съм се опитал да я представя като обобщаваща метафора за повечето неща, разказани в новата ми книга. Необичайностите, които правят света интересен. Солта на живота, както се казваше едно време.

Човек може да стои изправен като изтукан пред чутовна забележителност или да попадне насред някое от най-величествените места на планетата, но ако всичко това не предизвика емоции у него, то тази среща ще остане незапомнена. Всичко ще погине в тъмата на забравата. И обратното – може да се намираш на най-безрадостното и затънтено място, в някоя окаяна пустош, но това да предизвика такъв взрив от чувства у теб, че да го помниш, докато си жив. Затова определящи за мен са не толкова местата, които посещаваме, колкото нашите спомени, свързани с тях.

Твърдиш, че „най-интересните места са тези, където е сигурно, че всичко ще се обърка“. Какво търси човек в хаоса, когато вече е бил на толкова подредени места?

Да, ще се обърка и то още от самото начало – но само, за да може да се нареди накрая по най-невъобразимия за нас начин. Защото непрестанният хаос, следващ ни сякаш от мига на раждането до смъртта – този, който ни заобикаля през цялото време, докато бродим по тази земя, всъщност е част от някаква извечна, велика и невъзможна за разбиране подредба. И точно защото вярвам в тази велика подредба, колкото и парадоксално да звучи, аз се чувствам по-спокоен в сигурния хаос, отколкото в измамния уют на оправените „по конец“ места. Защото те ме карат да съм в постоянно и подозрително очакване нещо да се случи –  и това води до перманентна изнервеност.

Разказваш с еднаква лекота за Лисабон, Джибути, Мавриций и Северна Дакота. Но усещането не е туристическо, а топографско и се дължи на споменатото вече картографиране на абсурда, което минава през книгата ти като червена нишка. Търсил ли си някога логика в това къде те отвежда пътят, или крайният резултат е по-скоро следствие от лични импулси?

По-вероятно е да е следствие от лични импулси, защото не знам да има друга някаква логика, а и, честно да призная, досега не съм правил опити за по-сериозен анализ. Пътуванията ми по работа и тези, които не са с особен повод, освен епикурейско нищоправене, са много различни. Понякога се е случвало така, че от непретенциозен уикенд в чужбина съм се връщал с повече истории, отколкото след дълго подготвяна мисия в страна, която е обещавала да бъде умопомрачително интересна.

Със сигурност мога да дам уверение, че т. нар. топографско картографиране на абсурда в моите истории, ако го има, не е специално търсено. Евтушенко обичаше да нарича себе си „епицентрик“ заради припряната скрупольозност на сеизмограф, с която отчита на хартия всички значими политически и социални земетресения на своето време. И когато четеш неговите описания, особено на срещите му с най-известните личности на ХХ век, там вече наистина оставаш с впечатлението, че той е правил своеобразна кардиограма на времето, в което е живял. Аз съм много, ама много далеч от мисълта, че е възможно да подражавам на подобни амбиции.

Когато се появи носорог в банята ти – буквално или метафорично – какво е първото, което правиш: снимаш, записваш или просто стоиш и чакаш да мине?

В повечето случаи рефлексът е по-бърз дори от мисълта. Първо снимам, после мисля. Имало е случаи, когато съм посрещал носорогите изненади, без да правя нищо особено. Този подход, който е свойствен за дългото царуване на Елизабет II, не винаги е възможен за нас, обикновените хора, но наистина има случаи, в които е най-добре човек да изчака времето да му поднесе най-доброто решение. Вярвам, че всяко търпеливо очакване накрая бива възнаградено, но съвсем не смятах така в юношеските си години. Зрелостта на нашето пробуждане винаги е по-мъдра от всичките ни младежки сънища.

В езика ти има усещане за здрава „олд скул“ журналистика, в която фактът не е извинение за скука. В разказите ти от света и у нас има страхотни находки и изключително любопитни детайли, предадени с ирония и нюанси, едновременно с въображение и достоверност. Къде според теб свършва журналистиката и започва литературата, когато пишеш „истории от ръчния багаж“?

Не мога въобще да имам претенции, че това е литература. В същото време си давам сметка, че често излизам от сюжетната линия на пътеписа и другите известни жанрови форми. Трудно ми е да теоретизирам в полето, запазено за критиката, защото нямам никаква школовка за тази работа. Предпочитам да наричам това, което правя, разказване на истории и нищо повече.

Аз самата съм професионален пътешественик и познавам както абстиненцията от не-пътуването (като по време на ковид), така и греховните удоволствия от постоянното надбягване с Пътя. Усещаш ли понякога отегчение от номадството или за нашата порода хора, обозначена в санскритската култура като „антевасини“ (тоест скитници, отместващи граничните линии и движещи се постоянно в пространството), този вид умора е непознато чувство?

Никога не съм усещал отегчение от пътуването. Дори в случаите, когато то е било дълго и изморително. Даже напротив, колкото по-тежък е бил пътят преди пристигането, толкова радостта и удовлетворението накрая, са били по-силни. Като при продължително отлаган сюблимен момент.

Поради факта, че не обичам да ставам рано, когато съм вкъщи, най-много изгреви в живота си съм виждал по време на пътуване. Дори само заради това си заслужава да продължавам по пътя. Както поетично казва имам Хусеин ибн Али, пред чийто златокуполен мавзолей попаднах преди 30 години при първото ми пътуване до Кербала, „докато мъжете са на път, съдбите им пътуват към тях“.

Със своите две книги ти се утвърди според мен като българския аналог на прочути западни автори като Ерик Уайнър и Бил Брайсън. Също като тях смесваш пътеписа с културологията и антропологията, документалните свидетелства с географските бележки, журналистическите наблюдения с политическия анализ, и всичко това е гарнирано щедро с хумор и доза авантюризъм. Има ли пътуване или място, което така и не си успял да превърнеш в история?

Има неимоверно много места и пътувания, които не съм превръщал в истории. Не знам защо, макар че ги помня и разказвам за тях с удоволствие, но ето на – не съм седнал да ги опиша. Харесвам много пътеписите на Ерик Уайнър и Бил Брайсън, точно защото в тях има толкова много събрана световна мъдрост, поднесена с хумор, но не бих дръзнал да се нарека техен български аналог.

Всъщност с Ерик Уайнър чувствам близост, но съвсем по човешки, защото прекарахме незабравима вечер с него и още няколко приятели при идването му в България. Той нарича себе си „мърморко, търсещ най-щастливите места на света“, а книгата му „География на блаженството“ го превърна в световна знаменитост. Та тази вечер разсъждавахме с него по темата за щастието и дали са щастливи българите. По онова време в световната скала на щастието България заемаше 98-о място, което реално погледнато не е и някакво чак такова грандиозно нещастие. Средна работа общо взето. Но с помощта на Ерик, който има сензори за тия работи, стигнахме до извода, че може би българите са по-щастливи, отколкото си позволяват да демонстрират пред чужди хора. Затова и имаме поговорки като „Много хубаво не е на хубаво“ и „Покрито млекце котка не го лочи“. Тоест не искаме да даваме много повод на другите да ни завиждат – вероятно, за да не ни урочасат. Според Ерик обаче ние, българите, сме хора, раздаващи щастието си на другите. Защото през цялото време, докато обикаляше из България, той се бе чувствал истински щастлив. И от време на време объркан, понеже му беше направило впечатление, че сервитьорите ни например никога не се усмихват. Него това го терзаеше, но издателят му го бе успокоил, че те са си много щастливи, просто традицията у нас е да не се усмихват на клиентите. Мисля, че го обърках още повече, като му казах, че страна като България, в която двойното потвърждение („да бе, да“), е всъщност отрицание, няма как да бъде разгадана лесно. Но Ерик е наистина прекрасен човек, затова е и добър писател с чувствителност към тънките нишки на народопсихологията.

Познавайки света в неговия физически, културен и политически релеф, можеш ли да кажеш какво се промени в него през последните 30 години? Той самият ли, или начинът, по който ние се движим из него и го „употребяваме“?

Светът, който познавахме преди 30 години, си отиде безвъзвратно заедно с нашите 30 години. Няма как всичко да е същото, след като ние самите сме се променили. И това нито е трагично, нито апокалиптично, просто е естественият ход на събитията. Другото е носталгия. Която с годините се превръща в една все по-угоена и пищна мадам, която, щом се събудиш, виждаш край леглото си да те гледа. Нека си е там, то няма и как да я пропъдиш повече, но е добре да правиш всичко възможно, за да не я допускаш да легне при теб. Защото, случи ли се това, някоя нощ тя просто ще те обгърне и ще те задуши в обятията си.

Има едно особено напрежение между документалното и причудливото в историите ти – очевидно имаш таланта да привличаш неочакваното и да го описваш увлекателно, но и си се научил целенасочено да го издирваш. Как попадна на такива бисери като произхода на „шведската тройка“ и сюжета за „Господния препуциум“?

Данните за „шведската тройка“ са описани преди много време и усърдно съхранени в държавния архив на Швеция. Има дори достатъчно красноречива скица по въпроса, направена от прословут за времето си шведски адмирал. По-интересното в случая е заблудата, с която сме живели поколения наред в България относно параметрите на феномена „шведска тройка“. Върху него се гради не малка част от подчертаната шведофилия, ширеща се от край време у нас.

На темата за Светия препуциум се натъкнах сравнително скоро, ровейки се в един научен трактат за пръстените на планетата Сатурн. Тогава попаднах на прелюбопитната теория, че след обрязването на Младенеца Исус, краекожието му било запазено. И че след Възнесението тази интимна част от тялото на Спасителя също се въздигнала в небесата, разширила се и от нея възникнали пръстените на Сатурн. Това е писано през XVII век от ватиканския библиотекар Лъв Алаций, но историята се оказа доста по-обширна и абсурдна.

Част от разказите в сборника ти са ескизи по портрети на световни политически фигури. Лесно ли се превежда политиката през личния поглед, без да се изгуби фактът, но и човешкото?

Това е пипкава работа, в която не винаги си награден със сполука накрая. Но и най-големите политици си остават хора, затова техните чисто човешки емоции са важна част от всеки опит за фактологично точен портрет. Виждаме толкова, колкото знаем. Понякога може да ти се удаде да разгадаеш нещо повече от непроницаемия образ на утвърдена политическа фигура само защото въпросната персона е проявила за секунди човешка слабост, която и на теб самия не ти е чужда.

СПИН-процесът срещу медиците ни в Либия е крайъгълен камък в професионалната ти биография – това са 7 г. от живота ти и безброй уроци. И аз съм се изправяла лице в лице с Кадафи, но преди началото на тази национална драма – докато все още работех в “24 часа” и с теб бяхме колеги. В Триполи тогава беше и Кенет Каунда, почетният президент на Замбия, когото дори интервюирах. Какъв е най-яркият ти спомен от срещите ти с подобни вождове?

Описал съм някои от тези спомени в първата си книга, особено що се отнася до Кадафи и най-причудливото интервю, което някога съм правил в живота си, защото след него имах синини в областта на ребрата. Кадафи ме е удивлявал, впечатлявал, понякога и отвращавал, определено не можеше да останеш безразличен в негово присъствие. С особено задоволство отразявах срещи на Африканския съюз или пък на лидерите от Латинска Америка, защото на тези сборища можеха да бъдат видяни много странни птици. За някои от тях тепърва може би ще пиша, други ще си останат в историята, където им е мястото.

Бил си военен кореспондент на „24 часа“ в Афганистан – „зелен“, напорист и наивен – и това е един от любимите ми разкази в „Носорог в банята“. Днес си по-зрял и по-смирен, а светът ни пак е осеян с войни и конфликти. Защо?

Войните, изглежда, са част от човешката природа. Те са с нас още от зората на цивилизацията ни. Променят се само средствата, с които се водят, оръжията и технологиите. Но движещата сила зад тях си остава същата. Човешките инстинкти, както тези за оцеляване, така и най-тъмните и унищожителни сили, които ни владеят, не са се променили. Завистта и гневът, който се поражда от нея, са все същите у хората днес, каквито са били и у първия убиец според библейския разказ – Каин.

Четейки „Носорог в банята“, човек усеща, че често си на ръба между опасното и смешното. Кое от двете си струва повече усилия – да оцелееш или да запомниш?

Ако не оцелееш, няма как да запомниш. Може да бъдеш запомнен, но по-добре да не разчита на това човек. Затова дори с цената на забравата, оцеляването би трябвало да е приоритет на всеки нормален и разумно мислещ човек. Разбира се, тук изключваме саможертвата, характерна за обичащия човек, който няма как да се нарече лесно разумен. Има и друга опция – да не оцелееш, за да бъдеш запомнен. Този избор може и да си струва, но категорично е съвсем отделен жанр.

Какво се побира в един ръчен багаж след толкова години път? И какво вече не носиш със себе си?

Най-необходимото, което не е никак много. Понякога е изненадващо от колко неща всъщност нямаме съществена нужда.

Вече не нося със себе си прекалени претенции, защото това е товарът, който най-много тежи по време на пътуване, особено с други спътници.

Хора като теб умеят да пътешестват не само в настоящето и миналото, но и в бъдещето. Кажи ми нещо, което не знам за Изкуствения интелект? Ако не беше ти, да ми изнесеш една лекция за него на остров Мавриций, все още щях да тъна в невежество по отношение на поредната революция, сполетяла живота ни.

Опасявам се, че всичко казано тогава вече може да се смята за минало, а всичко в бъдеще време, още утре ще е банално настояще. Скоростта, с която се развиват възможностите на изкуствения интелект да се усъвършенства, е удивителна. Което ме изпълва не с мрачни мисли, а с неудържимо любопитство за света след утре. Разбира се, тук много важен е въпросът с моралните измерения на всичко, което предстои да се случи. И къде точно трябва да се поставят границите, отвъд които не бива да се отива. А освен всичко друго, което не бива да допускаме изкуственият интелект да прави вместо нас, е, да мечтае. Сърцата ни не могат да бъдат заменени с алгоритми.