Първият ми спомен за него е как чупи в гърба ми пръчка. Вторият – как изнасилва майка ми. Всъщност, не я е изнасилвал, но докато аз се преструвах на заспал в спалнята им, той я караше да правят разни неща, а тя отказваше, заради децата в стаята. После леглото им почна да скърца, а аз скърцах със зъби и тихо плачех от страх.
Вторият спомен за него е свързан с плач. Първият също. Плача повече за пръчката, отколкото от болка, защото дълго бях търсил тази пръчка, за да направя от нея лък. Болка май даже нямаше. Смаян от неочаквания удар, детският ми мозък не регистрира информацията, която рецепторите за болка по кожата веднага му предадоха. Регистрира предателството. Родителят е първият човек, когото детето приема с безрезервно доверие.
А ако е калпав родител – и последният.
После порасналото вече дете знае какво е да е предадено и не допуска в опасна близост до себе си други хора. Повечето деца не знаят, затова тях първо ги предават приятелите. Без да си го поставя за цел и без да ми говори за живота, моят баща ми бе преподал първия урок в него. По най-ясния начин. С пример, не с приказки. Мина малко време и той предостави втори пример. Учеше ме да карам колело. Аз управлявах, той го държеше да не падна. Аз не съм от схватливите, а той не е от търпеливите. Спокоен с помощника, набрах смелост и скорост. И усетих как се накланям встрани. Земята ме удари отдясно. Огледах се. Бях сам. На баща ми му беше втръснало и той просто си беше тръгнал. Колело ме научи да карам Деската. Баща ми не ме научи на нищо. Единственият съвет, който съм запомнил от него, е когато се къпя, да мия отгоре надолу, за да може мръсотията да се стича без да цапа вече чистото. Доста практична мъдрост, всъщност. Години по-късно говорех на моята малка дъщеря за предателството, включително за предателството на баща ми, но думите са по-слаби от делата и вече студентка, тя още не е подготвена за измяната, която доверчивото й сърце ще понесе някой ден, вероятно от приятеля й. Аз чак такива приятели нямах, защото винаги имах едно на ум – щом ближният чупи в гърба ми пръчка,
далечният ще забие в него нож.
С нож е свързан третият спомен за баща ми. Ножа, с който той реже лук в кухнята. Реже лук вече цяла вечност и пред него на масата има много лук, но той продължава да реже, защото прави яхния, а яхния се прави с лук и майсторлук, така ми казваше. Баща ти готви по-хубаво от майка ти, така пък ми казваше неговата майка, моята баба, с което съвсем съзнателно насаждаше в главата ми разделение между родителите. Не беше вярно, но и да беше, аз имах обяснение. Майка ми готвеше всеки ден, а баща ми – само по повод. Това придаваше на нейните манджи дъх на делничност, а на неговите ястия – дух на празничност. Поводът за яхнията не помня какъв е бил, но помня, че периодът се усещаше приповдигнат. Наближаваше Нова година и поредната обиколка на земята около слънцето беше причина за всеобщо веселие и възторг. Децата се радвахме на ваканцията и подаръците, а възрастните, наши родители и строители на светлото бъдеще – на празненства с приятели и на нещо, наречено банкет. Майка ми беше касиерка в представителния магазин на модна къща „Валентина“ и банкетът й беше онази вечер. Цяла година, по цял ден, тя беше тракала по клавишите на касовия си апарат, сетне с торбите и с рейс 72 беше бързала да се прибере, да сготви нещо на мъжа си, на сестра ми и мен, да пошета из къщата, да послуша за проблемите в службата му, да помогне да си напишем домашните и да бъде такава, каквато обществото и общественото мнение очакват от нея – грижовна съпруга, примерна домакиня и всеотдайна майка на две деца, самата тя все още дете, някъде във втората половина на двайсетте.
Сигурно е чакала този банкет както Пепеляшка.
Беше се наконтила. Прическа, рокля, грим, парфюм, ток… Сякаш сияеше. Не приличаше на себе си. Не приличаше на тази, която той искаше тя да бъде. Сива и скучна, с нищо неразличима, от никой незабелязвана. Ходеше между хола и кухнята, където той още белеше онзи лук, все по-вглъбен, все по-мрачен. Не ходеше, а дефилираше. Да я види той, да й се възхити, да я приласкае, похвали, да каже: жена, страхотна си, и страхотно е, че точно ти си моя жена. За страхотно не знам, но беше странно. Тя – хрисима, хубава и засмяна, той – сърдит, свадлив и страшен. Не Ин и Ян – Ин и Янко. Китайска роза и софийски селянин, дошъл в града с родителите си от село Желява. Две противоположности, събрани по силата на някаква жестока прокоба.
Ножът, насочен с ревност към нея, профуча покрай мен, удари стената с дръжката и падна на пода. Баща ми беше злобен, но нескопосан. Ако можеше да забие едно острие, щеше. Но никога не беше хвърлял нож. Нещо повече – дълго даже не беше държал, сакън да не се пореже детето. Един син на мама и тате, двамата го бяха направили лигав и глезен нежньо. Веднъж, вече мъж, баща на две деца, понечи да отвори компот на едното. Баба ми го спря. “Дай на мен, маме, ти си малък”…
Точно както и с пръчката, даже на схванах какво стана. Докато се усетя, майка ми вече ме влачеше към детската стая. Тази нощ в нея спахме три деца.
Аз съм първото дете, но съм могъл да не бъда. Преди тебе, майка ти два аборта направи, каза веднъж баща ми и го каза гордо. Един вид, виж колко съм плодовит. Абортът за мен е равни части безразсъдство и безотговорност. Всъщност, не самият аборт, а причината за него. Нежеланата бременност в наши дни издава полова култура по-ниска от общата. За общата култура на баща ми вече знаех, но за половата не подозирах.
Аз съм написал повече книги, отколкото баща ми е прочел.
И това не е само ефектен израз. Това е тъжна истина. Ако броим Библията за книга, баща ми е прочел една и то късно. С парадокса между неговата набожност и грехопадението му ще се занимавам нататък. За книжната култура ми беше думата. Първите десетина години от живота ми смятах, че това е нормално. Всяко хлапе приема за коректив своята семейна среда, преди да порасне достатъчно, да развие критическо мислене, да разбере, че има и други среди и че спрямо тях нещо в неговата не е наред. Имахме някакви книги, десет или двайсет, купувани като декорация на стаята, като украса на салонния бюфет, с който да смаем съседите, мечта на всеки селяк. Много по-късно ги разгледах – булевардни издания, тук-там смесени със световна класика, като маргаритки в стърнище, купувани вкупом, на килограм, или избирани по кориците, с още слепени страници, неразтворени, недокоснати, недостъпни, фон на фамилното светилище, на свещения просвещенски олтар, около който всички се събирахме всяка вечер –
цветният телевизор София ‘81.
Имахме Библия, но нямахме библиотека. Вероятно това е изковало представата ми за вярващия, като неук и нечел човек, човек, който колкото по е затънал в невежество, толкова по-чиста и здрава е вярата му. Баща ми беше православен до праволинейност християнин по празници. Всяка неделя ходеше на църква, която наричаше черква, всяка Коледа сричаше молитви и чадеше с едно кандило и всеки Великден спазваше стриктен пост. През делниците поголовно погазваше девет от десетте божи заповеди, като единствено не беше убивал, но само от страх да не го хванат после. Сееше злоба и завист навсякъде, системно изневеряваше на майка ми, която не спираше да реве, игнорираше родителите си, само баща си всъщност, който също проплакваше понякога и за да общува със своя син, обитаващ долния етаж в една и съща къща, му пишеше и изпращаше писма. Изневяра без лъжа няма, както и без пожелаване жената на ближния, а понеже баща ми беше некадърен, не умееше и нямаше нищо (включително собствено жилище, живееше в къща, която неговият баща бе построил), освен жената, пожелаваше и имота, и колата, и парата, и вилата на ближния, въобще цялата му материална собственост, нематериалната – не, морал и мъдрост него не го интересуваха, тях нито може да ги изяде човек, нито да ги огледа, нито да ги оноди. И както има разделение на труда (от удоволствията), така имаше разделение на религията (от разврата). Над леглото в спалнята си беше окачил икони и разпятия, а на шкафовете в кухнята беше залепил плакати на Франческа Делера и Саманта Фокс. По гол гъз и навирени цици. Тогава му бях благодарен за плакатите, но докато моите връстници са попивали примера и културата на една нормална интелектуална среда, аз формирах представа за света
обкръжен от пошлост и от посредственост.
Станах свидетел на единствения интелектуален спор на родителите ми. Спореха за думата “екстрасенс”. Според него, думата била “екстрасеанс”, защото клиентите им плащали за сеанси. Всички други разговори бяха за ядене. Аз нямах какво да кажа и само си мълчах. Минаваха месеци, без да си кажем нищо. Но не минаваше и ден, без той да каже “Добро утро!”. И досега не понасям този поздрав. Фалшива и формална вербалност. Смрънквах едно “дубрутру” и толкова. Не съм провел нито един сериозен разговор с този човек. Не съм попил опит, не съм приел наставление. Мълчание, мляскане и зяпане в екрана. Ако някой направи паметник на посредствеността, ще е на баща ми, легнал пред телевизора.
Открих книгите. Беше откровение.
Без тях пак нямаше да стана като баща си, но нямаше да се отвращавам от него. Четях и установявах как разликата между човек и човек може да е по-голяма от разликата между човек и животно. В полза на животното. Четенето ми не му пречеше. Но музиката ми му. Бях си пуснал Болеро на Равел. Влетя в стаята. Беше сънен. Спри тая погребална музика!
Какво работи татко ти? Мразех този въпрос. Предпочитах да ме питат нещо по биология и математика. Въртях, сучех, лъжех, мажех и всячески криех истината. Истината не беше много срамна, срамна работа няма – голяма глупост! – но по-срамно от срамната работа е скромният й краен резултат, постигнат без никаква страст и никакво специално умение. Средняшки. Смръхляво. Бе бъди бояджия бе, но като боядисваш стени го прави така, че адвокатите да си казват: баси, направихме детската стая на петна, при следващия ремонт ще наемем този човек. Този майстор. Майсторството, ако ще да е в майсторене на метли, предполага отдаденост, ентусиазъм, страст на светец, ама толкова свят светец, че дори не докосва парите от тия метли, които дори не продава, само ги прави и подарява, а хората в замяна му дават месо, хляб и мляко. Баща ми беше шофьор на камион, шофьор на такси, личен шофьор, склададжия, домакин в стола на БНБ и разни други длъжности, които човек върши, когато не умее да върши нищо. По едно време стана продавач в кафене, изпокара се с половината клиенти, а другата половина прогони с воднистата си Нова Бразилия, защото пестеше от кафето и пълнеше мерителната лъжичка до половината. Оборотно в началото, в края в това кафене вече никой не влизаше и то фалира. Бащите на съучениците ми бяха полицаи, пожарникари, шофьори (но международни!), инженери, полковници, капитани и те обичаха да ги питат за татковците им. На въпроса “какво работи татко ти?”, аз казвах къде работи. Работи в БНБ. Повечето се респектираха. Ама какво работи там, питаха упоритите. Чиновник е, уклончиво упорствах и аз. По-късно ми хрумна. На въпроса какво работи баща ти, казвах, че е умрял. Срамът ми отстъпи пред съчувствието и симпатиите им.
Криех баща си от всички.
В известен смисъл, смъртта му не беше измислица, защото като родителска фигура той не съществуваше, а като биологична се стараех да не го забелязвам. Гнусях се от представата, че съм започнал живота си като капка от пишката му. На външен вид аз съм готин, но избягвах да се гледам в огледалото, защото с баща ми си приличаме. Запознах го с първата ми приятелка чак на втората ни година. Просто всички дойдоха на клетвата ми в казармата и вече нямаше къде да го крия. След десетина години й го показах пак. На сватбата.
Ти ще ровиш по кофите някой ден!
Често чувах от баща ми това. И не като предупреждение, като проклятие. После си пусках телевизора и чувах как другите бащи казват на своите синове, че ги обичат. Лигльовци, мислех си. Мъжете не си говорят така. Мъжете си казват, че се мразят, че ще ядат бой, ще ровят по кофите или че ще ги изгонят на улицата, ако продължават така…
Заплахата с улицата се появи, когато дядо ми прехвърли на баща ми собствеността върху къщата, която беше построил. Баща ми изведнъж се почувства много мощен. Гледах го как важничи, как оглежда имота с други очи, с очи на стопанин, на самодоволен собственик и се чудех откъде тази гордост с нещо, което не ти си постигнал. Принципна разлика между това баща ти да ти прехвърли къща и майка ти да ти даде джобни, няма. Не казвам да не ги взимаш, глътни гордостта си, вземи ги, благодари и опитай сам да създадеш нещо, за което после други да ти благодарят, а ти да не се чувстваш като гълтачка.
Ще те изгоня на улицата!. Попитах го дали дядо ми някога е заплашвал него така. Не отговори. С което отговори достатъчно. Някога дядо ми е имал имот и кръчма, после ги е продал и с парите е построил къща в София. Бил е заможен селянин и материално нормален гражданин, без комплекси за малоценност и не е подчинявал с позицията си на притежател дете, което все още не притежава нищо. Подчинявал го е по по-равноправен начин, а ако е бил съвсем без комплекси, с нищо не го е подчинявал. Защото силните са милостиви със слабите и сурови само с тези, които възприемат за равни на тях. Лош ли е някой с тебе, или те има за силен, или се има за слаб. Баща ми вечно се караше на хората, но на какви хора се караше? Караше се на нас, на съседите, на разни старци по улиците, на продавачи, прошляци и пройдохи. Веднъж не го видях да предизвика някой истински силен. Крещеше и се караше на слабаци, а те го гледаха повече с изумление, отколкото със страх, от което той побесняваше още повече. Някои искрено се разсмиваха от изблиците му. Никой не го приемаше насериозно. От един момент насетне, дори и ние.
Псувните му бяха малко и бързо се изтъркаха. “Да те еба у говедото” се отнасяше за майка ми. “Да ти еба майката” – за сестра ми. Веднъж напсува сестра ми, докато беше бременна и аз се зачудих само нея ли псува или нея с детето, защото второто означава инцест. Когато
след 30 години майка ми избяга от него в Германия,
репертоарът му се разнообрази, но пак си остана лишен от въображение. Тя стана “свиня”, “боклук” и чат-пат “пачавра”. В моменти на алкохолно опиянение и откровение, тръгваше да я търси в Залцбург, “за да й отрежа главата”. За себе си съм чувал “мръсник”, “кръв да повръщаш” и “на два метра под земята да си”. Чувал съм и милото “пикльо”, което сега ми звучи невинно.
След дълго време в страх, че действително ще ме изгони на улицата, успях да си купя апартамент. Вместо да се зарадва, той се сви. Основното му оръжие за манипулация на наследниците значително съкращаваше обхвата си. Не повярва. Ти си цървул, каза, нямаш пари за жилище, майка ти е дала пари, това е неин апартамент. Поиска да види нотариалния акт. Показах му го. Посърна. Е как!?! Та ти си цървул. Ти нямаш пари…
Така е. Баща ми. Нямам.
Първият спомен за баща ми е как чупи в гърба ми пръчка. Последният предстои. Баща ми е още жив. Междувременно много други бащи починаха. Децата им говореха за тях с любов. Някои даже не говореха. Пречеше им буцата в гърлото. Старая се и моето дете да не може да говори за мен някой ден. Но още повече се старая да не трябва да пише.
0 Коментара