Пътят на Анждела Родел започва от Минесота, минава през Германия, Русия и някои от най-престижните университети в САЩ преди да избере за постоянен свой дом България и тук да намери своето признание. Последните години тя превежда на английски някои от най-добрите книги на български автори, сред които „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. Работила е още по книги на Ангел Игов, Виргиния Захариева, Милен Русков, Георги Тенев и Захари Карабашлиев.
Снимки: Стефан Василев
Именно работата по творбите на Господинов й носят най-голямото признание и карат мнозина да я определят като посланик на българската литература по света. Тя се радва на успехите, но приема похвалите със скромност, като веднага насочва разговора към други хора с принос за разпространяването на българската литература.
За превода на „Физика на тъгата“Анджела бе номинирана за престижната награда PEN. „Времеубежище“ на Георги Господинов, в превод на английски език именно от Анджела Родел, пък спечели международната литературна награда „Букър“. Това е първата българска книга с номинация за това отличие. И първата книга, спечелила тази награда.
Господинов поделя отличието с Анджела Родел, която преведе книгата на английски. „Букър“ се връчва не само на автора, но и на преводача на книгата – победител. Паричният й размер е 50 000 британски лири.
„Огромни благодарности на моя преводач Анджела Родел, която построи тази клиника на миналото на английски. Благодаря ти, Анджела“, каза веднага след връчването на наградата Георги Господинов.
Пътят към България
Анджела израства в северния щат Минесота, но си остава с топли чувства към него. „Да, студено е, но е готино място за изкуство, за музика. Някои хора си мислят, че в Съединените щати между Ню Йорк и Калифорния няма нищо интересно. Не е точно така. Минеаполис има страхотни музеи, хубава музикална сцена. За един тийнейджър, който се интересува от изкуство, не беше лошо място за израстване“, спомня си тя.
По някаква случайност, изборът й още в гимназията я насочва към Източна Европа, а по-късно, когато е в университета „Йейл“, открива българската народна музика, което предопределя посоката на живота й към нашата родина.
„В гимназията една учителка по френски беше решила да преподава и руски. Това се случва точно около промените в Източна Европа. Аз бях учила немски и бях ходила в Германия за един семестър. Моят немски беше добър и реших: Е, колко интересно, руски, нещо екзотично. Като крайно непрактичен човек, се записах. Моите родители са изключително готини и винаги са ме подкрепяли. Винаги са били отворени към моите избори“, разказва Родел. И продължава: „В първи курс в Йейл моята съквартирантка, и до ден днешен сме добри приятелки с нея, беше видяла някакъв плакат за женски славянски хор. Тогава нямаше интернет, нямаше социални медии. Понеже и тя учеше руски. Предложи да отидем да видим за какво става въпрос. Аз винаги съм пяла – в училищния хор, дори в една пънк група като гимназистка. Отидохме. Още на първата среща, за зарибяване пуснаха запис на
„Мистерията на българските гласове“.
Аз бях: Уау, какво е това чудо. Искам да пея така. Веднага се записах, приеха ме, както и съквартирантката ми. Тогава нямаше Youtube, такива неща. Хорът имаше стари плочи с българска музика – някои обработки на Филип Кутев, някои автентични селски записи. Слушах всичко, което имаше. Тогава реших да се пренасоча от Русия към Балканите и България“.
„Тепърва започваха да идват повече българи в САЩ. Никой не преподаваше български език. Имаше една певица Татяна Сърбинска, която се появи в Ню Йорк по това време и ние с нея малко работихме в хор. След втори или трети курс бях спечелила стипендия да уча в Русия, в Санкт Петербург. Казах си: „Колко да е далече – от Русия до България“. Беше 1995 г., бях разбрала, че в Копривщица има голям събор. Така направих нещата, че да мога да отскоча до България за две седмици. Това ми беше първият досег с България. Беше супер, въпреки че никой не познавах. Беше голямо приключение. Отидох до Копривщица, видях бабите, много бях доволна. Тогава реших да дойда за по-дълго, след като завърша“, спомня си тя решенията, които я водят до България.
Музиката е основна част от живота й
и притегателната сила, насочила я към родните места: „Аз дойдох заради музиката. Понеже съм завършила езикознание, се записах да уча български език. Без езика човек пее като папагал и не разбира това, което пее. Записах се да уча българска филология, специализация една година в Софийския университет. Направих връзка с някои певици от „Мистерията на българските гласове“ и ходих на уроци при тях. Музиката беше много основна част от тази година.
Бях в СУ със стипендия Фулбрайт през 1996-1997 г., точно Жан Виденов, точно това хубаво време. Беше доста различно от Копривщица, имаше блокади, един месец не работеше университета, стачки. За мен беше адски интересно, видях съвсем друга България. Преди това си представях овчари, бабички, носии. Тогава видях съвременните българи пред какви проблеми и предизвикателства са изправени. За мен беше огромен урок.“
След това преживяване Анджела се връща в САЩ, отива в Калифорния, но връзката с България остава. „Учих и езикознание и етно музикология в UCLA (Калифорнийския университет). Там беше най-големият експерт по българска музика извън България – професор Тим Райс. Имахме и хор и оркестър, беше супер. Но аз почти всяко лято се връщах в България, за да правя изследвания за докторат между 1997 и 2004 г. В Лос Анджелис бях в два различни балкански хора. Много българска музика, танци.
Не се откъснах от това.
След това, през 2004 г., се върнах с Фулбрайт – още една стипендия, още една година. Този път в Пловдив, в Академията за музика там. Само с музика, аз езика го бях научила горе-долу. Там учих хорово дирижиране, пеене, композиция. Тогава се запознах с първия ми мъж и си помислих: „Защо да се връщам в Америка? Тук е по-интересно, НАТО, България ще става член на Европейския съюз. Беше много динамично, готино време. Може би съм авантюрист по душа. Не исках да си тръгвам, имах още работа и останах.“
Родел е човек на изкуството и бързо прави връзка с артистичната среда в България. Покрай тези хора се появява и нова възможност – главна роля в киното, която я изважда от комфортната й зона, но я приема с ентусиазъм. Тя играе в „Козелът“ и „Буферна зона“ на Георги Дюлгеров, както и в американски продукции, снимани у нас.
„След това трябваше да работя нещо, няма стипендии безкрайно. Започнах да превеждам. Аз съм езиковед, филолог, обичам литературата. Иван е поет. Покрай него се запознах с всички писатели. Започнах от този, онзи –разкази, стихотворения. Започнах съвсем аматьорски, без да знам какво правя. Лека-полека разбрах, че това ми харесва, че ми се отдава. Създадох фирма и започнах да го правя като бизнес, но и като призвание.
Киното беше нещо странично, за кеф. Георги Дюлгеров, аз го познавах като име. Един ден ми се обажда вкъщи и ме подлъга. Каза: „Има една малка роля в един филм, търся чужденка, която се занимава с български фолклор“. Така ми представи нещата. Аз отивам, и с Иван Бърнев правим някакви неща. Той вижда, че се справям и ми казва: „А, ти си в главна роля. Опитах се да му обясня, че не съм актриса, а той: „Вие американците сте родени за кино“. Защо не? Ходихме три месеца по Кърджали, снимахме.
Супер готино.
Тези български актьори са невероятни – Краси Доков, Иван Савов, Иван Бърнев, Любов Любчева. За мен беше като курс по импровизация. Беше изключително приятно и вдъхновяващо. От там се запознах с много хора в кино средите и започнах да правя някои преводи – сценарии, такива неща. След „Козелът“ имах участия от време на време, но само за удоволствие. Вече не превеждам за киното, защото нямам време, само литература. Аз превеждам нещата, които са ми на сърце“, разказва Родел.
Как започва да се занимава професионално с преводи
„Извадих страхотен късмет, че Елизабет Костова –американска писателка, женена за българин, създаде фондация. Те играеха ролята на Министерството на културата. Даваха пари за преводи, обучение за преводачи, писатели, как да стигаш до издател в чужбина. Благодарение на тях разбрах бизнес страната на превода. Те ме свързаха с издатели, литературни списания. България беше единствената държава в Европейския съюз, която нямаше програма за преводи на книги. Вече имаме, благодарение на Национален център на книгата и Светлозар Желев, който горе-долу сам го е направил.
Когато дойдох за първи път в България не беше масово всеки да знае английски. Аз избягвах американци и чужденци, за да усвоя по-добре българския. Като знаеш руски горе-долу можеш да се ориентираш.
Преди да пристигна трябваше да ми правят изпит дали знам български. Една българка в „Йейл“, супер приказлива, аз горе-долу разбирам какво ме пита, казвам „да“, „не“. Тя след това попълва, че знам много добре български и по тази причина не получих пари за учене на езика. Така се прецаках. Но аз съм езиковед, взех си граматиките. Ако искам да общувам с хората, трябваше да напредна с езика. Първите месеци ми беше зор. Накрая на тази година, смея да кажа, че вече бях на доста високо ниво. Просто нямаше избор, иначе нищо нямаше да направя.
Вече, когато започнах да превеждам литература, не беше лесно. Правех всички грешки, които правят младите преводачи – прекалено буквално, нямах самочувствие по-свободно да превеждам, не познавах ресурсите. Като си гледам първите преводи, има неща, които бих променила. Хубавото е, че работих със съвременни автори. Те помогнаха. Аз като не разбирам нещо, те ми обясняват. Получих страхотна помощ от всички автори, с които съм работила. Отделиха много време, особено в началото, когато нещата не ми бяха много ясни.“, разказва Родел.
Работата по „Времеубежище“
на Георги Господинов преводачката започва още преди да книгата да е завършена. Анджела не крие възхищението си към текстовете на автора и произведенията му.
„С Георги работим доста отдавна. Той е с чувство за хумор, деликатен човек. Има много професионален подход. Има писатели, за които е много емоционално да пипам нещо, да предложа нещо по текста. Малко им е трудно. Той обаче вече е работил с преводачи на над 20 езика, отворен е към предложения. Винаги е готов да обсъди различни варианти. При него хубавото е, че е много изчистен език. Всяка дума и всяко изречение той е мислил изящно. Такова удоволствие е да превеждаш подобен изпипан текст. Превеждала съм доста от неговите есета, дори пиеси и една опера. Имахме работен ритъм и опит с него.
При него това, че е поет, звучността на езика е много важна. Естествено, че значението е важно, но дори в неговата проза има един ритъм, една напевност, които трябва да се пазят, а това е много трудно. Той има едни много тънки игри със звук.
Във „Времеубежище“ трудното беше, че има толкова български реали.
Той говори за българска история, за Възраждането, тези исторически възстановки. Този издател ни даде да използваме бележки под линия. За „Физика на тъгата“ не дадоха въобще никакви бележки под линия да има. Уж изтръгва читателя от текста, някаква американска мода. Ние с него не искахме да слагаме много, но все пак обяснява се Копривщица, такива моменти в българската история, без да става като учебник. Това беше трудно – хем да пазим тази лекота и хумор, които ги има при него, но да даваме на читателя контекста. Където можехме, вмъкнахме и в текста някои обяснения. Имаме десетина бележки под линия в цялата книга“, обяснява Родел.
Дни преди да получи заедно с Господинов наградата „Букър“ тя казва: „Още се притеснявам, че ще се събудя и това ще се окаже сън. С Георги, когато разбрахме за дългия списък, бяхме толкова щастливи. За краткия списък не можахме да повярваме. Чувствам, че вече сме спечелили с тази номинация“.
А ето и малка част от словото на Анджела след получаване на наградата:
„Благодаря ти, Георги, за това, че ми повери твоите думи и за приятелството. Много хора те бъркат с разказвача във „Времеубежище“, предполагам, че това прави мен някакъв странен и зловещ Гаустин, някакво алтер-его от друго място и време, което те отпраща във фантастичните схеми и сюжети, с които се надявам отново да работим…“
Анджела благодари на своето семейство, като специално спомена родителите си, които винаги са я подкрепяли. „Не мисля, че има много родители, които, след като детето им каже: „Искам да отида в България и да се науча да свиря на гайда!“, да кажат: „Разбира се, давай!“
Тя отправи благодарности и към всички приятели, към всички български писатели, музиканти, с които е работила, както и към „учителите, философите, танцьорите, към пиячите на ракия“. „Благодаря ви, че отворихте вашия свят за мен. Не винаги лесно за обитаване място, както става ясно от книгата на Георги, но въпреки това аз намерих истинско убежище там – умоубежище, сърцеубежище, душеубежище и в това скривалище аз намерих безценни резерви от смисъл и се надявам да мога да ги опазя занапред.“
Какъв е процесът й при превод на една книга
„Зависи от книгата и какво искат. Понякога превеждаш само откъс и след това се търси издател. Когато чета една книга и резонирам с текста, усещам как трябва да звучи на английски, аз знам, че мога да превеждам това нещо. Има неща, които са хубави книги, добри, но малко има и интуиция, не ми звучи в главата как трябва да е на английски. Може би аз не съм правилният преводач за този текст.
Обикновено, вече нямам толкова време, но обичам да се потапям в текста и да превеждам доста часове наведнъж. Така че го правя около ваканциите, около Коледа, Великден. Вече това не ми е основната работа, но е такова удоволствие. Като читател обичам да чета от начало до края, да не спя една нощ, но да завърша книгата.
Обичам така и да превеждам, но не винаги е възможно.
Научих един много хубав трик от Иглика Василева, която е от най-добрите преводачи от английски на български. Не знам защо работи, но работи. Тя ме посъветва: Преди да си лягаш, прочети този текст, който утре ще превеждаш. Някак това работи подсъзнателно. Някак ти вече си започнал да го осмисляш. Когато станеш сутринта, тръгва по-плавно, идеите ти идват. Винаги когато си превел чернова, е хубаво да се отдалечиш от текста. Ако имам време, за няколко седмици, да забравя българския и вече да го чета чисто като английски текст. Тогава се вижда дали на места не е прекалено буквално. Винаги има няколко редакции. След това с автора, с редактора. Горе-долу една година трябва за една книга да стане както трябва.“
Родел вече не вижда България като нещо чуждо,
използва „нашата страна“ и „ние“, когато говори за нея и за българите, но как се е променила държавата от първото й идване през нейните очи и как тя я описва на американците.
„При първите ми посещения за българите бяха много трудни години. Хиперинфланция, беше много тежко време. Разбирам защо българите имат много отрицателни емоции около това. Като цяло, малко черногледство има. Разликата от тогава е огромна. Тогава – такава беднотия.
Хората бягат, където могат навън. Още не е перфектно.
Бих искала да работим още повече по върховенство на закона, да няма тази корупция, да има повече политическа стабилност, но въпреки всичко, по отношение стандарт на живот, няма база за сравнение. Вече българинът може да си позволява да пътува, да ходи на почивки, да подсигурява добър живот за децата си. Все още сме най-бедните в Европа, но разликата между тогава и сега е в светлинни години. Трябва да продължаваме да се бори за прозрачност на институциите, да изкореним тази корупция, защото за мен това е единственото нещо, което спира България да бъде на много високо ниво.
Вече има страшно много българи в Америка.
Когато кажа България, понякога си мислят за Бавария, бири. Казвам им Балканите, на север от Гърция. Като култура, винаги казвам, че това е толкова интересно място. Малка, като един американски щат, но вътре в този щат има такова разнообразие на традиционна култура, кухнята е страхотна, природата е красива. За едно сравнително малко място има изключително богата история, култура, музика, кухня. Обикновено това им разказвам на американците и те после искат да дойдат. Доста приятели и роднини са ми идвали на гости и мисля, че са останали доволни“, споделя тя.
„Ако целта ти е да работиш и да печелиш пари, там е мястото, допълва Анджела за родината си. – Аз съм човек на изкуството, имам други цели в живота. Американската мания, че винаги трябва да работиш от сутрин до вечер, губиш тази идея за приятели, да бъдеш с други хора, да се наслаждаваш, да седиш в един ресторант няколко часа и да си говориш. Това много ми харесва в България, че все още го има. Цените много междуличностните връзки и отношения. При нас начинът на живот е толкова забързан. Дори нямаш време да видиш семейството си, камо ли приятелите си. Виждам как навлизат в България тези американски навици на бързане. Надявам се, че няма да превземат и тук.“
Анджела продължава да работи по текстове,
които й носят удоволствие. Наскоро е завършила превода по „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, която трябва да излезе през януари 2024 г. Сега работи по „Глина“ на Виктория Бешлийска, която описва като „супер книга, интересна, женска“.
Когато казва, че преводачеството вече не е основната й работа, причината е, че от 2015 г. е изпълнителен директор на българско-американската комисия на „Фулбрайт“. „Малко да дам обратно. Даваме стипендии на българи да отидат в Америка да учат, да преподават, да правят стажове. Горе-долу 20 българи на година пращаме в САЩ по различни програми. Също американци идват – професори, студенти, учители, които преподават в гимназии. Около 40 американци идват всяка година. За мен е голямо удоволствие, че съм идвала чрез Фулбрайт и сега мога да посрещам тези нови американци. Виждам хора, които толкова се влюбиха в България, колкото мен, искат да останат, женят се за българи. Много хубава общност. Чувствам, че съм намерила моето племе“, убедена е Анджела.
0 Коментара