Нейното име е само от ноти – ми, ре, ла. И това си казвам при всяка среща с жената, чието присъствие в артистичния живот на България е като любимата ми музика.

От нея ставам зависим, но по един много красив начин, и покрай това неусетно сякаш заживявам още по-красиво. С нейното чувство за хумор – остро, гръмогласно и едновременно с това обгръщащо те с много любов и грижа. С  усмивката й – която сякаш е излязла от най-съкровените кътчета на съществото ѝ – само днес и само за мен. С нейния поглед – някъде там сред романтика, бит и любовност. И с влудяващото й лилаво. Това е нейният цвят, създаден за нея. В миналото египтяните извличали лилавото от перли и само фараоните можели да си го позволят, затова го наричат цвят за кралските особи. Като нея. Среща се рядко в природата, затова го смятат за загадъчен и недостъпен. Пак като нея. В психологията се асоциира също с царственост, духовност, талантливост, богатство, мечтателност, празничност, лукс, мъдрост, мистика, блаженство, мистерия, магия, достойнство, благочестие, учтивост, въображение… Като нея. Мирела Иванова. Ми ре ла…

Добрата-лоша дъщеря, съпруга, майка, баба

Мирела е необичайната дъщеря в едно лекарско семейство. Тъкмо зарадва д-р Иванови с влизането си в Немската гимназия, и бърза да ги смае с нетрадиционни прояви, от които косите ми настръхват. Записва се в студентския театър на СУ и ги кани на премиерата на „Домът на Бернарда Алба“, от която те меко казано не са очаровани. Започва да печата стихове в сп. „Родна реч“, сериозен повод за гордост, но малко по-късно идват бунтовете ѝ – бяга от часове, за да чете в Народната библиотека, боядисва си косата в… яркочервено (не лилаво!), защото е обсебена от немския експресионизъм. Бърза да порасне, облича се предизвикателно, понижава успеха си и изобщо не се вписва.

Една добра-лоша първородна дъщеря, която очевидно няма намерение да учи медицина. Иска да следва кинодраматургия в Москва и, въпреки разговорите и скептицизма на баща ѝ, се вкопчва фанатично в тази идея и ѝ се посвещава. Разбира се, таткото е далеч по-мъдър. Затова, когато приемат единственото „правилно“ дете на скалъпен през 1981 г. конкурс, той я утешава с цялата обич, на която е способен. Пътува с нея до Велико Търново, където й е хрумнало да учи българска филология – защото там е учил поетът Борис Христов, чиито стихове тогава боготвори. После я води в Пловдив, където, в края на краищата, успява да стане студентка.

През цялото това време добрата-лоша дъщеря не спира да пише стихове, печели конкурси, живее бурно в една от най-красивите къщи на Сахат тепе, получава колети, а студентската й квартира се превръща в културно средище – кой ли не гостува там…

От родителите си наследява страстта към четенето, както и чувството за дълг. Помни техните денонощни дежурства, линейките насред празника и желязното правило, че има ли работа, трябва да се свърши. Да се прекопае градината, да се тропосат юрганите, да се съберат джанките. Е, помнят се и бунтовете ѝ спрямо патриархалния модел – но кой ли млад човек не се бунтува… Във всеки случай, тя интуитивно редува разочарования с радости, по много при това. На 33, вече авторка на четени и превеждани книги, в които посвещава стихове и на майка си, и на баща си, ги изненадва с внучка.

Бебето Зорница се ражда при драматични обстоятелства и под грижите на един ангел-хранител – д-р Ангел Димитров. Зорница и Мирела проявяват характер и храброст, и оцеляват след 40-дневния си престой в „Майчин дом“. Оттогава са съдбовно свързани. Мирела избира името на дъщеря си от поетична гледна точка, заради алитерацията – Зорница Зарева. Как само звучи! Пък и все някой трябва да носи фамилията.

Откровения в първо лице: Обича ме, не ме обича…

В най-ранното ми детство, а май и съвсем до смъртта на моята баба Мичка, тя бе най-важният, капителен човек за мен. Тъй че първо бях внучка – и май си останах. Осанката и присъствието на баба ми бяха господарски. В патриархалния модел, сред който израснах, имаше истинска йерархия – а аз се ползвах от привилегията на бъда любимото същество на господарката баба Мичка. Безмилостна в езика и нрава си шопкиня, но пък ме обичаше истински.

Майка бе сякаш от друг свят – млада, много хубава и много тъжна. Представям си я с очите на детето, със страховете на детето, което бях: връща се от работа, облечена е в зелен костюм, със зелена барета, сяда на дивана и мълчи, загледана в една точка. Най-голямото щастие и най-голямата самота за мен бяха ритуалите с майка: как ми четеше стихове, вглъбена изцяло в думите на голямата поезия.

Струва ми се и досега, че тя не харесваше живота си, не харесваше и мен – не помня до каква възраст се борех и опитвах всичко, за да й се харесам, да получа одобрението й. Инак бе много грижовна, всеотдайна като войник, който иска да изпълни дълга си безупречно. А може би като генерал, който иска да ме подчини на волята си – с нея не се сприятелихме. Сега, когато виждам отстранението й от всичко, се умилявам – как си е преписвала моите ученически стихове в тефтерчета, как е пазила всяка изрезка от вестник, може би се е гордеела, но не ми го каза. Не ми го каза.

Татко беше различен – топъл, сърдечен, вечната душа на компанията, истински мъченик, задето все искаше да е налице за всички ни, да е стожер, опора…

Философия на дрехите

Това е страст, която чертае, допълва и едновременно е нещо съвсем отделно съществуващо в живота ѝ. „От дете съм „вторачена“ в дрехите“, казва Мирела. Първо, тогава няма и няма – още помни шивачките – леля Милка и леля Дана, пробите, моделите, които изравя и префасонира според насъщното от един каталог на „Некерман“, който някакъв международен шофьор подарил на татко ѝ в знак на благодарност. Всъщност, леля Милка е майка на нейния съученик Краси и след училище често гостува у тях, с часове се рови в чувалите с парцали, фантазира си тоалети и дори се научава да шие на машина. В осми клас ѝ подаряват електрическа машина, така че има възможност да се „разгърне“.

„Но ми липсваше нещо основно. Някакъв вид търпение и някакъв вид дарба, убягваше ми духа на занаята – само въображението не стига“, продължава разказа си Мирела. Въпреки това, „произвежда“ поредица нескопосни тоалети. Умее и да плете, и да бродира. „Не съм несръчна – но не съм и глупава, винаги знаех какво мога и какво не мога“, допълва тя. Затова и страстта към дрехите не я изоставя. В началото е страст към различието, в един доста униформен и сив живот. Ненавижда униформите в училище, например. Със своя съученичка си поръчват черни сатенени престилки с бели якички, но още на първия учебен ден ги връщат.

Бедността е другото предизвикателство. С друга приятелка – Иванка от художествената гимназия, пътуват „чааак“ до Княжево, където има магазинче с парчета, останали от дрехите на ЦНСМ. Центърът за нови стоки и мода е институция от времето на соца, една от основните му задачи е преглеждането и одобряването на нови изделия за народно потребление, които предлагат различните производствени предприятия. Въпросното магазинче е без никакво работно време и няма никаква сигурност, че ще намериш нещо.

„Но понякога късметът ни се усмихваше… Дрехата те описва, назовава, изразява, дава ти възможността да си едновременно  открит, заявен, тъй да се каже, но и опазва същността ти като броня, дрехата е избор да си извън житейската конфекция. Позволява ти да се самоизградиш и отвън, за да удържаш равновесието отвътре. Самонаправеният човек обича да се доизмисля с красиви финтифлюшки, да извежда замисъла си със специални знаци – копче, шал, цвят… Дрехата доразказва личността ти, доразгръща я…“. Ето така Мирела минава от изкуството на поезията към изкуството на модата – с крилете на вдъхновението и необикновеността, с умението да намираш, да откриваш, да пъдиш сивотата на деня със собствената си цветност.

„Разбира се, ако няма суета и порив да си уникален, разпознаваем, да излъчваш сила, яркост, достойнство, то тогава за какво ти е изобщо да осмисляш дрехите“, казва тя. Познава биографиите на някои от световните дизайнери, и знае, че страданието и артистичността винаги стоят в дъното на техните съдби, на тяхното осъществяване. Няма любими марки и май никога не си е купувала маркови дрехи. Обяснението: „Не ми е интересно, не е и във възможностите ми, и изобщо не позволявам модата да ме засяга и разколебава“.

Дали театърът е повлиял на визията ѝ, е най-лесният, но труден за отговаряне въпрос, клонящ към отрицание. „Аз открай време съм си играещ човек и дрехите също са сцена, нали? Понякога, само за да се изтръгна от ступора и изтощението на всекидневния живот, отивам до някой от любимите си магазини за платове, гледам и докосвам тъканите, представям си комбинации, дрехи, модели, нещо като цветова медитация, като утеха за въображението… Имам две прекрасни дизайнерки, Боряна и Камелия, които винаги „угаждат“ на прищевките и хрумките ми, вслушвам се и в съветите им“, разказва драматургът на Народния театър. Е, благодарение на всичко това, тя умее да се радва, да се харесва, да се удържа в собствената си кожа, което за съвременната жена съвсем не е лесна задача…

Откровения в първо лице: За живота без дънки

Имам един много тъжен, дори унизителен случай в юношеството си – в първите гимназиални класове ще да е било… Много ми се носеха дънки, всички имаха дънки, не знам как и откъде се сдобиваха, копнеех да се „впиша в този тренд“. Може би в недостъпния „Кореком“ се продаваха, или някой ги донасяше от „лошия Запад“, но аз все за това хленчех у дома и накрая някакъв пациент на татко, шофьор на ТИР, му донесе парче дънков плат – нова беда, обаче! Кой може да ушие панталон, търсеше се мъжки шивач! Накрая се намери един червенокос, луничав и безсловесен полуидиот, който ден след ден ме викаше на проби, защото всъщност ме сваляше…

Така, целият ми копнежен инат се превърна в адско преживяване, и тогава си дадох дума, че няма да облека никога повече дънки през живота си, че няма да завися от тъпи прищевки и инфантилни капризи, от тираджии и полуидиоти, а ще си измисля свои дрехи, свое облекло, своя мода! Е, не че беше съвсем възможно в соца, но ето – след толкова години ми се получава…

Жената с триста раници

Има дни със сгъстеността и напрежението на един цял живот… И как да ги понесеш? Възможно е, само, ако си жена. Или само, ако си Мирела Иванова. Толкова много и често възпява тази сила, с която те – жените, мъкнат тристата раници на всекидневието, че едва ѝ стигат силите да говори:

„Чудя се и на самата себе си понякога! Колко житейски и социални роли едновременно изпълнява жената днес, на колко места работи едновременно, с каква усмивка устисква душата си, или пък седемте си души, зад зъбите – досещате ли се…“?

Разбира се, говорим за смислените, осъществени, същностни и ценностно съхранени героини на нашето време, теоретички и практички на „две и двеста“, които отгледаха прекрасни деца, опазиха семействата, спасиха смисъла на живота и останаха във високото, и не, не всички са анонимни – но и не всички са в светлината на нашето внимание, на обичта и признателността ни. Почти всичките разкази на Мирела Иванова се фокусират върху тяхната озарена сложност, върху неистовия им копнеж да останат в пътя си, да се издигнат над пошлостта и над криворазбраната представа за жената като преливаща и подрусваща се плът, като деформиран силиконов продукт, като мутреса и ездачка на високопроходими джипове…

Пътят, отворен от поезията

Поезията – вселена или бездна. Каква е нейната причина, обяснение, знак, пророчество, път да ѝ остане вярна? Покрай всички случайни срещи с „консуматорите“ на стихове, покрай жестовете, благодарността и най-широката усмивка, когато има взаимодействие и двустранност.

Тя помни и досега времето и мястото на първите си стихотворения. Тогава още не е голям човек, но вече не е и дете – някъде там в неопределената, тягостна, смътна територия на юношеството, в безсилието и енергията му едновременно. Тогава не е съвсем наясно – коя е, каква е, какво иска, непосилно, несподелимо страдание. Тогава само думите, намерени, налучкани, опипом, могат да се притекат на помощ, да се разхождаш с тях в парка… Когато си сърдит на света, на родителите си, на себе си… Тогава стиховете идват. Тогава сп. „Родна реч“ е пътеводното място, подслон и приют за учениците, обзети от литературни трески и пориви, и тъкмо там тя среща разбиране, подкрепа, насърчение.

Пази първите си публикации от 1977 г. и не забравя колко добронамерени, значими прекрасни хора и учители е срещнала в началото. „Поезията се вгнезди в мен, започна да ме преизпълва, да осветява сводовете на душата ми, да преобразява уязвимостта ми в сила“, разказва Мирела Иванова, докато думите излизат от сърцето й, очите й стават още по-големи и още по-искрящи. И продължава: „Може и да звучи фанатично, но дължа всичко на поезията, на този могъщ вътрешен обем, който тя отвори и съхрани в мене, на хоризонтите, които ми откри, на свободата и свободомислието, които ми внуши – и как ме сдобри със самотата, със студа, осмисли моята неприспособимост, извая гласа и различието ми. Да, несъмнено й дължа всичко – толкова несподелими духовни приключения, сгъстени от вдъхновение часове, срещи, пътувания“.

Стихотворенията, които пише през годините, имат свой собствен живот – едни се харесват, а други остават незаслужено според нея в сянка. Факт е, че само в последните месеци получава известия от Албания, от Турция, от съвършено непознати преводачи, които са ги открили, пресъздали на своя език, публикували. Проправят път, отварят място за радостно вълнение, дописват духовната ѝ биография, изтъкават невидимата словесна паяжина, която с изящество допълва целостта на съществуването.

Откровения в първо лице: Как се запознах с Радой Ралин…


Бях тръгнала на някакъв ученически купон и чаках трамвай пред Дома на киното. Тогава четворката и десятката пътуваха през Орлов мост по „Иван Асен“ – не идват и не идват, аз кръстосвам релсите, сигурно от мен хвърчат искри неврастения… И един възрастен човек накрая се приближава към мен и ме пита: „Извинете, Вие да не би да пишете стихове?“. Няма време да опиша всички величествени, мъдри, безценни уроци, които дължа на Радой – та той бе институция на истината и доблестта в онова заблатено, замърляно от фалш време…

Още един, съвършено друг случай. Водя малката си дъщеричка на народни танци, заниманията са в мазето на читалището, доста запуснато по онова време. Зорничка, гнуслива и до ден днешен, иска да я придружавам до тоалетната. И както сме в тази неописуема тоалетна, звъни телефонът ми с непознат номер. Оказа се, висш чиновник от Европейската комисия в Люксембург, влюбен в моите стихове, купил си и двете ми книги на немски, и моли за разрешение да ги изпрати по една българка, която ще се връща в София за Коледа, за да му ги надпиша. Говори и говори, сравнява ме с Ингеборг Бахман, с Езра Паунд, обзет е, не мога да го прекъсна, а е време да помогна на детето си, да напуснем най-после мизерната тоалетна и т.н.

Такива изумителни писма, които ме караха да изпитвам неудобство и да не смея да ги споделя с никого и до днес, получавах и от един швейцарски художник, Маркус Щефен, така и не се запознах с тези далечни хора, които откриваха себе си в моите думи… И накрая – когато немския медиен магнат д-р Хуберт Бурда ми връчи наградата за модерна поезия в замъка Нимфенбург, аз се опитах надълго и нашироко да му благодаря, бях си подготвила специално слово – но той ме прекъсна с думите: „Аз трябва да Ви благодаря, защото отдавна не бях срещал човек с божествен огън в него!“.

За театъра на точки и числото на живота и литературата

Може ли нещо в български театър да се превърне в тренд? Защо театър на точки? Защо точки? Защо да вярваме на числата? Кога поезията се превръща в математика? Само когато няма вдъхновение или…? Защо седем? Какъв е цветът на числото седем? Ако е лилав – защо? Ако не е – защо не е лилав? Всички отговори са в „Бележките под линия“. Представлението започва…

Преди да видим истинското представление на сцената на Народния театър, е добре да знаем някои неща предварително. Защото предисторията е не по-малко интересна от историята, която Мария Каварджикова, Параскева Джукелова, Илиана Коджабашева, Ана Пападопулу, Вяра Табакова и Ирина Митева разиграват на сцена „Апостол Карамитев“. Всъщност, историята е вдъхновена от няколко истински истории, които нямат нищо общо помежду си.

Преди години, на витрината на едно магазинче Мирела вижда сако от черна тафта на почти невидими бели точки, което я връща в спомените и автентична рокля на нейната баба. „Винаги съм мечтала да имам подобна дреха“, казва днес порасналата внучка. Естествено, сакото от витрината се оказва в един-единствен малък размер, не се закопчава третото копче – както и в пиесата. И цялата случка си остава там – с копнежа за едно такова сако…

След време близка леля от детството среща Мирела и ѝ разказа историята на своите дъщери-близначки. Познават се от деца, две абсолютно различни ангелчета – едното приличало на майка си, а другото – на баща си. „Момиченца, с които сме си играли на плажа и бяхме дългогодишни семейни приятели… И ми се стори толкова неправдоподобно жестока историята на тези две момичета, вече пораснали и толкова разделени, и огорчили до ента степен майка си – прочута лекарка, която работи на гардероба на един софийски театър“, разказва Мирела Иванова. Историята за тези близначки не излиза от главата й, и, незнайно как, се вклинява в ума ѝ, заедно с историята за сакото. И историята започва да се пише сама…

„Аз не обичам да преписвам действителността. Обичам да тръгвам от нея, от здравата ѝ почва, от твърдата ѝ земя, и да разгърна цялото си въображение“, подчертава Мирела. Първо пише пиесата за режисьор, който не я харесва. Почти отчаяна е. Но Владо, съпругът ѝ, и Зорничка, които много харесват текста, я окуражават да го предложи на другиго. Така минават две години в търсене на съвпаденията между театър, режисьор, екип. Когато най-сетне „Бележките“ стигат до режисьорката Катя Петрова и представлението е готово за публика, следват пет отлагания – заради пандемията…

Любопитно е, че първоначалното заглавие е „Тафта на точки“, после става „Линията на живота“. Авторката е убедена, че трябва да има линия, но и да е нещо по-духовно. „Бележките под линия“ идват изведнъж. Но не просто бележки под линия, а бележките, подчертава тя. „Забравили сме много от възможностите на българския език. Много често ползваме неопределени съществителни, но те означават съвършено друго“, обяснява тя.

Откровения в първо лице: За тайната матрицата и разполовения човек

За мен беше истински разтърсващо преживяване да видя думите си, произнесени от шест великолепният актриси, режисирани от Катя Петрова. Признавам, че съвпаднах с представата си чак на седмото представление. Тогава разбрах защо се говори за театъра като за магия… Чак на седмото представление. Понеже 7 е числото на живота ми.

Не спирам да се удивлявам от театралния процес. Много е необясним и много разтърсващ, особено за автора. От една страна, чуваш собствените си думи, от друга страна, виждаш как ги видоизменят, как те влизат в други сцепления. Как сцената им дава друго пространство… Надявам се, тази магия да ме владее дълго. Обзета съм от идеята да напиша още една пиеса със заглавие „Последни приготовления“, първото действие вече е готово. Героите са и мъже, и жени, шестима на брой… Вече написах и друга пиеса. Нарича се „Любовни констелации“ – за взаимоотношенията, за сложния пъзел на любовта, подреден от един мъж и една жена. Това представление, живот и здраве, ще види бял свят догодина.

Открих своя собствена матрица – във всички мои пиеси винаги ще има стихове, вградени съвсем естествено. Но не просто привнесени. Защото поезията придава допълнителна лудост на театъра, а театър без лудост, без психология,  без трагическо олюляване, е едно много красиво, но безсмислено приключение. Затова винаги поне един от героите ми ще е намерил пристан в поезията…

Другото, което ме вълнува, е темата за разполовения човек – между родината и чужбина, между дълга си към родителите и конфликта с тях. Това е открай време моя тема, защото моята биография е разполовена, най-малкото. Някога си мислех, че е на два живота, но сега си казвам, че може би е и на повече. Толкова много сили трябва да имаш, за да побереш в себе си много герои, и всеки от тях да носи своите си драми, и във всеки от тях да поставиш своя личен опит и свои личен отпечатък…

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара