Тайната на тайните, или за съзнанието отвъд живота

Съзнанието е най-интимната ни реалност и едновременно с това най-голямата научна загадка – преживяваме го 24/7, но не знаем как да го опишем. Настоящата материалистична научна мисъл не е в състояние да обясни естеството му напълно с невроните, химията и електричеството.

Именно тук се появява идеята за нелокалното съзнание – хипотезата, че умът не продукт, създаван от мозъка, а по-скоро универсално поле или мрежа от осъзнатост, към която мозъкът се „настройва“ като приемник. В този модел усещането за „аз“ не се създава от нищото в сивото вещество, а се проявява през него, а явления като интуиция, внезапни прозрения и необясними психични преживявания получават нов контекст и нова логика.

В следващите редове ще прочетете обобщение на тази теория от блестящия нов роман на Дан Браун „Тайната на тайните“, както и откъс от книгата на Пим ван Ломел, написаната изцяло по научни изследвания, „Съзнанието отвъд живота. Науката за преживяванията, близки до смъртта“.

Пим ван Ломел е кардиолог, който от повече от 20 години изследва какво се случва с хората, чиято мозъчна дейност спира за известно време и са върнати към живота с реанимация. Лекарят представя научни доказателства, че преживяванията, близки до смъртта, са автентични, не са плод на въображението, психозата или недостига на кислород и са удивително сходни при хора от всякакви култури, религиозни вярвания и убеждения. И самите преживявания, близки до смъртта – да ги наречем докосването до живота отвъд смъртта, водят до големи личностни промени. Пим ван Ломел се позовава и на откритията за квантовата физика.

В „Тайната на тайните“, позовавайки се само на актуални и реални  проучвания, Дан Браун пише, че съзнанието вероятно не е продукт на човешкия мозък, а фундаментално свойство на самата Вселена. Теорията, която стои зад тази идея, се нарича нелокално съзнание и се основава на допускането, че съзнанието не е затворено в черепа ни, а присъства навсякъде – прониква всичко съществуващо. То не се „създава“ от мозъка, а съществува независимо от него, като универсално поле на осъзнатост.

В този модел мозъкът не произвежда съзнание, а го възприема. Той действа като приемник, който взаимодейства с вече съществуваща матрица на осъзнаване. С други думи,

ние не „имаме“ съзнание – ние се настройваме към него.

За да се разбере по-лесно тази идея, може да се използва аналогия с радиото. Ако композитор като Моцарт внезапно се озове в съвременния свят и чуе музика, излизаща от малка безжична тонколона, той би заключил, че вътре има скрит оркестър. В неговата реалност музиката винаги изисква физическо присъствие на музиканти. Идеята, че музиката съществува навсякъде около нас под формата на невидими радиовълни, би била напълно извън неговите представи.

По същия начин, дори и ние – модерните хора – се затрудняваме да осмислим нелокалното съзнание. Но в тази теория съзнанието е като музиката във въздуха: то съществува навсякъде, а мозъкът просто „се настройва“, за да го възприеме. Всеки мозък е уникален приемник, настроен на собствена честота.

Тази идея не е толкова чужда на ежедневието ни, колкото изглежда. Днес цялата информация на света може да бъде достъпна чрез устройство с размерите на тесте карти. Самата информация не се намира вътре в телефона – той само осъществява достъп до нея. По аналогичен начин, невероятният „капацитет“ на човешкия мозък няма физическо обяснение, ако приемем, че той сам съхранява всичко. Това има смисъл единствено ако мозъкът не складира информацията, а я извлича от нелокален източник.

Според този модел универсалното съзнание е винаги налично – подобно на Wi-Fi сигнал, който съществува независимо дали някой се е свързал към него.

Мозъкът просто избира към кои „данни“ да се настрои.

Любопитното е, че много древни духовни традиции отдавна говорят за подобна идея — за универсален разум, Акашово поле или божествено съзнание. Това, което днес изглежда като нова научна теория, удивително напомня на най-старите човешки вярвания, продължава Дан Браун.

Нелокалното съзнание предлага и обяснения за явления, които дълго време са смятани за паранормални: телепатия, внезапна поява на изключителни способности след травма, предчувствия, преживявания извън тялото, дежа вю и дори предвиждане на бъдещи събития. В рамките на тази теория подобни феномени не са чудеса, а резултат от промяна в „настройката“ на мозъка – както  когато радиоприемник за кратко улови друг сигнал.

Практиката и обучението също се разглеждат по нов начин. Това, което наричаме „мускулна памет“, всъщност не се намира в мускулите. Практиката пренастройва мозъка така, че той все по-ясно да приема специфична информация от универсалното съзнание и да я превръща в прецизни движения.

Умението не се „създава“, а се извлича все по-чисто.

Някои хора се раждат с мозъци, които поначало са настроени към необичайни честоти – затова съществуват гении, виртуози и изключителни спортисти. При някои форми на аутизъм или синдром на Аспергер тази настройка може да бъде изключително силна в една посока и затрудняваща в друга – бинокъл, който позволява да виждаш далеч, но прави близките неща размити.

Дори интуицията и предчувствията в този модел не са мистични. Те са кратки проблясъци на информация, която обикновено остава филтрирана. А явления като дежа вю или предсказване на бъдещи събития могат да се сравнят с радиосигнали, които отскачат в атмосферата и пристигат със закъснение или предварително.

Така, както много научни истини в миналото първоначално са изглеждали невъзможни, теорията за нелокалното съзнание поставя под въпрос самата основа на начина, по който разбираме ума, реалността и мястото си във Вселената.

Следващите редове са от книгата „Съзнанието отвъд живота. Науката за преживяванията, близки до смъртта“ на Пим ван Ломел, издадена от „Кибеа“ през 2025 г.  Пим ван Ломел е лекар, кардиолог, посветил десетилетия от живота си

в проучване на преживяванията, близки до смъртта.

Ето какво пише той: „Като се основавам на предварителни проучвания върху преживяванията, близки до смъртта, на последните резултати от неврофизиологичните изследвания и на концепции от квантовата физика, аз съм дълбоко убеден, че съзнанието не може да се локализира в точно определено време и място. Това е познато като нелокалност. Пълното и безкрайно съзнание е навсякъде, в едно измерение, което не е обвързано с време или място, където миналото, настоящето и бъдещето съществуват заедно и са достъпни едновременно. Това безкрайно съзнание е винаги в нас и около нас. Нямаме теории, с които да докажем или измерим нелокалното пространство и нелокалното съзнание в материалния свят. Мозъкът и тялото действат просто като интерфейс или междинна станция, за да получават част от цялото ни съзнание и част от спомените ни в будното ни съзнание. Нелокалното съзнание обхваща много повече от нашето будно съзнание. Мозъкът ни може да се оприличи едновременно на телевизионен приемник, който получава информация от електромагнитното поле и я декодира в звук и картина, и на телевизионна камера, която превръща или кодира звука и картината в електромагнитни вълни. Нашето съзнание предава информацията към мозъка и чрез мозъка получава информация от тялото и сетивата. Функцията на мозъка може да се сравни с приемно-предавателно устройство; нашият мозък играе по-скоро улесняваща, а не продуцираща роля: той просто създава условия за преживяване на съзнанието. Все повече нарастват и доказателствата, че съзнанието оказва директно влияние върху функцията и анатомията на мозъка и тялото,

при което ДНК вероятно играе значителна роля.

Преживяванията, близки до смъртта подтикнаха и възникването на концепцията за нелокално и безкрайно съзнание, която ни дава възможност да разберем широк набор от особени състояния на съзнанието – като религиозните и мистични преживявания, виденията на смъртния одър легло (преживяванията в края на живота), предсмъртните и следсмъртните преживявания (нелокалната комуникация), повишените интуитивни чувства (нелокалното предаване на информация), пророческите сънища, дистанционното виждане (нелокалното възприятие), и влиянието на ума върху материята (нелокално смущение). В крайна сметка не можем да не стигнем до заключението, че безкрайното съзнание винаги е съществувало и винаги ще съществува – независимо от тялото.

Няма начало и никога няма да има край на нашето съзнание.

Поради тази причина ние трябва сериозно да обмислим възможността, че смъртта – също като раждането – може би е просто преход от едно състояние на съзнанието в друго и, че по време на живота тялото функционира като интерфейс или място на резонанс.“