Много обичам притчите, приказките , басните, всички онези истории, които носят скрито послание, завоалирана мъдрост, карат ни да се замислим, да се обърнем към себе си, да надникнем и опознаем онези скрити, потайни кътчета на същността ни. Тези истории ни правят съпричастни участници в тях, съ-преживяваме ги и визуализирайки ги, ги изживяваме по свой собствен начин. А именно опита от преживяването носи откровението, интуитивната мъдрост и познание – нещо, което не може да се схване от интелектуалното разбиране и логиката.
В днешната приказка героят сте вие – читателите.
Представете си, че прекарвате живота си в малка, схлупена стаичка, която си има един единствен прозорец. Но толкова мръсен и прашен прозорец, че почти не пропуска светлина.
Как ли ще минават дните ви в тази стаичка?
Сигурно ще си мислите, че светът е доста мрачно и страховито място, пълно със странни и дори страшни, тъмни същества, които хвърлят ужасяващи сенки по мръсните стъкла, докато минават покрай прозореца на стаята ви. Да допуснем обаче, че по някаква „случайност” капки вода се озоват върху стъклото, проникнат вътре след буря и вие решите да забършете водата с парче плат. И докато забърсвате водата…о, чудо! Малка част от натрупалата се мръсотия също се изтрива. Изведнъж през прозореца нахлува лъч светлина!
Какво прекрасно усещане, каква красота!
Любопитството ви кара да свалите още и още мръсотия от стъклото, и колкото повече бършете прозореца, толкова повече светлина прониква в стаята ви. И изведнъж ви проблясва „Може би светът не е толкова тъмен, ужасен и пълен със страховити, враждебни неща! Може би всичко е заради прозореца!”
И осенени от тази мисъл, грабвате кофа с вода и парцал и не спирате, докато не салите и последното петънце мръсотия от прозореца. И светът се разкрива пред вас, в цялата си красота и сияние, които не сте и подозирали, че съществуват! Светлина, цветя, дървета, топло и гальовно слънце .. и хора. Прекрасни, живи, топли, усмихнати хора. Точно като вас! Не сенки, не страшилища, пробягващи по стъклото в разкривени и уродливи форми, а просто хора.
И от дълбините на душата ви се надига
порив и желание да изтичате на улицата,
да прегърнете тези хора, да бъдете с тях, да се слеете с тях. Изведнъж разбирате, че сами сте се държали в плен на малката схлупена кутийка, сами сте допуснали да се наслои толкова мръсотия на прозореца, сами сте създали този малък, тъмен, тъжен и изпълнен със страх свят. През мрачния си прозорец сте пречупвали представата си за света и хората и сами сте поддържали тази илюзия.
А нима не е по-освобождаващо, разширяващо и въздигащо усещането за свобода, за шир, простор и единение с другите същества? А всъщност вие не сте променили нищо. Светът, хората и светлината винаги са си били там. Просто не сте можели да ги видите, защото зрението ви е било замъглено. Променили сте се вие самите.
Разбирате ли къде се намира вашето прозорче,
скъпи приятели? И само вие и единствено вие имате възможност да изберете дали да живеете зад покритото със слоеве прах, пепел и мръсотия прозорче и да наблюдавате присвити сенките в (илюзорния) мрак, или да хванете смело парцала и да свалите наслагванията пласт по пласт. Да се откриете за света и
да откриете света за себе си.
Заблудени от мрака на заблуди и убеждения, който сами сме наслагвали с годините, сами творим реалността си и живеем в малките си тъмни клетки, гледаме с ненавист, страх и осъждане заобикалящия ни свят, оплакваме се колко труден, неприятен и сложен е животът, колко тъмни, лоши и злонамерени са хората… а дори не ни хрумва, че виждаме само тази гледка, която ни позволява
чистотата на съзнанието ни.
Гледаме на живота през призмата на собствените ни замъглени прозорчета.
Ами хайде де, осъзнавайки това, хайде да хванем парцала, кофата с вода и да смъкнем смело всички тези пластове, които ни пречат. Може би се заблуждаваме, че те ни ограждат, пазят ни от мрачния и враждебен свят? Чувстваме се комфортно в уюта на мрака? А този комфорт е най-големия ни затвор.…
Нека се отърсим от заблудите, страховете и ограниченията. Светът навън е прекрасен. А всеки от хората, които сме свикнали да осъждаме и критикуваме, е човек като нас – със същите чувства, мечти, стремежи, болки. Е, хайде да свалим мръсотията от прозорчето, да допуснем светлината в живота си и да започнем да виждаме. Наистина да виждаме.
От сайта на Мартина Иванова Свой избор
0 Коментара