Как се правят арменски сладки

Купувам продуктите и отивам в ранния следобед при леля Такухи, защото от седем часа съм на кино. Моята арменска съседка Таки, както я наричаме всички, ще ме учи да правя арменски сладки. Дала ми е предварителни инструкции: маслото трябва да е в голяма опаковка, немско или френско, в никакъв случай евтино българско, защото слагат в него маргарин, всички го знаят.

– Започваме веднага – казва тя. – Ти бързаш, моето момче, обаче то си иска време. Слагаме маслотов едно дълбоко тиганче на котлона, включваме го на слабо и го чакаме да клокне. И не просто да се разтопи, а да поври известно време, за да му се утаят на дъното лошите примеси. Така че като го сложиш на огъня, си правиш едно турско кафе, ако нямаш друга домакинска работа.

– Нямам – казвам.

– Кафето, разбира се, го кипваш три пъти, така знам от майка ми.

– Разбира се – казвам.

– Моята внучка Алина е творческа натура, като тебе. Отличничка е в Германия. Като малка ѝ говорех само на арменски. И сега разбира отлично. Но тези деца, бедните, като живеят в чужбина, трябва да говорят на местния език. A с баща си и майка си на български говорят. Арменският изчезна. Разбира тя, всичко разбира.

– Сигурно учи и английски – подхвърлям.

– А, разбира се, разбира се. Вая пък нали е в Сиена, отлична студентка е, тя пък италиански говори.

– Дали не стана маслото?

– Още малко. Вая е красавица – със зелени очи, бяла кожа и черна коса, амбициозна е като лястовичка. – Гласът на Таки става още по-сладък, когато говори за внучките си. – Значи, маслото ври, докато не стане с малко по-тъмен цвят и не започнат да излизат огромни мехури. Ето виж! На дъното се вижда утайката, която не трябва в никакъв случай да прегаря. А след големите мехури се появяват едни съвсем мънички. Ето това е моментът, в който маслото се сваля от огъня. Тогава то мирише страхотно.

– Наистина мирише като едно време!

– Е, то аз съм си от едно време, моето момче! – казва. – Жалко че няма кога да го покажа на внучките ми. Нали виждаш, трябва някой да ти покаже как се изпълнява рецептата. Иначе на става.

– Затова дойдох.

– Изливаме маслото в дълбока купа, където ще се смесват постепенно съставките. – И после ми нарежда: – Пудра захар никога не купуваш от магазина. Защото всички знаят, че в нея слагат нишесте. Затова си мелиш сам в мелачка за кафе. Аз имам една отпреди трийсет години и работи безотказно.

Миксерът ми също – той е съветски. А някой сега да каже нещо! – смее се. – Въпреки че комунистите…

– Учудвам се, че става така лесно и бързо! – успявам да вмъкна кратки фрази.

– Отмерваме две чаши пудра захар, без да я натъпкваме в чашите, и я разбъркваме с маслото.

И Таки вади от шкафа

специалната чаша с приказни герои.

Като дете мечтаех за такава, помня колко ми харесваше нейната любима чаша. Не се замислях защо пие кафе в детска чаша.

– Това нещо го изнасяме за известно време навън, за да изстине хубаво, след което го слагаме в хладилника, докато се втвърди – продължава с рецептата тя.

При второто излизане навън съседката леля Ана, самотна жена, чийто единствен син е в Америка, ни помахва с ръка от прозореца си. Таки, разбира се, веднага я кани. И без това чакаме маслото със захарта да се втвърди. Леля Ана също си е сготвила за вечеря, няма друга работа.

– Таки и Вахе са най-добрите ни съседи на улицата – обръща се важно към мен леля Ана.

– Аз пък мислех, че на нас са ни най-добрите съседи – шегувам се аз.

Тя не обръща внимание на закачката ми и продължава:

– Когато бяхме млади, Таки беше най-голямата красавица. И ми шиеше такива модерни тоалети, като от журнал, че аз се ожених за най-красивия младеж в София. По някаква случайност той беше по-малък брат на една партизанка от отряда на бай Тошо. И мъжът ѝ също партизанин. На всеки Девети септември идваха да взимат свекъра и свекървата ми с една черна волга за прием в резиденцията. А тя, представи си, се кипреше с една дълга рокля с триъгълен копринен шал –

като на свинче звънче!

И Таки, въпреки че се ожених за този синковец, не ми се разсърди. Знаеш, че те не обичаха комунистите, защото дядо ѝ Сироп…

– Стига, стига, Ани – прекъсва я Таки. – Беше хубав Велизарчо, затова не ти се сърдех. А той пък да вземе да умре толкоз млад! Но ние тук си говорим смислени неща със Стойчо. Тъкмо бях почнала да му разказвам за арменските архитекти, когато ти дойде.

Не помня да беше започвала такава тема, но ми се струва по-обещаваща, така че потвърждавам.

– Арменските архитекти по време на Турската империя си сменяли имената с турски, за да си намерят работа, и понеже били много добри,

построили всички най-големи джамии на Истанбул.

– Не е съвсем така – възразявам, понеже току-що съм си взел изпита по история на архитектурата, – не са си сменяли имената. Кланът Балян например са си арменци парекселанс и са построили както най-красивите султански дворци на Истанбул, като Долмабахче, така и най-известните джамии – например тази до Босфорския мост. Великолепна е! Но и

арменски храмове са правили.

– Да, ти, моето момче, повече знаеш от мен.

– Има един Синан, там сме вечно в спор. Турците го смятат за техен, вие – за арменец, а има и теории, че е с български корени.

– Ето, виждаш ли? По нашите земи така сме се омешали. – А после изважда един марципан от „Лидъл“ и се сеща за Германия, където живеят дъщеря ѝ Азнив и внучката Алина: – Азнив ме е водила там, където се прави най-хубавият марципан. В един град близо до тях, как му беше името… Любек! Любек е градът на марципана! Впрочем Азнив е четвърто поколение шивачка, знаете, че майка ми и баба ми са били шивачки.

– Знам, знам. Но ми разкажи пак – подканям я.

– Мама има една потресаваща история от времето, когато била млада шивачка в Пловдив. Ние сме си от Пловдив, естествено.

И двамата с леля Ана знаем тези истории, но Таки ниже думите като шарени гердани, така че я оставяме да говори.

– Мама беше известна модистка и шиеше на всички фабрикантски съпруги. С една от тях – госпожа Калпакчиева, на която мъжът ѝ имаше тухларна фабрика, бяха много близки и ние си играехме с дъщеря ѝ, докато правеха проби. Когато дойде Девети, на фабрикантите им взеха абсолютно всичко и те така обедняха, че се наложи майка ми – шивачката,

да откупи сребърния сервиз с лъжици

и вилици, за да помогне на своята приятелка клиентка. После съдбата на това семейство ги остави що-годе на мира, понеже патриарх Кирил беше приятел на господин Калпакчиев, та го взе в София за счетоводител и те дори успяха да изучат детето си за лекар. Когато почина мама, взех сервиза и го върнах на приятелката ми от детинство – дъщерята на Калпакчиеви. Тя се разплака, помнеше всичко. Като мен.

Въпреки че бяхме деветгодишни тогава, на Девети.

Маслото със захарта вече се е втвърдило и го разбиваме със съветския миксер. Става великолепен бял крем, ухаещ на прясно масло. Към него бавно добавяме две чаши брашно тип 500 и разбъркваме с лъжица.

– Обаче първо непременно трябва да пресееш брашното. Два пъти, разбира се – вметва Таки.

Леля Ана наднича зад гърба ми през вратата на малката спретната кухничка.

– Включваме фурната да се загрява – на 160 градуса. – Таки го изговаря отчетливо като водеща на телевизионно предаване. – Взима се в ръка от тестото колкото голям орех – аз тази мярка я помня и от баба ми. Размесваш го на топче между дланите си.

И после го оформяш като малко кебапче,

ущипци, както го наричат сърбите… Слагаш го в тавичка (без да мажеш тавичката с нещо), като го извиваш във формата на луна (или подкова, ако сравнението повече ти се харесва). Печеш слaдката.

Не мога да повярвам, че слага да пече само една сладка!

– Това се казва проба – чете мисълта ми Таки. – Винаги правиш проба с една сладка, защото иначе може да прецакаш всичките. Печеш три-четири минути. Оставяш да изстине. „През това време ясно е какво правиш“, мисля си аз.

– Я се облечи малко, миличък. Чорапи нямаш,

откъм краката се изстива, нали знаеш?

Аз моето момченце много го пазих, но то взе че хвана диабет и така си отиде. – И Таки ме поглежда загрижено.

– И моята баба така казваше – опитвам се да я отклоня от мислите ѝ за Мъго.

Мъго си отиде на петдесет години и остави вечна слана в сърцето на Таки. В мислите ѝ той си остана дете. Храната за погребението приготвихме ние, защото според арменския обичай не може да се готви в къщата на починал. Баба ми направи всичко според инструкциите на Таки.

– Въпреки че понякога баба твърдеше, че откъм гърба се изстивало най-много – продължавам. – Не разбрах никога кое е най-най-многото. Аз май вече си изпуснах филма. – Поглеждам стенния часовник с кукувичката.

Показва 6:30.

– Е, хубава работа. Тръгвай! Аз ще довърша. То си трябва малко време. Не се правят трудно, ама знаеш, че хубавите работи искат време да им отделиш.

– Оставам, ще пропусна филма.

– И опитваш слaдката. Трябва да има малка дупка в средата. Това показва, че е станала както трябва. Я да видим сега нашата как е. Ако се е разляла прекалено много и няма дупка, значи е малко брашното –добавяш. Ако е много твърдо – значи е прецакано и нищо не можеш да направиш! – заковава тя.

Нашето, слава богу, е идеално!

Оформяме всички сладки, поставяме ги в тавичката и ги изпичаме. Аз, разбира се, снимам през цялото време, защото имам този лош навик на нашето поколение.

Леля Таки или не забелязва, или решава да не го коментира. Разказва за онзи брат на дядо си, който се молел през Първата война: „Моля ти се, Господи, помогни ми да се върна вкъщи при детето ми, а аз, докато съм жив, ще храня твоите пилета и твоите мравки“; и наистина

цял живот купувал гевреци и хранел мравките

и птичетата. А после леля Таки разказва за арменците по света с Нансеновите визи, за Яворов, за новата арменска църква в София, за детството си, за баловете на арменците, за мен като малък, за баба ми като млада и какви добри съседи сме в квартала, за цветята си, за празниците…

– Като поизстинат, поръсваш ги с пудра захар обилно. Те стават бели, много сладки и божествено се топят в устата. Ще ги сложим в една кутия сега, и на Ани ще дадем. Можеш да ги съхраняваш така до вашата Коледа поне.

– А, няма дълго да се застоят – казвам. – Остави и за вас, лельо Таки.

– А, ние не ядем, нали знаеш, чичо ти Вахе има диабет, но той още си е жив, а аз съм на диета, че виж ме каква съм кръгличка.

Ама не се тревожи, пиленце, ние по пътищата на живота колко сладки сме изяли!

Вкъщи сядам да си запиша рецептата, за да не я забравя.

Текстът е част от сборника „Чакам в кафенето“