Винаги, когато някой от нас, драгите пътешественици, започне да разказва за местата, по които е бил, колкото по-скорошни са му впечатленията, толкова по-голям е рискът да изпадне в патетична логорея. А когато ни се налага да предадем с думи алпийската красота на Тирол, патосът е неизбежен. Затова ще оставя настрани всички прилагателни, ще мобилизирам цялото си мъжество и ще премълча цялата ландшафната лирика за изумрудени склонове, бистри небеса, искрящи върхове, ароматни гори, замайващи височини и изобщо на цялата неописуема, изобилна, кинематографична красота, която те залива отвсякъде, още щом навлезеш в алпийския регион. Не, няма да си говорим за това. Този разказ ще бъде за няколкото чудесни люде на Тирол. Онези, които срещнахме при епичното ни покоряване на Гросглокнер – най- високият връх в Алпите.
И така – имало едно време дузина приятели, родени край морето, но влюбени в планината. И един зимен ден екипирани, с раници на гръб и ентусиазъм в сърцата,
те се озовали на едно място, името на което звучи като коледен сладкиш
със стафиди и обилно поръсен с пудра захар – Щуделхюте. Но в реалния свят това се оказва красива планинска хижа, изходен пункт за атака на Гросглокнер.
Някакви местни са насядали по масите на терасата и тихо си шушукат, ако въобще обелват по някоя дума. Общото впечатление – `га че некой да е умрел. Българската група шумно се настанява на една от масите и с бурен смях, още в движение, поръчва бири, като вкупом закачливо флиртува с хубавката сервитьорка от хижата. Веселата българска глъчка ярко контрастира с мавзолейната тишина наоколо. След около 15 минути е излъчен представител, който отива в хижата да уведоми хожаря, че групата от България е пристигнала. Отговорът – кратък и иносказателен. „Разбрахме…“
И всички ни зяпат със спотаено неодобрение, само хубавката сервитьорка искрено ни се радва.
На другата сутрин ставаме в 4 и в 5 потегляме към върха. 12 часа по-късно и един качен връх повече, отново сме на Щудел – уморени и мокри. Решаваме, че не ни се гледат втора вечер кисели физиономии и потегляме към долната хижа – Лутнерхюте. Ако не друго, то поне бирата ще е по-евтина.
Два часа по-късно сме там. Влизаме в големия уютен ресторант, а симпатична хижарка ни посреща от вратата с въпроса:
– Бира ще пиете ли?
Прекрасна жена, веднага я обикнахме. Сред бурни викове „Браво!“ и отделни викове „Да живей!“, бирата е поръчана.
Оказва се, че в цялата хижа сме само ние, хубавата хижарка и две готвачки. Хвърляме раниците и сядаме на масата. Поръчват се още бири. Хижарката леко недоумява защо само аз не пия бира. Признавам си – лекарска забрана. Гледам, че това я натъжава, персонално съм й дерт, понеже не пия. След кратки и жизнерадостни консултации по темата, решавам да се доверя на знахарските умения на хижарката и поръчвам тиролиеншнапс. Не знам какво е, но ми се закле, че е отвара от местни билки, не посмях да питам какви. В крайна сметка – като сме в Тирол, ще я караме по тиролски. Сключваме и сделка – аз ще карам на местен шнапс, а хижарката ще пробва българска ракия. Съгласява се с усмивка, което затвърждава доброто мнение на групата за нея и рязко повишава градуса на настроението. Сяда при нас. Заприказваме се. Разпитва ни от къде сме. След малко става и се връща с някакъв географски атлас, отворен на картата на България. Много държи да научи кой от къде е. Показваме морето, Бургас, Сливен, само Айтос нещо се губи в мащаба. Разпитва ни за пътуването и върховете. Всичко си казваме.
Поръчват се още бири. Мястото – уютно, хижарката – усмихната, бирата – съвършена. След приключенията от изминалия ден, душите се отпускат и сърцата си идват на мястото. Припява ни се. Плахо, даже сам не си вярвам, питам, дали случайно нямат китара. Намира се. Дори се оказва настроена. Бардът на групата взема китарата и насред Тирол се понася българска мелодия – Йованината, Билянината, за лудото-младо, дето сон засонило… Караме наред, стараем се да не остане етнографски регион неуважен. Хижарката слуша и ни се радва, а аз се опитвам да й превеждам текстовете на ход. Получава се странно. Все за любов, все за невъзможна… Накрая се уморявам и минавам на
резюмета на всяка песен в едно изречение – „Another love song“
Докарваме я и до Калинината. Специално за хижарката, първия куплет го изкарваме на немски – в оригинал. Получава се забавно – „Цюрюк, цюрюк, фройляйн Калина, битте фольгемиа нихт! „. Всички се заливат от смях. Хубаво ни е.
Става късно и зад прозорците мракът поглъща огромните върхове.
Четвъртък вечер – в тиролска хижа, somewhere between nowhere and goodbye, банда премръзнали и пребити от умора българи пеят на немски български песни на хубава австрийска хижарка и светът е прекрасно, уютно място, събрано около шепата пукащи въглени в камината.
На следващата сутрин, дали заради билковата отвара и бирата, се надигаме чак към 9. За пръв път от доста дни спим в нормални легла и хич даже не ни се става.
Слизаме в ресторанта. На работа е дошла дневната смяна. Няколко млади момичета, очевидно студентки. Гутен морген, гутен морген и постепенно осъзнаваме, че сме нещо като център на внимание или поне сериозно одумване. Вниманието ни харесва.
Стараем се да пръскаме целия балкански чар, на който сме способни.
Закусваме бавно, на никого не му се тръгва. Кафетата се пият дълго и продължително. Накрая се надигаме, няма как. Разплащаме се с младите момичета, оглеждаме се за хижарката, искаме да си вземем довиждане, но тя се е загубила някъде, има си работа сигурно.
Бавно и мъчително се изнизваме на терасата пред хижата. Снимка за спомен и мятаме раниците. Потегляме по пътя надолу – вървим бавно, направо се влачим.
Надолу винаги е мъка.
Изведнъж, някъде зад нас, откъм хижата се разнася женски глас. Вика нещо. Обръщаме се. От прозорец на горния етаж на хижата се е показала хубавата хижарка от предната вечер. Провесила се е, чак ще падне и маха с ръка колкото може. Вятърът донася гласа й – „Auf Wiedersehen!“ Ухилени, започваме да махаме и ние. Такова прощаване отдавна не ни се е случвало. И точно в този момент, на онзи склон,
всеки от групата остави по едно малко парче любов
Там, на тиролските ливади, озовете ли се някога, се заслушайте във вятъра- ще чуете щастливите ни гласове, които алпийският вятър още разнася сред тревата и клоните на огромните смърчове.
Пътят надолу продължава.
Малко по-надолу по пътя ни застига микробус. Някой от групата извиква „Кола, пази се!“ и всички се дърпат встрани от пътя. Обръщаме се и зяпаме леко начумерено белия микробус, който ни настига. Колите никак не са намясто в тази планина.
Микробусът ни настига. Изравнява се с нас. Прозорецът се отваря и от вътре някой започва много възсторжено да ни маха. Вглеждаме се по-внимателно. Оказва се сервитьорката от по-горната хижа. Маха ни усмихната, сякаш сме рода, с която не са се виждали цяла вечност.
Махаме и ние. Махаме и краката натежават още повече… На никого не му се тръгва оттук.
Споглеждаме се – брадясали, ухилени балкански физиономии, леко уморени, може би малко още пияни, с опасно игрив блясък в очите. Що ни се радва толкова тоя народ бре, джанъм? Таквиз ли сме хубавци?
Странна работа. Оказва се, добрата стара и ужасно подредена Австрия, по някакъв свой начин изпитва нужда от друга стихия. Може би от нещо балканско, нещо в друг ритъм. Нещо, което да я накара да се усмихне. Да се усмихне по един друг начин… По нашенски.
0 Коментара