Обичам да се скатавам в метрото. Да наблюдавам хората, които се качват и слизат (от себе си). Чувствам се като в плаващо гробище. Между зомбита, които не знаят, че са мъртви. Всички бързат. Малкият ми син ги нарича metrolimes. Защото повечето са кисели и не позволяват от тях да си направиш лимонада. Толкова кисели, че ако дълго се взираш в тях, и ти можеш да се вкиснеш.
Илюстрации: Бригита Владимирова – Гита
Аз ги свеждам до пчели и слонове. Пчелите вечно бързат, знаейки точно накъде отиват. Толкова вглъбени в бързането си, че са забравили дали това, което преследват, отговаря на меда им. Слоновете, от друга страна, не знаят накъде отиват. Но намират смисъл в това да набележат някого, който да смачкат. Буквално или преносно. Това ги прави потребни. Пчели и слонове.
А аз си чопля нещо в телефона с надежда да изникне някой стих. И точно в този момент ме прекъсва топъл, леко дрезгав, мъжки глас:
– Извинете, мога ли да имам малко от вашето време?
– Не! – отсичам механично, неотлепил пръста си от дисплея. Неусетно съм се превърнал в онези, които наблюдавам отстрани.
Стресвам се и си вдигам главата.
– Преча ли Ви? – пита мъжът, леко мургав, с набола брадичка и окръглени, черни очила.
– Не, не, кажете – отвръщам виновно.
– Откъде мога да си хвана метрото за към гарата?
– От тази страна, откъм която съм седнал – соча му посоката – само че вашето е след десет минути. Това, което идва, е до Сливница.
– Благодаря Ви – въздъхва и поставя куфарчето си върху перона.
– Седнете – каня го омекнало.
– Само ако няма да Ви преча – сяда леко притеснен – спокойно, не искам пари…
И изведнъж решава, че трябва да ми разкаже накратко.
– Тук съм заради татко. Водя го до родното му село. Там и ще остане…
– Баща Ви на гарата ли Ви чака? Имате ли нужда от помощ, ако е много стар, да го заведем заедно.
– Не, не – маха с ръка – той е тук.
И отваря куфарчето. Вади оттам една урна, изписана, с мисля си, ориенталски орнаменти. И подобен шрифт. Предполагам представляват името… на покойника.
– Това е татко. Татко Стоян. Майка ми е от Иран, но е учила дърворезба в селото на тате. Там се и запознават. Там съм се родил, но от детството си почти нищо не спомням. Помня само мириса на орех и на праскови, и ръцете на татко, като са ме качвали на конче. Заминали сме за Техеран, когато съм бил още на две. Желанието на татко беше да го върна обратно в родното му място, след смъртта… Мислеше, че ще умре от крилата ракета. Уби го сърцето…
Но аз го нося тук – сочи гръдта си отляво – научих перфектно езика му. За да съм част от него, да остане част от мен…
Замълчава и ми подава ръка:
– А аз съм Маруф. Приятно ми е. А това е татко – сваля черните очила, отваря урната и ми показва праха.
Пепеливо-сивкав до черно. Това ли е всичко, което остава от човека, когато черупката му го (на)пусне…
– И на мен ми е приятно да се запозная… с двама ви. Ники съм…
Оставя ми телефона си и името на селото.
– Ела, ако ти се отвори време. Татко много ще се зарадва. Обичаше да кани непознати у дома и да ги черпи с чай и фурми. Да им разказва истории, докато пуши енфие, и да разсмива с хумора си… – казва непознатият.
– Дано успея да стигна…
Мотрисата идва. Маруф слага обратно черните очила и се качва.
Затварям очи. Вече е стигнал до Селото.
Пътувал дълго от Земята на фурмите. До градината на Ранното си детство. С треперещи ръце посява Стоян в пръстта на неговото Раждане. Минава време и там, където Стоян е останал завинаги расте дърво. Праскова…
Хващам си и аз мотрисата. Преди светът на metroлаймовете да е изместил Света на Стоян.
Метро. Пчели и слонове.
И тук-там някое цвете…
Текстът е част от „Нехартиени истории 3“ на Николай Владимиров, издадена от Бокал 77. Корицата на книгата е картината „Рицарски романи“ на Васил Василев – Зуека. Илюстрациите са на Бригита Владимирова – Гита. Коректура и редакцията са на Калина Бъчварова.
0 Коментара