„Само съм си мислил, че обикалям света. Има една невероятна жена, най-колоритната „бабет“ на 87, която съм виждал… В малкото си джобче ме сложи с десетгодишното си обикаляне и срещи с крале, султани, махараджи, емири, министри, владици, мислители… И всичко – фотографирано“, разказваше навремето големият ни писател, сатирик и пътешественик Ясен Антов за Люба Кутинчева.
Невъзможно е дори само да се изброят местата, които тази невероятна жена обикаля, като започва от Турция през 1929 г. и продължава през десетки страни от Близкия и Далечния изток, Африка, Азия. Тя е първата българка, влязла в Поднебесната империя, в Барода, Бирма, Сиам (Тайланд), Индокитай, Борнео, Суматра, Формоза (Тайван), Южен Сахалин, Япония, Цейлон, Тунис, Алжир, Мароко, Триполи, Мадагаскар…
Това е само част от приказния маршрут на Люба, която е и първата европейка, посетила земите на исляма Йемен и Оман (Маскат), където се среща с местните владетели и дори надниква в тайнствения свят на харемите. Някъде тя е и първата бяла жена, която локалното население среща, затова с любопитство я разпитват за страната й:
„България? Там има ли слънце?“.
Едва преди няколко години българската публика имаше възможността да се запознае с фотоси от екзотичните й пътувания и стари публикации за нея, обединени в изложбата „Мисия пътешественик“. Тя лично ги е предоставила за съхранение във фонда на „Държавен архив“ в София.
Люба е родена във Велико Търново на 15 май 1910 г. в семейство на артисти, хуманитаристи и интелектуалци. Майка й е музикантка, учила пиано в Женева, племенница е на легендарния капитан Райчо Николов, а баща й е лекар. През 1912 г. семейството се премества в Силистра. През следващата година обаче Южна Добруджа вече е под румънска власт и Люба получава средното си образование във френски колеж в Букурещ. По това време баща й е член на революционната организация „Свободна Добруджа“, близка до ВМРО. Смелата девойка му помага, като става куриерка. Покрай тази си дейност носи до края на дните си
белег на крака си от куршум,
изстрелян от влашки блюстители на реда. Преследвана от румънските власти за политическа дейност, тя е принудена да се върне в България. После заминава за Турция при чичо си, който е емигрирал там. Захваща се с изнасянето на сказки за България в големите турски градове – за българските нрави и обичаи, за литературата ни, за положението на Добруджа под румънска власт. Всички те се радват на голям интерес. От тази своя дейност Люба събира достатъчно пари, за да замине за Сирия, откъдето започват пътешествията й по света. Пътува с какви ли не превози: кораби, влакове, коли, каруци, коне, камили. Прекосява огромни разстояния и пеш – тя е първата, преминала така джунглите от Мадрас до Банкок.
Земите, които обикаля, я интригуват не само с екзотиката и мистиката си, но и с огромните контрасти на охолство и потискаща нищета, с тежката социална несправедливост. „Афганистан, Абисиния, Борнео, Цейлон… ме привличаха като магнит със своята тайнственост – страни с големи богатства и неописуема мизерия,
социални пропасти и религиозен фанатизъм,
колониален гнет и експлоатация, и борба за освобождение от колониално робство“, описва впечатленията си Люба, която владее френски, турски, румънски, руски, арабски и есперанто.
По време на пътуванията си тя се препитава с всякаква работа. Продължава да изнася сказки за България, а където това няма как да стане, участва в бране на портокали, лимони, смокини, банани, бахар, какао и т.н. Щом събере достатъчно пари, продължава пътешествието си. По време на странстванията си тя е посрещана с радост и любопитство както от бедни, така и от много влиятелни хора. Люба успява да общува с духовници и учени, с видни общественици и политици, с владетели и аристократи. Сред тях са Махатма Ганди, султанът на Маскат и Оман Теймур ибн Файсал ибн Турки, кралят на Ирак Файсал ибн Хусайн, емирът на Трансйордания Абд Аллах ибн Хусайн, махараджата на Барода Саяджирао Гаеквад III, министърът на отбраната на Ирак Нури Саид, митрополитът на Птолемаида – архиепископ Месроб, владиката на арменците в Иран.
Люба се интересува от правата на жените и равенството на половете още от ученичка. Затова, използвайки обаянието си и контактите с влиятелни хора, успява да надникне дори в недостъпните за друговерци хареми.
Любопитно е, че навсякъде тя се движи с шапка с българския трикольор, често пее български песни и не престава да разказва за родината си. Тогавашните медии я наричали
„българката с трикольора на шапката“.
След 10 години странстване – от 1929 до 1939 г., тя най-после се завръща в България. Междувременно през 1935 г. учи в Париж журналистика и френска филология. След като завършва първите две години от следването си, се прехвърля задочно. Преминава и едногодишен стаж като кореспондент на вестник „Ле Матен“ и като фоторепортер на „Ла Фам“. Тя е още първата българска пътуваща кореспондентка, пишейки за популярния „Дневник”. Последните й пътувания, преди да завърши висшето си образование и да се завърне у нас, са в Испания, Испанско Мароко и Южна Африка.
С разбито здраве от тежките климатични условия, лошата храна и непосилния труд, тя се прибира в България през 1939 г. „Бях млада и силна. Неведнъж получавах възможности да живея осигурена в много страни, но любовта ми към България си ме върна тук.“
След завръщането си Люба отново се захваща с любимата си дейност – сказките. Те често са забранявани, тъй като са феминистки и антиколониални, но са причина да не бъде репресирана след 1944 г. Омъжва се за журналиста Александър Дагоров през 1939 г., а три години след това издава пътеписа „Япония – лични впечатления, наблюдения и проучвания“ в Стара Загора. През 1968 г. оставя в Държавния архив в София кратки бележки за живота си и албум с безценни фотографии, на които са запечатани
паметните й срещи с могъщи владетели.
Сред тях е и снимката с Махатма Ганди, който й дава автограф: „С пожелания за добър път”. Всичко това потъва по-късно в прахта на бюрократичното безразличие.
Животът й по време на социализма е още една загадка. Според Ясен Антов през годините тя е подложена на „административно високомерие, хорски егоизъм, болести, натиск от изнудвачи” и дори на физическо насилие при изхвърлянето й от скромното й жилище в квартал „Свобода”. Но Люба не се предава. Съществуват версии, че пътуванията й са свързани със задачи на съветските тайни служби, защото левите й убеждения личат не само от монографията й „Положението на жените в Далечния изток“, но и от всичко, което върши. Проверки в архивите на българската ДС и на руската наследница на КГБ обаче показват, че подобно нещо няма. Люба е следвала мечтата си за по-добър и по-справедлив свят, издържайки се с труда си – тя продължава да пише и за френската преса.
Интерес към нея проявяват от българската телевизия чак през 1992 г., когато албумът и записките със спомените й попадат в ръцете на будни служители от архива. Тогава по БНТ се излъчва молба към хората, които знаят нещо за живота й, да се обадят. Най-неочаквано с бодър глас се обажда самата Люба: „Здравей, Държавен архив, аз съм Люба Кутинчева”. Но този интерес никак не променя живота й, който угасва на 20 септември 1998 г.
В книгата й за Япония четем: „Както много други деца на поробена Добруджа, своето детинство и ученическите си години прекарах под гнета на робството и ужаса на войната… Пътешествията ми дадоха възможност по-лесно да понасям съдбата си на прокудена от роден край…“.
0 Коментара