Ипократис Пападимитракос – какво се крие под кожата на глада?

„Под кожата на глада – свободата да си гладен“, новата книга на Ипократис Пападимитракос, излезе през май с логото на издателство „Кибеа“.

Ипократис Пападимитракос е психолог и консултант по хранене с над 25 години професионален опит в областта на психологията на храненето, поведенческите модели и личностната промяна.

Роден в Каламата, Гърция, през 1993 г. той се установява в София. Завършва кинезитерапия в Националната спортна академия, магистратура по психология във Великотърновския университет и специализира в областта на психосоматичните заболявания.

През 2012 г. излиза първата му книга – „ИПОлогия на храненето“, в която представя новаторски подход към диетите и контрола на теглото. През 2014 г. публикува допълнено издание.

Ипократис е познат със своите образователни програми и публични лекции, посветени на теми като емоционалното хранене, връзката между емоции и хранителни навици, критичното мислене в храненето и психологията на самоприемането. Със своя подход, съчетаващ психология, поведенчески техники и принципите на осъзнатото хранене, Ипократис Пападимитракос се утвърждава като един от най-разпознаваемите консултанти у нас.

В „Под кожата на глада“ авторът разглежда храната като език на емоциите – средство за утеха, защита и бягство. Книгата съчетава реални клиентски истории, психологически анализ и практически насоки, превръщайки се в своеобразно пространство за самонаблюдение и осъзнаване.

„Под кожата на глада“ звучи много повече като психологическо пътешествие, отколкото като книга за диети и хранене. Кога разбрахте, че истинският глад рядко е само физически?

Разбрах го постепенно, не в един конкретен момент. През годините много хора идваха при мен с въпроси за килограми, режими, контрол и воля. Но когато разговорът продължаваше малко по-дълбоко, често се оказваше, че зад храненето стои не само апетит, а напрежение, умора, самота, вина или нужда от утеха.

Физическият глад обикновено е по-ясен – тялото има нужда от енергия. Но има и друг глад, който идва внезапно, настоява „трябва ми нещо сега“ и много често завършва с вина. Тогава храната вече не е просто храна, а начин човек да се справи с нещо, което не може да назове.

Мисля, че това беше и повратната точка – когато разбрах, че не можем да говорим само за храненето, без да говорим за човека зад него. За мен това беше и началото на книгата – желанието да преместя разговора от „какво има в чинията“ към „какво се случва с човека, който посяга към нея“.

Какво се крие под кожата на глада?

Под кожата на глада много често се крие нужда, която не е разпозната навреме.

Понякога това е умора, тревога, самота, напрежение, липса на близост или усещане за празнота. В такива моменти храната става най-бързият достъпен отговор – тя успокоява, дава кратко облекчение, създава усещане за контрол или утеха.

Но храната рядко е истинският проблем. Тя по-скоро е мястото, където проблемът става видим. Под глада често стои въпросът: „Какво ми липсва?“, „Какво не мога да понеса?“, „Какво се опитвам да заглуша?“

За мен гладът не е враг. Той е сигнал. Въпросът е дали ще го прочетем буквално – като нужда от храна, или ще се опитаме да разберем какво всъщност ни казва.

Казвате, че тази книга „спира разговора за калориите и започва разговора за човека“. Какво според вас не чуваме за човека зад килограмите?

Не чуваме историята. Когато гледаме само килограмите, много лесно виждаме поведение, но пропускаме причината. Виждаме преяждането, но не виждаме умората. Виждаме липсата на контрол, но не виждаме напрежението. Виждаме тялото, но не виждаме човека, който от години се опитва да се справи със страх, вина, самота или нужда от приемане.

Затова разговорът за калориите е недостатъчен. Той може да обясни колко енергия има в храната, но не може да обясни защо човек посяга към нея, когато не е гладен. Не може да обясни защо вечер се срива, защо кантарът решава настроението му, защо всяко отклонение се преживява като провал.

Зад килограмите често има адаптация, защита, стар модел, понякога дори опит човек да се съхрани. Ако не чуем това, рискуваме да лекуваме само симптома, а не причината. Именно затова в книгата храната е разгледана не само като физиологична нужда, а като огледало на вътрешния свят.

Кои са най-честите емоции, които хората хранят с храна?

Най-често хората хранят с храна умора, тревога, самота, напрежение, тъга, усещане за празнота и нужда от утеха. Много често зад импулса за ядене не стои физически глад, а нужда човек да се успокои, да прекъсне напрежението или да не остане сам с неприятно усещане.

Храната е бърз и достъпен начин за облекчение. Тя работи – поне за кратко. Проблемът е, че ако всяка трудна емоция получава един и същ отговор – ядене, постепенно човек губи способността да различава какво всъщност чувства.

Затова първата важна стъпка не е забраната, а разпознаването: не „какво ми се яде“, а „какво ми е“. Оттам започва промяната.

Смятате ли, че днешният свят произвежда повече емоционално гладни хора от всякога и ако да – къде виждате причините за това? 

Да, смятам, че съвременният свят произвежда повече емоционално гладни хора, но не защото хората днес са „по-слаби“. По-скоро средата, в която живеем, постоянно създава напрежение, сравнение, бързина и усещане за недостатъчност.

Живеем в свят с много храна, но често с малко истинска свързаност. Имаме достъп до всичко, но не винаги имаме време да усетим какво ни се случва. Работим повече, сравняваме се повече, виждаме идеализирани тела, идеализирани животи, идеализирани успехи. Това създава вътрешен шум.

В такава среда храната лесно се превръща в бърз регулатор – нещо, което успокоява, награждава, запълва, прекъсва напрежението. Проблемът не е, че хората не знаят какво е полезно. Проблемът е, че често използват храната, за да понесат неща, за които нямат друг ресурс.

Затова причината не е само в хранителната култура, а в начина, по който живеем: бързо, сравнително, напрегнато и често откъснато от себе си.

Вие сякаш поставяте под въпрос цялата индустрия на диетите. Защо толкова много хора знаят какво „трябва“ да правят, но не успяват да го следват?

Защото знанието невинаги е достатъчно, когато поведението има емоционална функция. Много хора прекрасно знаят какво „трябва“ да правят – как да се хранят, какво да ограничат, кога да спрат. Проблемът е, че в трудния момент те не се борят само с храна. Борят се с умора, напрежение, самота, вина, нужда от утеха или усещане за празнота.

Диетата казва: „яж това, не яж онова“. Но тя рядко пита: „Защо вечер се сриваш?“, „Защо храната става награда?“, „Защо едно отклонение се преживява като пълен провал?“

Много хора не се провалят, защото не знаят, а защото се опитват да решат емоционален модел само с хранителна инструкция. А когато контролът се изчерпи, човек се връща не просто към храната – връща се към стария начин, по който се е научил да се справя.

Кога диетата се превръща в наказание?

Диетата се превръща в наказание, когато престане да бъде форма на грижа и стане начин човек да се поправя, контролира или „изкупва“ себе си. Това се случва, когато храната започне да се дели не просто на подходяща и неподходяща, а на „добра“ и „лоша“, когато всяко отклонение се преживява като провал, а кантарът започне да определя самочувствието за деня. Тогава диетата вече не е структура, а присъда.

Проблемът не е в самия режим. Структурата може да бъде полезна. Проблемът е в отношението, с което човек влиза в нея. Ако диетата започва от срам, вина и омраза, тя много лесно се превръща в наказание. Ако започва от грижа, разбиране и желание за по-добър живот, тя може да бъде подкрепа.

Затова за мен важният въпрос не е само „какъв режим спазвам“, а „откъде тръгвам – от война със себе си или от грижа към себе си“.

Каква е ролята на вината в отношенията ни с храната?

Вината е един от най-силните механизми, които поддържат проблемната връзка с храната. След хранене, което човек преживява като „нарушение“, често идват мисли като: „Пак се провалих“, „Нямам воля“, „Не ставам“. Така храната вече не е просто храна, а доказателство срещу самия човек. Това е много тежък вътрешен диалог.

Проблемът е, че вината рядко води до устойчива промяна. Тя по-скоро затваря кръга: напрежение-храна-вина-още напрежение-още храна. Човек започва да се наказва, вместо да разбере какво всъщност се е случило.

Затова в книгата поставям акцент върху разбирането. Не за да оправдаваме всяко поведение, а за да го разчетем. Въпросът не е „защо пак се провалих“, а „какво се опитах да успокоя чрез храната“. Там започва по-здравата промяна.

Защо кантарът има толкова голяма психологическа власт над хората?

Кантарът има толкова голяма власт, защото много хора не го използват само като измервателен инструмент, а като оценка за себе си. Едно число започва да решава не само колко тежим, а как ще се чувстваме през деня, дали сме „успели“, дали сме „се провалили“, дали имаме право да се харесваме. Така кантарът престава да показва тегло и започва да произнася присъда.

Проблемът е, че числото не знае нищо за човека. Не знае колко е спал, през какво е минал, колко стрес носи, какви хормонални, емоционални или житейски фактори влияят върху тялото му. То показва моментна стойност, но ние често му даваме много по-голямо значение.

Затова е важно кантарът да остане инструмент, а не господар. Може да дава информация, но не бива да определя стойността на човека. Истинският въпрос не е само „колко показва“, а „как се чувствам в тялото си, имам ли енергия, грижа ли се за себе си, живея ли по-добре“.

Може ли човек да се научи да се грижи за тялото си без омраза към него?

Да, може. И според мен това е единственият устойчив начин. Когато човек се „грижи“ за тялото си от омраза, грижата много лесно се превръща в наказание: лишения, контрол, вина, постоянно усещане, че „не е достатъчно“. Тогава промяната може да започне, но трудно се задържа, защото е изградена върху вътрешна война.

Грижата без омраза започва от друга позиция: тялото не е враг и не е проект за поправяне. То е мястото, в което живеем. То носи история, умора, адаптации, понякога защити. Когато го погледнем по този начин, промяната вече не е наказание, а форма на уважение към себе си. Това не означава човек да се откаже от отслабване, движение или по-добро хранене. Означава да не ги прави от срам, а от грижа. Разликата е огромна. Едното казва: „Трябва да се поправя.“ Другото казва: „Искам да се грижа по-добре за себе си.“

В книгата присъства идеята, че тялото говори вместо нас. Какви са най-честите послания, които то се опитва да ни изпрати?

Най-често тялото казва: „Претоварен съм“, „уморен съм“, „нещо в мен е задържано твърде дълго“. Понякога то говори чрез напрежение, тежест, импулсивно хранене, липса на енергия, безсъние или постоянна нужда от контрол.

Важно е да уточним, че не всяко телесно усещане трябва да се тълкува психологически. Тялото има и напълно физиологични нужди. Но в много случаи то реагира там, където човек дълго време не е успял да изрази емоция, да постави граница или да признае пред себе си, че нещо му тежи.

Много често посланието е просто: „Обърни ми внимание.“ Не „поправи ме на всяка цена“, а „чуй ме“. Когато започнем да гледаме на тялото не като на враг или проект, а като на носител на информация, отношението към него става по-малко наказателно и много по-зряло

А подзаглавието е „свободата да си гладен“ – как достигаме до тази свобода и какво ни носи тя?

До тази свобода се стига не чрез лишение, а чрез пауза.

Свободата да си гладен не означава да гладуваш, да се наказваш или да доказваш воля. Означава да можеш да останеш за момент с усещането за глад и да не го превръщаш веднага в автоматично действие. Да се попиташ: „Това физически глад ли е, или напрежение? Умора ли е? Самота? Нужда от почивка, близост, успокоение?“

Тази свобода идва, когато започнем да различаваме глада на тялото от глада на емоциите. Тогава храната престава да бъде единственият отговор на всяко вътрешно състояние.

Това ни носи повече избор. Не съвършен контрол, а по-добра връзка със себе си. Човек вече не реагира само по навик, а започва да разбира какво се случва с него. За мен това е истинската свобода – не да не изпитваш глад, а да можеш да го чуеш, преди да му отговориш.

Има ли нещо, за което самият вие още сте гладен?

Да, разбира се. Мисля, че човек никога не спира да бъде гладен за нещо. Въпросът е дали разпознава този глад, или го маскира с работа, храна, контрол, амбиция, шум.

Аз самият съм гладен за смислени разговори. За повече честност в теми, които обикновено се свеждат до рецепти, килограми и бързи решения. Гладен съм и за повече човечност в начина, по който говорим за тялото – по-малко осъждане, по-малко срам, повече разбиране.

Може би с времето гладът ми се промени. Вече не е толкова глад за доказване, а по-скоро за присъствие – да бъда полезен, да чувам по-добре, да казвам по-точно и да отварям разговори, които хората дълго са отлагали.

Какво бихте казали на човек, който тайно се срамува от тялото си?

Бих му казал първо да спре да мисли за срама като за доказателство, че с тялото му има нещо нередно. Срамът често е придобит – от сравнения, от коментари, от социални стандарти, от години вътрешна критика. Когато човек се срамува от тялото си, обикновено не вижда тялото, а историята, която е започнал да свързва с него: „не съм достатъчен“, „не изглеждам както трябва“, „трябва да се скрия“. Това е много тежко място за живеене.

Бих му казал: не е нужно веднага да заобичаш тялото си. Понякога това звучи непостижимо. Но можеш да започнеш с нещо по-реалистично – да спреш да го мразиш, да спреш да го унижаваш, да започнеш да го чуваш.

Тялото не е враг и не е проект за поправяне. То е мястото, в което живеем. Промяната е възможна, но тя е много по-устойчива, когато започва от грижа, а не от срам.

Ако книгата трябва да остане само с едно изречение в съзнанието на читателя, какво бихте искали да бъде то?

Бих искал да остане това: Първата крачка не е да се стегнеш, а да се чуеш.

Защото много хора започват промяната от вина, контрол и наказание. А по-устойчивата промяна започва от разбирането – какво се случва с мен, какво ми липсва, какво се опитвам да успокоя чрез храната. Когато човек започне да се чува, храната престава да бъде единственият отговор. Тогава вече има избор

Вярвате ли, че човек може напълно да се помири със себе си?

Не знам дали „напълно“ е точната дума. Човек не стига до момент, в който всички вътрешни конфликти изчезват завинаги. По-скоро се научава да не живее постоянно във война със себе си.

Помирението според мен не означава да харесваш всичко в себе си или никога да не се съмняваш. Означава да спреш да се отнасяш към себе си като към враг. Да можеш да видиш слабостите си, навиците си, тялото си, грешките си – без веднага да ги превръщаш в присъда.

В този смисъл помирението е процес, не финална точка. То започва, когато човек замени въпроса „какво не ми е наред?“ с „какво се случва с мен?“. Това е много по-човешко начало на всяка промяна.