(НЕ)приложна психология

По рафтовете на почти всяка книжарница откриваме раздел „приложна психология“ с изобилие от литература, насочена основно към темата „самопомощ“. Няма лошо в това човек да си помага сам с помощта на подобна литература. Но това може да крие известни рискове, които понякога пораждат желание да се възкликне: „Не прилагайте тази психология!“

Книгите от тази рубрика обхващат най-различни теми и сочат най-разнообразни начини за самопомощ. Няма да ги изследваме всичките, ще се спрем върху няколко, които правят особено впечатление.

Книги по психосоматика

В тях обикновено се дават интересни таблици от сорта на „болест – причина – нов мисловен модел“. Например,
проблем: „Високо кръвно налягане“ и вероятна причина: „Гняв, напираща ярост, нужда от свръхконтрол“;
нов мисловен модел: „Избирам вътрешен мир и покой. Пускам натрупаната ярост и нуждата да контролирам всичко.“

Сочи се „проблемната“ емоция и „неправилна мисъл“, като се предлага решение под формата на „правилна“ противоположна емоция и „правилен“, отново противоположен, мисловен модел. Но какво се случва, когато бягаме в противоположност и се опитваме да отменим „неправилното“? Дали наистина решаваме проблема?

Психосоматиката е обект на изучаване и от дълбинните психотерапевтични методи, където погледът върху соматичните прояви далеч не е толкова линеен. И реално работи доста по-различно.
Не защото изпитваме гняв и ярост, кръвното ни се вдига, а защото не сме в състояние да оформим изцяло в психиката си тази силна емоция. Вместо да я изпитаме истински, да разберем природата ѝ и да я артикулираме, ние я гоним, за да не вдигаме кръвно. Но къде ли се пренасочва тя, изгонената от психиката с мисленето на „правилни мисли“ и чувстването (уж) на „правилни емоции“? Уви, обратно в сомата – тялото! Особено, ако човекът е с така нареченото психосоматично функциониране. Ние я гоним през вратата, тя влиза през прозореца. „Психо“ и „сома“ са като скачени съдове.

Ето защо за такъв вид самопомощ е препоръчително да има и помощ. Напълно е възможно „причинната“ емоция за телесното страдание да бъде именно гневът. Но ключовото е как точно ще постъпим с тази емоция? Едно е да се опитваме да я отменим или заменим. Съвсем друго е да си дадем разрешение да я почувстваме, достигайки до произхода и значението ѝ.

Да не говорим, че рядко причината за телесния недъг е само една. Повлияващите фактори може да бъдат много, такива като генетика, възприети модели, идентификации, травми, изработени стратегии за справяне вътрешни конфликти и т.н. И би било добре те да бъдат изследвани и преработени.

Историята с Ошо

Знаете ли историята на Ошо, който останал да нощува на  едно летище? Той дълго не можел да заспи, измъчван от лая на глутница кучета отвън. Както и да се опитвал да се абстрахира от досадните звуци, нищо не му се получавало. И тогава той започнал да се вслушва в този лай, наблюдавайки “солата” на отделните кучета, встъпването на нови гласове, внезапните замлъквания, после „хоровите“ лаения, по-тънки, по-дебели, по-плахи, по-настоятелни и груби, ритмични или хаотични… И така, слушайки и наблюдавайки, той най-сетне заспал.

Не с анулиране или с отричане, а с вникване се случват нещата. Ние не можем да отменим нещо съществуващо, но можем да се опитаме да го опознаем и то ще придобие нови оттенъци и вероятно ново значение и роля за нас.

Важна уговорка

При налично телесно страдание терапевтът не се ограничава единствено с анализиране на психиката. Работата с психосоматиката нерядко предполага и паралелна медицинска подкрепа – както за провеждане на необходимите изследвания и изключване на органичните причини, така и за овладяване на физическите симптоми, когато те нарушават качеството на живот.

Книгите, внушаващи всемогъщие

Те ни призовават да включим нашето всесилие, за да реализираме всичките си планове, да сбъднем всичките си желания и мечти: с афирмации, визуализации, позитивно (уж) мислене и т.н. Натъртва ни се, че всичко – ама ВСИЧ-КО! – зависи само от самите нас – ние, нашите желания и мисли се явяват първопричина за каквото и да е, ставащо в нашия живот…

Уви, по начало подобна установка е абсурдна. Ако хипотетично има поне един всемогъщ, това логично прави другия не-всемогъщ. Тоест, или ти си всемогъщ, а всички останали не са, или някой друг е, но това не си ти. Няма как всички да сме всемогъщи. Докато авторите на подобни книги го твърдят на всеки един от нас, най-вероятно бидейки сигурни, че и те самите са!

„Човекът е творец и е сътворен.“

В нещо сме могъщи, но нещо е по-могъщо от нас.

„Аз съм всемогъщ!“ – се явява една коварна мисловна клопка. Щом съм всемогъщ, значи всичко става по волята на моята мисъл или действие… Но, ако се случи нещо непредвидимо, още повече неприятно? Как ли ще се чувствам? Като недостатъчно пожелал; като „смотан слабак, неуспяващ да управлява Вселената“?

Има много повече смисъл и здравословност в това наред с МОГЪЩието да разберем и нашите оГРАНИчения. Да знаем – докъде сме, бидейки свободни от плена на илюзията, че можем там, където не можем; да си даваме сметка за своите реални дадености и граници, заставайки лице в лице пред истинските СЕБЕ СИ.
Там е парадоксът – в точката на сбогуване с всемогъщието и докосването до собствените ни лимити се ражда нашата реална сила.

Всемогъщието ни удържа в оковите на Всезнанието – абсолютната убеденост. Това ни лишава от чувствителност и любопитство по отношение на света и хората, и парадоксално ни прави тъкмо по-малко знаещи.

„Да бъдеш обективен, да използваш своя разум е възможно, само ако си постигнал нагласата на смирение, ако си надраснал мечтите за всезнание и всемогъщество, които си имал като дете.“

Ерих Фром

Книгите с притчи и терапевтични приказки

Притчите и приказките се явяват доста силни инструменти за дълбоко въздействие върху психиката и мисленето ни. Но поднесени не на място и не навреме, могат вместо да осветлят нещо и да вдъхнат сила, напротив – да удебелят защитната броня на човека и да затворят пътя към чувстването, осъзнаването и дълбокото постигане.
Доста е деликатен моментът – да съвместим поучителния характер на притчите с изследователския характер на психотерапията.
Психотерапевтичният процес не се занимава с това какви трябва да бъдем, а работи с въпроса – какви сме и какво ни прави такива, каквито сме?

Притчата за „гнилите картофи“

Нека вземем за пример притчата за „гнилите картофи“, която често се споменава във връзка с „необходимостта“ да се прощава.

Тази притча сравнява нашите обиди, гняв, разочарования, чувството за несправедливост с картофи, върху които е издълбано името на разочаровалия ни човек или обстоятелство; с времето тези картофи започват да гният, като в притчата се казва, че собствената ни душа започва да заприличва на „зловонна торба с гнили картофи“. Доста силна метафора, която, обаче, може да свърши точно обратна на прошката служба.

Трябва да отбележим, че докато общоприето прошката се явява Акт, в психотерапията тя е Процес, представляващ редица “актове”, обусловени от различни сменящи се емоционални състояния; тя е път – път на скръбта по загубата: на представата за идеалния друг, на неслучилото се щастие, на несбъдналата се мечта…, и тя е сбогуване със същата загуба.
Докато нашето социално или религиозно чувство ни казва „трябва да се прощава“, психотерапията по-скоро изследва „какво ни пречи да простим истински“ и „да се простим със загубата“, като думата „трябва“ няма място тук.

Отвращавайки се от сравнението на нашата душа с „торбата с гнилите картофи“, ние, естествено, бързаме да не приличаме на нея. За да „не миришем“, прескачаме стъпките на процеса, а тоест и стъпките на скръбта и сбогуването…
В резултат така и не стигаме края на пътя, увенчаван с Прошката и духовното Смирение.

Не можем да затворим очи и на това, че има и непростими неща.

Пътят към високото и светлото минава през дълбокото и тъмното, докато, възприета под натиска на социалните желания, тази притча автоматично ни отказва от извървяването на пътя и… от самопомощта.

Заключение

Прекрасно е да се стремим да си помагаме сами, но да не забравяме, че и тук важи принципът на целителите: „НЕ ВРЕДИ!“ Ако пък не сме сигурни, че ще го спазим, а още повече, ако виждаме, че нещата вземат не точно този обрат, който очакваме да последва след четенето на подобен вид литература, да не се срамуваме да потърсим ПОМОЩ ЗА нашата САМОПОМОЩ.