Отношенията между майката и детето рядко са прости. Дори като възрастни продължаваме да търсим в тях отговори на въпроси за любовта, приемането и собствената си идентичност. Но какво се случва, когато помирението най-накрая идва точно тогава, когато човек вече не може да го чуе.
Историята, публикувана от The New York Times, ни напомня за една болезнена истина – понякога отлагаме най-важните разговори в живота си за твърде късно. Казват, че рано или късно всички започваме да приличаме на родителите си. Понякога това ни плаши, понякога ни вдъхновява, а понякога предизвиква вътрешен протест. Можем години наред да се опитваме да изградим собствен живот в разрез с родителските сценарии, но миналото все пак остава част от нас.
Особено трудно става тогава, когато, например, майката изглежда недостижима фигура – талантлива, успешна, харизматична, но в същото време емоционално отдалечена. В такива отношения детето често израства с две противоречиви желания: да бъде като нея и в същото време никога да не повтаря нейните грешки. Именно такава вътрешна борба често съпътства човек в продължение на десетилетия.
Защо се стремим да станем като родителите си
Психолозите отдавна говорят за това, че децата несъзнателно копират моделите на поведение на възрастните, дори ако съзнателно ги отхвърлят. Това се отнася за майките, защото именно те стават първите примери за женственост, сила, грижа или свобода.
В младостта желанието да подражаваме на майката може да изглежда като начин да се доближим до нея, да я разберем или да заслужим одобрение. Но животът често показва, че чуждият сценарий не винаги работи за нас. Това, което на един човек му се дава лесно, за друг може да се окаже разрушително. Именно затова опитите да повторим пътя на родителите понякога завършват с разочарование, криза и дори загуба на себе си.
Съзряването започва там, където свършва подражанието
С времето много хора стигат до важното осъзнаване, че да бъдеш себе си е значително по-трудно, отколкото да бъдеш копие на някого. Понякога това означава да направиш избор, който родителите не биха одобрили. Да изградиш друга кариера, да създадеш друго семейство, да избереш стабилност вместо приключения или, напротив, да рискуваш там, където те са били предпазливи.
Парадоксално, но именно в този момент често започва истинското порастване. Човек престава да се съревновава с родителите си или да им доказва нещо и започва да гради собствената си история. Впрочем, дори и тогава старите обиди автоматично не изчезват.
Непростените рани дълго не зарастват
Детските спомени имат удивителната способност да остават с нас завинаги. Особено онези моменти, когато ни е липсвало внимание, подкрепа или любов. Дори ако възрастният човек разбира причините за поведението на родителите си, емоционалната болка може да остане с години. Често очакваме извинение, обяснение или признание, че ни е било болно.
Когато вече няма време за помирение
Едно от най-тежките изпитания в отношенията с родителите е осъзнаването на тяхната уязвимост. Болести, стареене или деменция могат внезапно да ни лишат от възможността да завършим важен разговор.
Човекът, който някога е бил източник на нашите обиди, страхове или възхищение, постепенно се променя. Острите ъгли на конфликта изчезват, но заедно с тях изчезва и шансът да получим отговори. Именно тогава мнозина за първи път виждат не идеалния или несъвършения баща или майка, а просто човек със своите слабости, грешки и неосъществени мечти.
Прошката е необходима преди всичко на самите нас
Прошката не означава оправдание на чуждите постъпки. Тя означава отказ да носим това бреме по-нататък. Не можем да променим детството си. Не можем да върнем изгубените моменти или да получим любовта точно в онази форма, в която се нуждаехме от нея тогава. Можем обаче да спрем да очакваме, че миналото изведнъж ще стане друго.
Именно затова прошката често идва не когато се променя другият човек, а когато се променяме ние.
Взаимоотношенията между родители и деца рядко са завършени истории. В тях винаги остава място за неизказани думи, неоправдани очаквания и сложни чувства. И все пак едно от най-важните неща, които можем да направим за себе си, е да не отлагаме важните разговори за по-късно. Да не чакаме идеалния момент, идеалните думи или идеалното помирение. Защото понякога най-накрая намираме в себе си силата да простим, но човекът, на когото толкова искахме да го кажем, вече не може да ни чуе.
0 Коментара