Преди двадесетина години, заминавайки като студентка втори курс на едномесечно обучение в чужбина, реших спонтанно да благодаря на майка ми и баща ми. За всичко – за това, как са ме възпитали, за това, какъв човек са ме отгледали, за нещата, на които са ме научили… Седнах и написах на всеки по едно писмо, изреждащо нещата, за които благодаря. Много от тях се повтаряха, но и всеки имаше „свои” неща, за които му бях благодарна. Оставих им писмата – по това време те бяха на екскурзия – и заминах да уча. Действието се развиваше по времето, когато не всеки имаше мобилен телефон (което според голямата ми дъщеря съвпада горе-долу с ерата, в която динозаврите са бродили по земите ни). Няколко дни по-късно, когато родителите ми се върнаха от екскурзията, майка ми, ужасно притеснена, едва ме намери на телефона на общежитието: получавайки благодарствените писма, с баща ми решили, че тайно емигрирам и това ми е начинът да им го кажа.
Бях доста изненадана, че така са приели писмата ми. Още повече се изненадах, като се върнах след курса и разбрах, че родителите ми гордо са споделили писмата със своите колеги и те всички били силно развълнувани и разчувствани от тях. Какво толкова, наистина не разбирах. Не е ли най-нормалното нещо, като осъзнаеш какво правят родителите за теб, да им благодариш?
Разбира се, колкото и пораснала да се чувствах на двадесет години, колкото и да се ласкаех, че съм умна, осъзната и разбираща, си оставах хлапе. Няколко години по-късно, когато вече имах свои деца, полека започнах да осъзнавам какво наистина прави един родител. Прескачаме рутинните никога-повече-няма-да-се-наспя, първи зъби, първи усмивки, о, гениалното ми дете каза ‘ма-ма’, тези дребни радости са чудесни, но надали са квинтесенцията на майчинството.
Превъртаме няколко години напред и стигаме до момента, в който съм майка от вече десет+ години и понякога ми се иска да хвана някое от особено ядосалите ме деца и да го мушна в килера, откъдето да го извадя, чак когато ми мине (ако имах килер). Цъкам разбиращо с език на популярната „малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове”. Да, давам си сметка, че наистина е така. И докато с малко дете голям проблем ти се вижда откритието на детето на каква площ може да размаже съдържимото на пелената за тези няколко секунди, когато си отклонил очи от него, то с по-големите деца, особено като навлезат в тера инкогнита на предпубертета и пубертета, нещата рязко загрубяват.
Малко болезненото осъзнаване, че вече
спираш да си центърът на вселената за подрастващото си дете
Нагарчането от факта, че нямаш абсолютната власт да контролираш изцяло средата, в която се движи, и разбирането, че това все по-малко ще зависи от теб. Да си дадеш сметка, че въпреки всичките усилия, които полагаш, все пак не си супер-дупер-невероятен родител, който само като каже нещо, детето го разбира от половин дума, кимва послушно и повече не повдига неприятния въпрос. Да разбереш, че всъщност си бил изключително магаре, което е докарало не един бял косъм на главата на майка си, която многозначително вдига вежди Аз казвах ли ти! и да се плеснеш по челото „Охбожемой, това ли ме чака и дано не се е метнало на мен!”
И разбира се, всички съпътстващи радости, защото ако беше само горчилка, човечеството отдавна да се е затрило, отказвайки да се размножава още при гледката на първата тийнейджърка, по старому девойка, която крещи ядосано, едновременно с това бясно тръшкайки врати, тропа с крака, спори ожесточено и някак успява тотално да отрече всякакво поемане на заслужена вина.
С порастването на децата идват и много нови неща за изследване, нови върхове за покоряване, нови интересни и вълнуващи моменти. Леката гордост от подрастващото чедо, което на моменти изключително умилява с постижения или просто с факта, че днес още на никого не се е троснало. Известна носталгия, когато се свре на коленете ти с труд и си дадеш сметка колко много е пораснало, а до вчера беше мъничко човече, тежащо като перо, което държеше с една ръка и се гушкаше в скута ти. Доза загриженост как най-добре да го научиш на всичко, което знаеш и е важно да му предадеш.
Да си майка, родител – се оказва неочаквано лесно и трудно едновременно. С много изненади, радости, огорчения, върхове, спадове, чист яд, откровена радост – и всичко това смесено заедно.
Да бъдеш нечия пътеводна светлина, модел за подражание, учител, защитник, приятел, възпитател, съдник, подкрепа, опора, насърчител – е толкова трудно, приятно, изтощително, объркващо, хубаво, сложно. Да не изгубиш себе си, докато помагаш на детето си да се намери по пътя. Да намериш себе си, прероден от човек – в нов родител, от нов родител – превърнал се в опитен родител, от опитен родител – в обръгнал ветеран, от ветеран – във внезапно чувстващ се като новак пред поредното ново изпитание.
Сега семейството ни стои на прага на едно ново начало, нов път към нови места и неща. Не зная какво още предстои напред. Ще бъде трудно и ще имаме много нови върхове и спадове, това е сигурно.
Надявам се все пак в крайна сметка да успея някой ден да кажа на глас максимата на моята майка и нейната сестра, леля ми:
„Как добре сме си отгледали децата, сами да си гледат децата”
Без ирония – това, да успееш в „мисията” си на родител не е ли всъщност да успееш да възпиташ новия човек така, че той да се справя сам, без да е лишен от твоята подкрепа, насърчение и понякога, когато е нужна, малко помощ?
Това е. Това съм аз. Майката. Не искам твърде много – искам само да успея да възпитам едни чудесни, успешни, щастливи хора, които някой ден да разберат защо съм правила нещата, които съм правила, защо съм избрала да разреша едно, а да забраня друго, защо съм постъпвала с тях по начина, по който го правя.
Не бих искала това да е прудружено от незаслужено чувство на вина тип „майка ми е направила толкова много за мен” (въпреки че ще се радвам да съм възпитала правилни деца, които сами да се сещат за Деня на майката да ми поднасят красива саморъчно нарисувана картичка с билети за морски круиз вътре).
Този текст стоя доста време незавършен. Без край. Нищо не ми хрумваше. А вчера двете ми дъщери внезапно го завършиха.
Четиригодишното, с откровеното и малко смущаващо признание в любов: „Мамо, много те обичам. Обичам да акам и обичам теб!”
Десетгодишното, с често случващия ни се диалог: „Ти си най-страхотната майка. А… ще ми го купиш ли?” „Не.” „Маааамооооооооо!”
Знаеш, че си майка, когато…
Да си майка – значи да си суперчовек. Сериозно. Родителството разкрива нови страни от характера и показва наличието на неочаквани, понякога доста смущаващи таланти, за които човек по-рано не е и подозирал, че притежава.
Какво открих, когато станах майка:
– Мога да вдигам от 0 до 45 км/сек при вида на дете, бързащо да бръкне в контакта, за да долетя от другия край на стаята.
– Бутам пазарските колички в магазина напред-назад, напред-назад, точно както съм свикнала с бебешката количка, само че в тях бебе няма, а другите клиенти на магазина ме гледат малко учудено.
– Мога да изпея голям и разнообразен репертоар от детски песни, а не мога да се сетя за никакви популярни хитове. По-смущаващото е, че всъщност отвътре ми иде наистина да пея тоя детски репертоар, дори да съм сама.
– Свикнах да не ходя сама до тоалетната. Винаги, винаги, винаги се намира някой, който ако не се вмъкне с мен вътре, то стои пред вратата, защото е особено важно точно сега да ми каже нещо.
– Мога да се изкъпя, облека и приведа във вид, достатъчно приличен за пред хора за под 10 минути.
– Хващам се, че гледам „Дора изследователката” и „Давай, Диего” и понякога отговарям на въпросите им…
– „Моето” време се състои просто в няколко минути, в които нямам деца на главата – дори това да значи, че баща им ги наглежда, а аз чистя банята или мия чинии, например.
– Имам глас като Йерихонска тръба, който при нужда застига разбеснялото се дете и кара малки птички да падат възнак насред полета си.
– Плюнката е добро почистващо средство.
– Не виждам нищо нередно в това понякога да се скрия от децата, за да ям „джънк” храна, която не смятам за нужно да ядат те.
– Понякога имам искрено желание да мога да се скарам на мъжа си така, както мога на децата и да го накажа за пет минути в неговата стая.
– Също както като бях дете, сега като възрастен пак не мога да слушам каквато си искам музика и да гледам каквито поискам филми, докато децата са наоколо и могат да задават неудобни въпроси или да чуят/видят нещо неподходящо за възрастта си.
– Да отида до магазина сама е като миниваканция.
– Тишината от детската стая е подозрително нещо.
– Зная къде са обществените тоалетни в града и кои са най-чисти.
– Мога да разпозная по интонацията на детския писък и рев дали е за нещо сериозно или не от пет метра разстояние, без да гледам.
0 Коментара