„Отвъд представите за правилно и грешно има едно пространство. Ще те чакам там.”

Мевляна Джеляледдин Руми

В момента водя битката на живота си. Няма да познаете какъв е залогът. Опитвам да си простя за всичко. И така да я карам занапред – без вина. Но за целта трябва и да не си я създавам.

Колкото по-мислещ, отговорен и чувствителен е човек, толкова е по-виновен. Искаш да си перфектен? Няма как да стане. А щом не си перфектен, си виновен. И недоволен.

Това разболява.

Загнездва се в теб, пари, смуче силата, разконцентрира и те кара да се самоунищожаваш.

Милион пъти прекарваш през мозъка си дадена ситуация и се самобичуваш „защо направих това, а не онова, защо казах така, а не иначе, защо се съгласих, защо не отказах, защо, защо, защо…”

Още с раждането ни, светът започва да ни програмира –

„дресира” ни според нуждите –

оформя ни така, че да паснем в големия пъзел. И всичко става съвсем естествено – от само себе си – възпроизвежда се. Чувството за вина е основното средство за постигане на целта. То ни превръща в най-големите си съдници и предопределя живота ни.

Първо родителите започват процеса на моделиране така, че да отговаряме на обществените изисквания – да се придържаме към моралните норми, правилата за благоприлично поведение, логиката на развитие и растеж така да се каже. После в дресировката се включва и училището, приятелската и работната среда. Формулата е проста: за да те харесат, трябва да отговаряш на очакванията. А всеки иска да бъде харесван. Колкото си по-неуверен, толкова си по-жаден за одобрение; колкото по-голямо его имаш, толкова по-зависим си от похвалите.

Трябва да си го признаем – не можем без егото си. Благодарение на него функционираме в света, който сме си измислили –

водим битки, доказваме се, развиваме се, напредваме…

всичко това, за да получим потвърждение, че сме ценни и смислени, че не съществуваме напразно.

Но би било добре да си дадем сметка, че каквато и представа да имаме за себе си, тя е грешна, не отговаря на реалността. Заради един простичък факт – няма как да се погледнем отстрани – в огледалото, на снимка, на видеозапис – да, но очите ни никога няма да възприемат непосредствено лицето, мимиките, жестовете, маниерите…тоест – не знаем кои сме в действителност. Значи представата ни се формира от околните. Те са нашето огледало. Ние се отразяваме в тях. Възприемаме себе си според това, какво мислят другите за нас. Именно това е егото – представата на другите за нас.

И за да ни харесват те, а оттам да се харесваме и ние, стигаме до крайности. Подиграваме се на тези, на които всички се подиграват и подражаваме на онези, на които всички подражават. Подстригваме се и се обличаме според тенденциите, моделираме външността си, караме коли, ходим на почивки и избираме вещите си според модата.

Но в стремежа си да предизвикаме одобрение и възхита, губим себе си.

Колко пъти само съм се губила…

Напоследък обаче все се сещам за Шамс, който обърна света на Руми – онзи странстваш дервиш от романа „Любов”, който накара боготворения от всички книжник да принизи личността си пред очите на другите, да смачка егото си и да срине имиджа си. Шамс караше Руми да се прави на пияница, без да близва и глътка, да приюти в дома си уличница, без да спи с нея, да си мислят другите, че богохулства, докато той пази чистотата на сърцето си. И така – смазвайки егото му – Шамс възвиси Руми над суетата.

И спомняйки си за тях, ставам благодарна за моите си „падения” – за публичните ми грешки в телевизионния ефир, за незнанието, за глупостта, за наднормените килограми, за разводите ми, за това, че съм била лоша майка и неблагодарна дъщеря…

Критикували са ме, съдили са ме и даже публично са ме линчували, сърдили са ми се и са ме упреквали, сочили са ме с пръст…Но аз приемам шамарите с благодарност. И се обичам и си прощавам. Защото зная, че това е цената, за да се превърна в Руми.

„Щом си жив, значи си грешен”, каза по радиото една ревностна християнка на някакъв празник. И ми стана тъжно, защото има хора, за които всичко е грях, освен да пиеш вода и да ядеш, но само ако е умерено. И се запитах как ли живеят тези хора, щом непрекъснато се самообвиняват и изтезават, и съдят другите. И тогава попаднах на думите на друг християнин – архимадрит Андрей Конанос*: Откакто изповядвам, казва той, постоянно има хора, които се обръщат към мене, пълни с вини, които не искат да се освободят от тях, пълни с угризения, от които не искат да се освободят…

по инерция постоянно казваме, че сме грешни,

недостойни, скверни, непотребни, негодни, че Бог не ни обича, защото сме такива, каквито сме и не се поправяме… но Бог силно ни е  възлюбил, Христос е дошъл в света, простил ни е и ни дава възможност да се съединим  с Него… Как Бог гледа на греховете ни? Мисля, че гледа на тях като на грешки, които прави детето, което пише първите букви в тетрадката… На всички наши грехове, страсти, грешки, Бог гледа с много голямо снизхождение и разбиране.” Така казва архимадритът. И си признава, че и той така е израснал – със страх, с угризения и вини, които някой е създал в него. И че те не изчезват лесно, защото така сме израснали всички и това сме възприели.

Аз пък си мисля, че понеже Бог е голяма работа (няма как да е иначе), то няма как да е толкова дребнав, че да се занимава с глупостите, върху които ние се фиксираме до такава степен, че се разболяваме. Защото все преувеличаваме, драматизираме и се тръшкаме, нали?! И нерядко имаме изключителната способност да превръщаме всяко събитие в живота си – и хубаво, и лошо – в негативно преживяване.

Вярно, Христос не е казал на грешните жени: добре правиш! Ала не е казал и: с тези си дела ще отидеш в ада! Съдейки другите обаче, можеш да погубиш душата си от омраза. Така е казал на фарисеите. Поне според архимадрита.

А пък според „непомнякой”, в живота си ние нямаме врагове, нито приятели, всички са ни учители.

И съм благодарна на моите.

Колкото до мен самата, могла съм да постъпвам и по-добре, да правя точните избори, да взимам правилните решения, да владея огъня на гнева си и да не казвам силни думи, за които да съжалявам. Но ако бях постъпвала така, щях ли да бъда аз това, щях ли да си опаря пръстите, да си охлузя коленете и да си науча уроците?! Ако не бяха шамарите и обидите, предателствата и раните, щях ли да осъзная, че човек израства именно там – в болката и в препятствията на собствената си мелодрама?!

Даром ли да искам да ми дойдат уроците?! И да ми бъдат спестени огорченията?! Е, много би било нахално…

Как щях да разбера, че от една и съща ситуация мога да изляза, както обидена и гневна, така и спокойна и смирена и това е въпрос на мой избор?!  И че мога да не влизам в ролята на жертва или победител – единствените познати за егото ми категории.

Вместо това, мога просто да СЪМ и да се наслаждавам на това. Без чувство за вина. Да осъзнавам спокойствието и силата на всеки сантиметър от тялото, ума и сърцето си и да дам път на светлината, с която съм изпълнена. Защото миналото не съществува, а бъдещето още не е дошло. Наистина няма за какво да се тревожа.

Само трябва да си простя.

Затова си прощавам и благодаря.

* „Вината има срок на годност” от АРХИМ. АНДРЕЙ КОНАНОС, 12 НОЕМВРИ 2015, dveri.bg

Facebook Twitter Google+

0 Коментара