Рано или късно и това ще стане. Дали ми харесва? Не. Но знам, че ще дойде време, когато ще се обърна към порасналите си деца и ще изрева на умряло: „Аз какво направих зарад вас, а вий…“ Сигурно ще използвам някоя и друга тежка дума.
.jpeg)
А после – с пълно основание, ще се скрия някъде, за да преживея насаме вината, че съм им вменила отговорност, която е изцяло моя.
Всичко – с ръка на сърцето, е личен, напълно личен избор. Смяната на професията, загърбването на изградени за близо две десетилетия трудови (и нетрудови) навици, рискът да започнеш отначало в работа, която не познаваш, удоволствието да откриваш личното си приложение на нови полета… Казах
„сбогом“ на журналистиката
в нейния ежедневен вид и приветствах новото си амплоа на обикновен администратор на бумащините в стоматологична клиника. Заложих на начинанието с един основен мотив – да имам регламентирано, нормално работно време, да се прибирам с децата си у дома, а да не ги оставям пред телевизора „още за час, час и половина, докато затворим вестника“.
Обобщено: мотивът ми бе ясен – желанието да преборя вината, че може и да съм добър редактор, но не и добра майка.
Тя се появи за първи път, когато дъщеря ми участва в коледен концерт с изпълнение на пиано (30-секундна пиеска). Пропуснах изявата й, защото в същото време (не)уважаван политик даваше пресконференция, а и бях дежурна, а и често излизах от работа, за да взимам децата от училище или детска, та да не прекалявам…
Поне година след това прекарах в ежедневни размишления върху отговорностите, които нося. Нима съм единствената майка на две деца, която работи в пресата (радиото, телевизията…) Около мен имаше достатъчно примери за дечурлига, буквално отгледани в редакциите. Те знаеха какво означава „дописка“ или „чело на броя“ по-рано, отколкото се научаваха да четат.
В същото време опитите ми да разпределя времето си справедливо между дома и вестника удряха на камък. Превесът на репортерството бе за сметка на подрастващите наследници. Позволявах ли си да изляза по-рано от работа пък, по петите ми ме следваше вина –
сякаш съм избягала от час
По същото време започнах да пропускам и ежедневни подвизи на сина си – когато за пръв път не обърка „синьо“ и „жълто“ беше на бабин дом. Родителите му работеха. Той постигна напредък, който бяхме чакали отдавна, а аз изтървах момента да бъда най-щастливият свидетел.
После ежедневните пропуски зачестиха. Бабите, че и дядовците знаеха за децата повече от майка им. Срещах ги за кратко след събуждане, докато закусят и изтърпят майчиното ми натякване за сресване, миене на зъби, разхвърляните пантофи… Поне два пъти седмично се връщах точно преди, а понякога и след часа за заспиване. Ритуалното завиване преди сън бе поето изцяло от баща им.
Опитах се безстрастно да приложа SWOT-анализ в конкретната ситуация, да претегля тежестта на вината към професията ми срещу вината към децата, да преценя плюсовете от ежедневните ми контакти с интересни хора и ползите от общуването с двата извора на детска мъдрост у дома. Представях си – събрани в шепа, всички случаи, в които съм изпитвала удоволствие от самия акт на писането. В другата – като противовес, натрупах черните точки, „спечелени“ от Нана и Кайо в честна борба с майка им. Преценявах случаите, в които работата ми е докарвала нечовешко главоболие. И другите, когато съм искала да затворя двете хлапета в детската им стая и да хвърля ключа на покрива, барем гларусите го отнесат нанякъде. Мъчех се да преценя какво печеля и доколко загубите са поправими във времето.
Едно беше очакваното бъдеще, когато още се момеех, нямах деца и центърът на ежедневието ми бе Полиграфическият комбинат в София. Години по-късно, когато съм съпруга и майка, а след това – репортер и редактор, приоритетите нямаше как да не се променят.
Опасенията ми бяха, че ще изтърва годините, в
които съм истински нужна на двете деца
Ако бях решила друго, вероятно щях да пропусна още много от израстването, първите им дни в училище, първите им приятелства и противоборства, разочарования и успехи. Вероятно щеше да дойде моментът, в който да се упрекна „защо не ги предупредих“ или „защо не бях там“. Ако бях оставила това решение за след 5 или 10 години, те надали щяха да ме чакат да „узрея“ за общуването ни. Дори и да предложех помощта си, вероятно щеше да е или закъсняла, или вече излишна.
Целият проблем е, че животът е един. Е, твърдят и за други шансове, но предпочитам да заложа на сигурното.
Сега може и да ми е странно, трудно, понякога дори скучно на новото поприще. Няма го тичането от събитие на събитие, всекидневното бъбрене с колеги между две дописки, нервното очакване да завършиш работата по дадена тема. Няма новина.
Но пък си спестих вината, че съм направила грешен избор. Вярвам, че си струва. Нищо, че още отсега знам как след години ще се обърна и ще изрека драматичното: „Аз – за вас, а пък вий…“ Порасналите ми деца ще ме познават толкова добре, че ще изчакат да ми мине.
Сега поне имам повече време да се опознаваме.
0 Коментара