На 20 съм неспасяемо романтична. Ухая на романтика и задушавам околните с аромата си. Хлапачка, вкусила независимостта, поднесена в блюдото на самостоятелна квартира и компютър (с интернет). Колкото и да са забавни вечерите навън с приятели, сърфирането в мрежата предлага непостижимото – необятност.
Търсенето в нета на нещо неусетно се превръща в търсене на някого.
И ето ме в сайт за запознанства. Розов. Любопитството ми към виртуалното място за срещи е по-силно от бутафорната му подсладеност. Разхождам се из профилите на момчетата и мъжете, оглеждам се за вселенски знак и малко интелект. Сред множеството бицепси, тъмни очила и спортни шорти откривам Него. Снимка липсва. Псевдонимът е Дон Жуан. Забравям за клишето сред клишетата. На 30. Посланието, оставено от Него, захаросва слюнката. Измислям си име и навлизам плахо във виртуалната му постеля.
Говорим, пишейки си, дни наред. Пи-саното слово носи своя интонация и настроение. Разпознавам флирта, сериозността, чувам смеха му от емотиконите върху екрана. Разбира, когато го лаская. Разбира, щом се изчервя.
Думите са пръчки, с които плетем кошницата на очакванията
Разполагаме в нея представите за себе си и я пускаме по виртуалното течение, за да спре на брега на „реалната“ реалност.
Вече зная името му и не крия своето. Разказваме се, допускаме се буква по буква по-близо един до друг. В самотата на стаята виждам само неговите думи, в ритъма на дните мислите ми не спират да го търсят.
Предлага да се видим. Колебание. Предлага да се чуем.
Изписвам номера на домашния си телефон. Чакам. Телефонът ми обикновено е ням. Вдишвам тишината и отмервам секундите до позвъняването му. Позвъняване. Не бързам да се обадя, младостта не бърза. Поемам дъх, за да изгладя речта си, накъсана от вълнение.
Гласът му е плътен и много приятен. Смехът е влудяващ.
Говорим почти всяка вечер. Сега е по-истински, мога да го докосвам. Рисувам образа му със слуха си. Слушам, без да вниквам, мелодиката е по-важна.
Той ме желае, прониква в мен с глас!
Представите, които съм си създала, са по-опияняващи от истината, от материята (както винаги – бел. ред.). Иска да ме носи на ръце, да ме гали дълго, докато заспя. Опипва ме, завира глава между краката ми. Езикът му е там, където е топло, а влагата тропическа. Отново иска да се видим. Приемам без колебание. Ще ме вземе с такси. Очаквам го.
Колата спира, качвам се. Той е на задната седалка…
Ще ви спестя разказа за краха на илюзиите, за ужаса от сблъсъка с видимото. Срещата приключва бързо, а опомнянето трае дълго.
Гласът, който събличаше въображаемите ми дрехи и съзерцаваше голотата ми, изчезна. Облечен в образ.
0 Коментара