Сигурна съм, че ще закъснея и за собственото си погребение. Не знам как ще стане, но не се съмнявам, че ще успея. Вероятно провидението ще ми постави краен срок да умра, а аз, както обикновено, няма да го спазя. Ако някога напиша мемоари, заглавието им ще е „Бавното свършване” – тълкувайте го както искате: може сексуално; може като моята скромна личност, стиснала здраво с една ръка минутната стрелка на огромния вселенски часовник и увиснала върху нея с цялата си тежест в опит да спре времето, докато с другата си довършва работата; може и в контекста на раздялата с живота. И за да си довърша засега философския аспект от първото изречение – имайте предвид, че просто ще ми трябва още една минута, един час или един ден, за да умра, както съм си го представяла първоначално, а не да върша всичко в последния момент. Но няма да ги имам и накрая ще наблюдавам резултата от небесата (най-вероятно от ада на изнасилвачите-рецидивисти на дедлайна). Ще мръщя недоволно устни и ще си казвам: „Можеше и по-добре да стане, ако имах още малко време. Нищо, следващия път така ще се стегна, че ще заумирам още от раждането си и ще бъде просто красота”. Защото винаги това си мисля след поредицата от безсънни нощи, когато току-що съм предала проекта. Но и следващия път е пак същата битка със стрелките.

Занимавам се с писане на статии и преводи на книги и затова най-големият ми постоянен фонов страх се нарича „краен срок, който пак ще просроча”. Ако в черната нощ на душата е винаги 3 след полунощ, както казва Франсис Скот Фицджералд,

в моя череп е винаги 1 минута преди дедлайна,

но с наполовина свършена работа. И уверявам ви, не е от мързел, незаинтересованост или паника. Какво е обаче, ще стане ясно на края на този текст.

Ако имах възможност да си поръчам свръхестествена способност, тя щеше да е манипулиране на времето. Да му давам fast forward и rewind по желание, да го сложа на пауза, когато ми се гледа тъпо в точка, и да го пускам на много забавен каданс, когато изживявам нещо приятно. Времето обаче е една от най-демократичните величини във вселената, която обитаваме. Изглежда, че тече еднакво за всички – не се поддава на корупция и манипулации, не можеш да го купиш на кило, не проявява предпочитания. От него би станал чудесен магистрат или омбудсман. Айнщайн твърди, че е илюзия и обещава, че ще можем да го манипулираме. Само че си тръгна от този свят, с демократичното време, преди да ни обясни как да достигнем скорости, близки до светлинната, когато ще получим достъп до копчетата на плейъра му. И докато край нас всичко все още е по Нютон, не по Айнщайн, не ни остава много избор, освен да си направим психологически плейъри в главите.

Някой, не помня кой, беше казал, че нагроба нине трябва да бъде

изписано времето между датите на раждането и смъртта, а само това, в което сме обичали.

Аз го тълкувам творчески като „времето, в което сме живели пълноценно, вървели сме напред, поемали сме рискове, вършели сме нещо”. А това, в което сме гледали тъпо в точка, отпада. И тогава може да се окаже, че 90-годишният старец всъщност си е отишъл от живота невръстен тийнейджър или направо пеленаче. А някои хора, като любимия ми Борис Виан например, са поели към отвъдното на фактическа възраст от 39 години, но изживели животите на няколко средностатистически личности.

За краткото си физическо пребиваване на тази земя Виан е успял да напише книги със световно значение („Плюя на гробовете ви” е завършена само за 15 дни); да получи бакалавърски степени по философия, математика и класически езици, както и диплома на инженер, с която си намира работа във Френската асоциация по стандартизация; бил е журналист, композитор и тромпетист в професионален джаз оркестър. През 1959 година по време на прожекция на филм по негов роман сърцето му просто внезапно спира. Някой властелин на времето си е казал: „Е, не може такава наглост! За толкова малко години толкова много неща да свършиш!

Бягай оттук, по небесно време си повече от столетник!”

Когато обръщам поглед назад, виждам как периоди от по няколко години могат да ми се сторят прелетели край мен със скоростта на светлината. Те са обидно кратки, ако в тях съм се била пуснала по руслото на рутината и съм живяла благоприлично като другите. Но пък няколко месеца или седмици, в които съм била автор или поне главен герой на живота си, ми изглеждат безкрайно дълги като Викториански епохи. Паметта ми също се намесва като разпоредител на време и задържа само вторите, първите ги трие, все едно не са били. Накрая ако възложат на нея да ми изпише надгробната плоча, ще бъде изключително прецизна – ще отчете само правилно преживяното време. Затова съм си създала собствена симулация на тичане след стрелките и търсене само на ситуации, в които падам, ставам, вървя напред, закъснявам и искам нов шанс, който веднага поемам. Не че не гледам често в точка, но тогава много се мразя, защото след като нямам достъп до копчета за паузата, в такива периоди просто сама си ям и без това оскъдното ми време.

Прав е Айнщайн, времето наистина е илюзия, дори във вселената на Нютон.

Ето няколко кратки мига, които струват повече от безсмислено изживян столетнически живот.

Час и четиридесет и осем минути на 12 април 1961 година. Юрий Гагарин става първият човек, обиколил Земята от Космоса. Два часа и половина на 21 юли 1969 година. Нийл Армстронг прави малки стъпки на Луната, а човечеството заедно с него прехвърча една ера напред. Мога да си представя също така и колко много значат онези 9.58 секунди на Юсеин Болт на пътеката за 100 метра бягане. Или денонощието, в което Хилъри изкачва Еверест за първи път през 1959 година. Такива мигове имат способността рязко да осмислят живота, дори преди това да си гледал в точка. Но обикновено хората, които се докосват до тях, никога не го правят, а ритат, дращят, съпротивляват се и отместват всекидневно границите на човешките възможности. Затова свършвам бавно, искам да задържа ситуацията на ритане и дращене по-дълго. То и оргазмът се отлага по същите причини – пътят е по-приятен от стигането. Но има разлика между задържането по Фауст („О, миг поспри!”) и удължаването на пътя по моите правила.

Вечният оргазъм е опасен за здравето и се превръща в агония, не в удоволствие.

Затова природата е отредила да е секунди. Но ни е дала свободна воля да разтягаме любовната игра до безкрай. Дори ни възнаграждава за всяко удължаване с още по-силен екстаз. Застиването в хубавия миг е смърт. Вечното гонене на мигове е животът такъв, какъвто го обичам. Затова и Юсеин Болт не може да бяга вечно с усилието, положено през онези 9.58 секунди. Той има правото цял живот да върви към тях.

Закъснявам, за да мога накрая да се втурна стремглаво от немай къде напред, притисната от срока. И да изпълня задачата с една идея несъвършенство, за да имам повод да поискам да се реванширам със следващата. И битката със стрелките да започне отново. Вероятно и дедлайнът със свършването на земния си път ще го просроча, за да имам възможност да повярвам в следващия живот. Толкова писане и философстване, за да оправдая патологичната си склонност към закъснение и изгубената битка със стрелките? И това обяснение е вярно. И дори и така да е, часовете, прекарани в измислянето му, бяха приятни. Което може би все пак означава, че първият замисъл е по-верен.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара