Закъснявам с дедлайна. Всъщност това трябваше да е един различен текст. Един ведър, закачлив, лайфстайл текст. А сега ще се окаже един абстрактен, скучноват, рискуващ да звучи морализаторски текст. Само че, кому е притрябвало да задълбава?… В днешно време нищо не е лично, нали? Мисля си това, докато умувам над значението на думата “конспирация”… Обичам да знам за какво говоря. Тълковният речник ми помага – третото значение гласи: запазване в тайна, прикриване на някаква дейност или проява. Това е значението, което търся.
Нямаше да пиша този текст, ако не се бяха случили някои неща, за които не мога да ви разкажа. Събития от графата “нищо лично”. Мен ако питате, това е конспирацията, в която всички живеем. Нарича се “колективна безотговорност”. Ако й направим фенпейдж във Фейсбук, ще сложим за аватар трите маймунки. Не знам, не чух, не видях. Не ме засяга. От мен нищо не зависи. Аз съм неуязвим. Тези неща се случват на другите. Да се оправят. И чукаме на дърво. Може би дълбоко в себе си вярваме – като тригодишната ми дъщеря, че
ако се мажем редовно с крем, няма да остареем и да умрем
С две думи, не ни пука. Или поне не достатъчно. От време на време, ако поне малко ни пука, заглушаваме съвестта си с есемес за някоя от десетките текущи дарителски кампании и псуваме “държавата” и “системата”. Все едни такива аморфни, конспиративни понятия, способни да поемат в себе си цялото ни нежелание или духовно безсилие да се ангажираме с каквото и да е било.
Не знам кога се случи това. От автобиографията ми липсват десетина години от българския “преход”. Десетина години, прекарани в държави, в които да си социално безотговорен не е опция. Сред хора, на които е пределно ясно, че те са държавата или системата. Всичко зависи от тях. Това не бяха особено емоционални хора. Не псуваха гръмко. Не се биеха в гърдите. Не правеха обобщения. Не си избираха пожарникар за премиер. Изобщо, не си избираха някой “да ги оправи”. Справяха се сами, търпеливо и методично, с “предизвикателствата на живота”. И през ум не им минаваше, че могат да си затварят очите или ушите, или че нещо “не ги засяга”.
И аз видях, че може. Възможно е. Съзнанието да определя битието. Съзнанието, че от теб зависи.
Не че искам да защитавам “държавата България” или “системата”. Нищо в тях не е наред. Обаче знаете ли защо? Защото нищо в нас не е наред. Защото тихомълком участваме в конспирацията на колективната безотговорност. И се прикриваме взаимно. Аз няма да кажа, че ти си се роботизирал до степен на загуба на човешки облик, ако и ти не кажеш за мен.
И ще се правим на живи
А знаете ли какво е да си жив? Точно обратното на описаното дотук. Да си жив означава да чувстваш. Да си еволюирал до идеята за емпатия. Иначе си едно чехълче, дето е все тая има ли го, или го няма. Да си жив означава, че всичко е лично. Че го отнасяш към себе си, че се свързваш с него. Че се питаш стотици пъти на ден, ами ако бях аз? Ами ако беше моето дете? Ами ако беше моята майка, приятел, моят живот… И да осъзнаваш, че би могъл да си ти, като едното нищо. Да си жив означава да си ядосан, само че не по кръчмите или пред телевизора след новините в седем. Означава да си тихо ядосан на себе си. За своето безсилие, за своето нежелание да излезеш от зоната си на комфорт (то пък един комфорт), за своя рефлекс да си изключваш сетивата и да функционираш на нивото на едноклетъчно. Не на държавата или системата, не политически или още по-абстрактно хуманитарно. Или, както казва моята приятелка, журналистката Полина Паунова: ядосай се тихо, истински и ефективно. Ядосай се, най-сетне заинтересовано.
Не съм застанала даскалски пред класната стая, размахвайки пръст, с уговорката, че изключвам от тази пледоария себе си и тук присъстващите, понеже по някаква причина сме умни, светли и добри… Точно това е причината да пиша този текст. Понеже до онзи ден си мислех така,
оглеждайки малкия си капсулиран свят
от приятели писатели, психолози, философи, активисти… Ние сме си добре. Читави сме. Ще пусна един есемес за “Спаси, дари на…”, ще постна някой линк във ФБ за поредната дарителска кампания или протест (но няма да отида, защото е студено, а аз си имам куп извинения, най-ефектното от които е, че аз съм детски лекар, за мен не се грижете, аз моя принос съм си го дала…); ще се отъркам в хората, които правят нещо, и ще се чувствам добър човек…
И в един момент осъзнах, че съм на път да загубя всичко, на което онези десет години далече от “прехода” са ме научили. На път съм да спра да живея в контекста на живия живот и да започна да живея в конспирацията, където нищо не е лично и не зависи от мен. Където мога да прехвърлям на воля личната си отговорност на разни аморфни субекти, защото всички това правят и никой няма да забележи, и ние ще продължим да съществуваме тихомълком заедно в колективния си сън… на път към социум от чехълчета, живуркащи на ниво подкорие. И си спомних онези светли хора, другарите германци, за които имам отколешна мечта да вземат да ни направят едно добро и да ни анексират към държавицата си (осъзнавам как би могло да прозвучи това, но визирам Германия след 1990-а)… не за друго, ами за да попием малко от тях, от онова, с което изглежда се раждат генетично заложено, и на което не им се налага тепърва мъчително да се възпитават. Гражданско съзнание ли е, колективна отговорност ли е, историческа памет ли е… не знам.
Понякога ми изглежда най-обикновена човещина
Не ви призовавам да се биете с вятърни мелници. Мисля си за лекарствата на онкоболните, за лимита на Фонда за лечение на деца в чужбина, за институциите, в които затваряме хора с увреждания, за министерските бонуси, за системата за здраве-погубване, в която работя, за шистовия газ, за безстопанствените язовири – за всичко, за което никой не иска да поеме отговорност, а само се отръсква от нея като от чума… и делегира ли, делегира, надолу по веригата, нагоре по веригата. Сакън, нещо да не зависи от нас.
… Оглеждам се наоколо и ми иде рефлекторно да се свия в ъгъла, да се видя с приятели, които са пичове и ми повдигат самочувствието, и да се пусна по инерцията…
Обаче се случи нещо и се ядосах. Лично. И нещо в мен се събуди, сепна се, погледна се, не се хареса. Веднага ми подхвърлиха, че все пак толкова емоции са излишни. И “не се прави на Васил Левски, ти даваш ли си сметка къде живееш?” Не ни поставяй в неудобно положение да трябва да направим нещо. Живуркай си там и не смущавай колективното безхаберие…
ОК. Въпрос на личен избор. Аз искам да ви кажа, че държавата не е такава, каквото й е правителството. Тя е такава, каквито сме всички ние. Ти, той, тя, аз. Системата се състои от хора и работи с хора, а качеството на работата й зависи от качеството на “човешкия мат’риал”, ако ме разбирате. Всичко зависи от всеки. Всичко е лично. Става и без фанфари и декларации за независимост. Просто следващия път, в който трябва да решим как да постъпим – дали по инерция или по съвест, този избор ще е атестация за това докъде сме го докарали в хода на еволюцията си. И ще си понесем отговорността, която, подобно на Божия гняв, не пита, а неизбежно идва.
0 Коментара