Има нощи (като тази), в които единственото спасение е прегръдката на татко. Който не пита особено. Даже не пита изобщо. Просто знае, че трябва да се протегне към дъщеря си и да я прегърне без много въпроси – нищо, че тя отдавна не е малка.
Татко констатира след време. Татко поставя диагнози.
Татко е лекар и е ужасно добър в това, което прави. И в докторлъка, и в прегръдките.
Д-р Паунов се грижи за здравето на всичките ми приятели дори по телефона. И изчислява колко бром (който се купува от хуманна аптека и притежава някакво много сложно име) трябва да погълне 3-килограмов йоркширски териер, за да престане да тероризира с любовните си пориви всички квартални псета. Татко е такъв – всеотдаен доктор, който
напук на здравната реформа не преустанови
любвеобилните си набези за помощ върху хора… и върху добитък.
Д-р Паунов е хем надменен, хем състрадателен, хем мрази да го занимават с глупости. Той е от онези бащи, които никога не досаждат на безобразната си дъщеря с въпроси и наставления, но винаги знаят в кой клас е тя, колко двойки по немски има и как се казват учителите на иначе неразбраното генийче, за каквато се самоприемах (с ударение върху „неразбрано”, без значение кой и какво точно не ми разбира).
Наясно е и с битието на порасналата си дъщеря – кога е на работа, в колко затваря броя, кога е прекалила с алкохола.
Татко винаги знае най-важното
Не бях чувала баща ми да псува до XII клас. И бях абсолютно
убедена, че той тези думи не ги знае. Тъкмо когато завършвах
немската гимназия в Хасково, класната ми, която изпитваше
непоносимост към иначе симпатичната Доктор-Паунова щерка, сиреч мен, за пореден път беше решила, че е крайно време да бъда изключена. Тогава баща ми не само че побесня, а спомена и майка й. Няколко пъти. След което отиде да й го каже лично и по-възпитано.
Познайте дали ме изключиха?
Моят татко никога не е имал големи мускули и някак инстинктивно не съм заплашвала децата от квартала с него. Той не е бил най-силният, не съм спрягала името му в налудните детски надпреварвания от типа „Баща ми
може да вдигне цяла кола”. Моят татко беснее тихо, овладяно и културно и тогава е най-страшен.
Затова не искам да знам какво е чула класната ми, когато той с цялото си възпитание на английски лорд й е казал онези неща за майката. Във всеки случай жената изглеждаше видимо облекчена, че завърших.
Непонятно ми е защо бащите
изпитват слабост към дъщерите
си, а майките към синовете си. И то при положение, че преди да види бял свят отрочето, мъжът гордо иска наследник, а мамата – щерка. Никога не съм питала майка ми и баща ми какъв пол тайничко са си мечтали да бъда. Освен че не съм се вълнувала особено от копнежите на родителските тела за пола ми, в мен и за секунда не се е прокрадвала онази прокобна пуберска мисъл, че съм осиновена. Защото съм била най-желаната и най-тяхната. И все още съм. Усещам го дори
когато майка ми или баща ми ме целуват и завиват нощем
мислейки си, че спя.
Всъщност тогава най-вече…
Казвам всичко дотук, защото ако с майка ми и баща ми не
сядахме винаги заедно на масата, ако не се привиквахме
на семейна спявка в кухнята (впрочем и до ден-днешен, като
чуя „Ела за малко в кухнята!”, ми става лошо) и ако дори в караниците ни те не оставаха винаги единни, аз никога нямаше да мога да напиша този текст. Никога нямаше да виждам нещата по начина, по който ги виждам сега. И никога нямаше да имам шансовете, които имам сега.
Когато мисля за баща ми, се сещам за думите на един американски комик, чието име така и не успявам да запомня. Идеята му е безкрайно симпатична – че когато малките момчета растат и четат за Батман, Спайдърмен и Супермен, това не са фантазии, а опции. Какви обаче са опциите за малките момичета?
Да бъдат прегърнати от бащите си.
Които в техните очи са и Батман, и Спайдърмен, и Супермен в едно. Моят татко е точно такъв. Той винаги ще ме защити. За него винаги ще бъда най-прекрасната и успяла Полина. Той дори ще набие всеки, който дръзне да каже противното. Той винаги ще се гордее с мен. И винаги се е чувствал щастлив от всички мои постъпки.
Е, вероятно двойките по немски са го потискали, но пък в гласа му се е усещала подкрепа и странен възторг от моята палавост и криворазбран артистизъм. Дори мързелът ми за баща ми означава, че аз съм много умна. Според него изключително умните хора са способни да лентяйстват толкова безобразно.
Баща ми е висок, синеок, с бяла коса и брада. Няма косми по гърба, не псува като каруцар и не излиза по мъжки с приятели.
Той държи за ръка мама И се гледат с най-голямата любов, на която двама души са способни. Баща ми говори студено и лаконично с хората, но винаги им помага. Не харесва съседите,
които вдигат шум и дебнат кой с каква торба се прибира, но винаги преглежда ушите, носовете и гърлата им. Когато му се обадя с молба да чуе нечия кашлица по телефона, първо изсумтява, но след като измърмори, винаги помага на разсмъркалото се другарче на щерка си.
Татко се смее страхотно. И кара всички около него да се кикотят. Когато разхожда кучето понякога, тайно гледам през прозореца как двуметрово се извисява над ходещата черга. Тогава няма по-грижовен и горд собственик на
толкова смешно куче. Защото татко се отнася към холското животно с уважение като за санбернар или пудела на английската кралица.
И най-важното, когато види дъщеря си, баща ми винаги знае колко силно да я прегърне. Защото е Супермен и Батман в едно. А най-важното нещо за малките момиченца е някой да ги спасява. Това не е опция, а необходимост.
0 Коментара