АЗ

се отказах да остарявам. Като млад още го направих. Бях пъргав и здрав, с волски крака, конско сърце и кожа от лак и ластик. Двайсет години по-късно почти нищо не се е променило. Пиша „почти“, защото сега съм още по-здрав от тогава. Силата е главно доказателство за живот за мен. Замине ли силата, време е и животът да си ходи. С нея не мога да направя компромис – силен за възрастта си не ме устройва, само силен въобще. Усетя ли намек на старческа немощ, пия приспивателните и пълня ваната. Другите форми на самоубийство са ми прекалено гнусни и кървави.

vasil

ТИ

казваш да не говоря така пред детето, да не се побърка като мене и то. Ти си вдъхновен оптимист и намираш очарование във всички възрасти. За теб старостта е златна, а есента – хубава. Виждаш се в пълен дом, с куче, с внуче, по пеньоари, по панаири, сред пенсионери, на горски походи, на мисионерски странства. С дошла най-сетне възможност да правиш това, което кариерата не ти е позволявала като по-млада. С плавна промяна в приоритетите ти, идваща с изчезването на половите желания и настъпващата след тях еманципация на плътта и копнеж към спокойствие и съзерцания. Спокойствието на заника, след шемета на задника.

 ТОЙ

вече е към 60. Живял е и е оформян в едно време, което днешните млади не помнят и не разбират. Но онова време е минало. Неговото и то. Но за разлика от времето, той още е тук. Вече всички дейни възможности за наслада са го напуснали, старостта го е превърнала в бебе, което си доставя удоволствията предимно през устата и поради това той е готов на всичко, за да му е гот на гъза. Той много си пази здравето. Ходи профилактично на лекар и всяка есен си бие противогрипна ваксина (но зъбите му са развалени). Пие чай, бели чесън, куса мед и преди сън гълта аспирин за разреждане на кръвта, понеже го е страх от инсулт (от американския, че другият разяждал стомаха). Той има здрав стомах. За да е здрав стомахът му, той дъвче по четирсет пъти всеки залък. Храни се здравословно. След хранене се разхожда, защото е полезно за храносмилането. Носи топли дрехи, удобни обувки, меки шапки, ръкавици и шалове. Когато ръми, разтваря чадър, а когато вали, си стои вкъщи. Когато е студено, сeди на топло и пъха гореща грейка под краката си. Никога не пие ледена вода, ако е потен. Винаги шофира разумно, защото „деветдесет процента от всички ПТП са поради несъобразена скорост”. Трудно го вдига или въобще не може, но не пие виагра, понеже „има медицински риск”. Не пие и алкохол, освен „по едно малко по празници”. Той с радост празнува празниците. Гледа телевизия, мези и купува подаръци. Гледа телевизия и се вълнува. Преяжда и се подува. Не спортува. Следи програмата на телевизията, най-вече Българската национална телевизия. Ако чете, чете само български автори, но от времето на царска България. Гордее се, че знае исторически и научни факти. Бива го в кръстословици и судоку. Бръсне се до кръв, но му стърчат косми от ушите. Не се къпе всеки ден, защото водата „убива защитния слой клетки на кожата“. Всяка вечер си мие краката. Всяка неделя си мие задника. Ако чуе младежи да си говорят за трева, си мисли за паша. Вечер си събува чорапите след обувките и ги пъха обратно в обувките. Слуша българска народна музика. Почита домашния уют и спокойното семейно огнище. „Мрази лъжата и лицемерието”.

Той е християнин. Особено по време на християнски празници. Умира за Коледа и тримиря преди Великден. На Коледа коли прасе. На Бъдни вечер чади с едно кандило и срича молитви. Много иска много да остарее и казва неща като: „Абе, здраве да е!” и „Никой не е занесъл нищо на оня свят”. Второто го казва, когато се заговори за пари, понеже го е яд, че е беден и некадърен. Ако и това не помогне, казва: „Бе нека е по-постна чорбата”. В същото време не престава да мисли за пари и да мечтае за къща на три ката, „та да умрат от яд съседите”. Той много се вълнува от това какво си казват съседите, но рядко слуша какво казват децата му, понеже е по-стар, а  „по-старите имали повече опит”. Макар и по-стар, Той не е опитал нищо от вкуса на живота, защото за него опит означава единствено горчив опит.

ТЯ

1607297

е много добра моя баба, а аз много лош неин внук. Гледам я и си мисля, че съм много лош внук, защото, макар и да нямам нищо против бабите, макар и да намирам известна полезност в тях – гледат внуци, варят сладко и прочие, ако имаше как, бих ги събрал всичките баби на едно място, в някакъв център, зона или нещо такова. Развалят ми настроението, като ги гледам и ме изпълват с мрачни и черни мисли. Крача по улицата, примерно Главната в Пловдив, и разглеждам витрините, защото съм излязъл в събота да си купя дънки. Разглеждам витрините, но и момичетата, защото момичетата по Главната в Пловдив не са като никои други. Само така изглежда, че момичетата уж безцелно се разхождат по тази улица, но това не е вярно. Нито момичетата са обикновени момичета, нито разходката е разходка, нито улицата е някаква си там улица. Момичетата са неконвенционални проститутки, които не правят секс за пари, но пък правят секс за почти всичко останало – нови дънки, нова кола, нов имидж, нов ден… разходката е рекламна, а улицата е борсата им за женско месо. И докато така крача, зяпам и си избирам нови дънки, ново момиче или и двете, виждам как една бедна бабичка се е свила в мръсотията на ъгъла и жално проси коричка хляб. И ми отива на кино съботата. И гледа една сърцераздирателна драма там. И хич не е справедливо всичко това. След като цяла седмица се е въртял в месомелачката, човек има нужда да си продуха главата, като се изфръцка в нови дънки или се изхвърли върху ново момиче. С чиста съвест и без срам и скрупули. А бабешките очи го карат да чувства вина от това. За това – в зоната! Там няма да се налага да срещам очите им с неудобство, че съм много по-млад от тях и че ако не пипна СПИН в Пловдив, ще живея много, след като те умрат.

ТО

има заслуга средната старческа възраст днес да е 70 години (а само допреди векове – под 50), но и вина последните да минават в печално плаване в плитчините на периферията на самото него – заслужилото, но и виновно за всичко това, общество. В сравнение с едно предно поколение, днешните наши старци имат шанса да съществуват с вещи и инвенции, немислими допреди 30-40 години, но в сравнение с едно предно поколение, днешното наше не може да си позволи модерните чудеса на света. Докато бяха здрави и можеха да работят, днешните наши старци превиваха правите си тогава гърбове в петилетки на заводни преизподни, дърпаха плуга, за да върви планът, сечаха със сърпа и удряха с чука. Като братски руски бурлаци влачеха въжето, първо на перестройката, после на прехода, а течението на потока неусетно ги теглеше към въртопа. Днешните наши старци до вчера строиха това, което днешните наши млади по младежки си позволяват да разрушат. С онази детинска безразсъдност и лекота в чупенето на нещо, дадено от добрите възрастни, които утре пак ще дадат. И те дават. Добрите възрастни. Кой колкото може. Един си дава къщата, друг си дава пенсията, трети и калта под ноктите. А давайки, стават все по-добри. Но и все по-възрастни. До онзи момент, в който няма какво повече да дадат. Освен един отминал живот като изстинала паница леща. И вярват, че него поне няма кой да им го поиска, но не защото се съмняват в апетита и алчността ни, а защото тая постна паница леща никой не би щял да я яде. Е в тая наивна вяра е тъгата на още живите днешни стари, расли в социалната утопия на едно време след две войни, обещало им идеали, идеи, благоденствие, братство и свобода. Вярата в понятия, произлизащи от човек. А човек за човека бил вълк, който, като няма месо, яде леща. Предавани и продавани от човек на човек, старите се принудиха да повярват и в Бога. Малко позакъсняло, малко принудено и малко набързо, точно преди да се срещнат с него. Вярата в Бог е най-тъжната вяра на старците през живота им. Най-отчаяно вкопчена и милостиво обнадеждена. Но липсата на вяра е още по-тъжна дори защото, докато едните се обнадеждават, че нещо все пак там ще продължи, другите се ужасяват, че всичко окончателно вече свършва.

НИЕ

сме най-прецакани откъм възрастова периодика и житейски етап. Нито сме още стари, нито сме вече млади. Нито сме много богати, нито сме толкова бедни. Нито сме се примирили с природата и клетите клетъчни неизбежности, нито можем да пренебрегнем категоричния ни край и смъртта. Цикълът, в който се намираме, спрямо житейската крива, се казва Криза. Криза на средната възраст. По принцип в средата на едно нещо нищо не бива да е обезпокоително. Колкото е минало, толкова и остава, нивата на отдаване и очакване са изравнени, а космосът е в баланс. Дори и жената е най-красива в средата – в края на крайниците. Всичко започва и свършва там. Но когато е свършил етапът на игра, красота, секс, смях и грях и предстои този на периодични прегледи на простатата, средата прилича на среда на геврек в книжна кесия или иначе казано – на тъмна дупка. Вгледани в дупката, ние виждаме предимно пропилени възможности и пропуснати шансове. За живот. И в зависимост от финансовите си възможности, всеки се бори с кризата различно, макар изходът от борбата да е един и същ. Защото на Кризата не й пука какво имаш. Тя пита само какво нямаш, а си могъл да имаш. И за да престане да пита, й отговаряш: Нямаш, а можеше да имаш, поне един ден като от „Хиляда и една нощ”, да напишеш два романа, да имаш срещи от трети вид, да си направиш четири татуировки, да откриеш петия елемент, да не си като в шеста глуха, да поживееш седем години в Тибет, да имаш осемчасов работен ден, свои девет седмици и половина и колиба с десет малки негърчета… Ала нямаш нищо. И се втурваш да имаш. Едни си купуват Порше и чукат студентки. Други си купуват колело и чакат да стане топло. Трети скачат с парашут, тръгват на фитнес, на йога… Идеята на тази мимикрия е да излъжеш единственото по-тъжно нещо от несподелената любов – несподеления живот. Ти и твоят отминаващ живот не сте си споделяли тогава, когато е трябвало, достатъчно много мигове, които да са си стрували. И сега и двамата бързате. Но докато ти отказваш да остарееш и наваксваш изоставането си, той все повече остарява и изостава от наваксването ти, докато в един момент разбирате, че вече не сте си така близки, а скоро май и ще се разделяте.

ВИЕ

жените сте обречени да живеете и стареете в общество, което се кланя на култа на красивото. Същото общество от по-горе, което прецака старците, добавяйки по 20 години мъка в живота им, вас ви прецаква двойно. Първо, вие живеете средно 7 години повече от нас, но не 7 години повече в началото, а 7 години повече в края, което вече не е предимство, а прокоба, и второ, след като цял живот ви се казва, че русо гладно нема, че обвивката е по-важна от съдържанието и че „само гласът има значение”, една сутрин се събуждате побелели на над 35, за да разберете, че на никого вече не му трябвате за украса, но на вас още ви трябва нещо за закуска. Никой не иска вече да му танцувате, би искал просто нещо да му произведете. Кален номер е това, но се прави. Някой ви е употребил и забравил. Прелъстил и изоставил. Печални са подстъпите към старостта на една жена, родена руса и забравила, че ще побелее. Трийсет щастливи години е култивирала само красота, а когато красотата й позавехне, се оказва, че нищо друго в нея не е покълнало. Просто нищо друго не е било посадено. Нито практично умение, нито желание за такова. И вместо да си седне на задника и да почне да променя положението си отвътре, тя стъпва на по-високи токчета и яростно се впуска в гротескни промени отвън. Мога да отгатна годините на всяка, без да погледна към нея. Само ще й погледна в хладилника. Ако козметиката е повече от храната, момичето си е тръгнало от жената. Някоя консервирана кукла е дошла. И е много тъжно и тъпо всичко това. Всяка кукла си има период на ползване, а всяка консерва – срок на годност.

ТЕ

имат повече дух от мен, това е ясно, все пак те бързат да поживеят, а аз отдавна вече съм спрял, но въпреки че го знам, не престава да ме изумява. Седя в ресторанта на един хотел в Хисаря и ги гледам. Всички са стари и знаят, че всички скоро ще умрат, но се преструват, че не се тревожат от това и танцуват лимбо. Стари са и гледат да се назабавляват. Ядат, пият, пеят и танцуват лимбо. Стари са и едва кретат, но не се отказват, свалят надолу летвата и танцуват лимбо. Свалят летвата все по-надолу и минават един по един под нея. Скоро ще минат и под земята, но не мислят за това, само се смеят. Гледам колко ниско може да падне летвата, гледам колко ниско могат да паднат те. Някои едва вдигат ръка, за да набучат на вилица домата в чинията, но продължават да го бодат безмилостно, сякаш войната за още и още живот зависи от битката с точно този зеленчук. Храната им е собено важна. Също и пиенето. По-рано днес тези старци пълнеха тежки туби с минерална вода, за да бъдат бодри, здрави и дълголетни. А тези бабички! Те дори не могат да си уцелят устата с вилицата, но са начервили устни с червило, по-ярко от домата, най-сетне набучен на нея. Между залците всички се смеят, бърборят, кикотят, говорят и пръскат трохи, слюнка и смърт наоколо. И тогава идват вариететните момичета. Млади момичета, ненаебали се момичета, бляскави момичета, полуголи момичета и мъжките старчески очи се разширяват, за да запомнят колкото може повече. Всички тези баби и дядовци, вкопчени в живота, крехки като пепел, вонящи на пръст, търсещи веселост, намиращи веселост, веселост като за последно, веселост на всяка цена, колкото може повече веселост, а също и храна, пиене, екскурзии, забавления, удоволствия, музика, танци, атракциони… Всички те ме отвращават. Слушам как гримирана бабичка с лилава коса и напукани пети на високи токчета пее песен за любовта и цялата хубост на живота и се моля да имам куража да го направя бързо, преди да го докарам дотам.

Замине ли силата, време е и животът да си ходи. Усетя ли намек на старческа немощ, пия приспивателните и пълня ваната.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара