Ха сега де! Иначе звучи лесно. Мога да изброя куп верни, но не съвсем изчерпателни неща. За усмивката на дете, за изгрева, за цъфтежа на цветята, за всичко, което си е на мястото.

Да бъдеш разбран, усетен, понесен.

Да ми прощават. И аз да не се смалявам от злоба.

Да има с кого да изживееш хубавото.

Усещането за смисъл.

Миризмата на съвместимост.

Правилната посока.

Все си мисля обаче, че става дума за низ от мигове. Пиковете в битието ни. Сълзите от липса на обем да понесем доволството.

Редки са. Със сигурност. Иначе няма да се помнят.

А като се случат, после ги разказваме трудно. Лесно е с лошото. Хубавото сладни и не звучи достоверно.

Все пак…

Да мърдам. И да не съм охладена до безчувствие.

Да стигам там, закъдето съм тръгнала. Дори и само, за да разбера, че не си е струвало.

-Някоя голяма любов на хоризонта?- попита ме един приятел, който живее далече.

Не очакваше отговора, който получи.

– Там винаги има поне една голяма любов. Но хоризонтът е недостижим, нали знаеш?! – отвърнах му.

Та така и с щастието. Онова, към което се стремим.

Живи сме, докато вярваме, че има стигане. Накрая разбираме, че смисълът всъщност е в пътя.

Keep walking!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара