„Видях аз щастието, беше

сто, сто и петдесет кила.

На двора весело квичеше,

а после скочи във калта.“

 

Тази песен на „Контрол“ е първото нещо, което се сещам, когато ме питат за щастието. Пънк-лириката й е модерна попкултурна интерпретация на безсмъртния Гьотев стих “О, миг поспри, ти тъй си хубав!“. И това парче, както и „Фауст“, ни казват едно и също – лоша работа е щастието. Хубавият миг поспре ли, и вземе, че стане сто, сто и петдесет кила. В същия дискурс е и българската народна мъдрост „Много хубаво не е на хубаво“, често цитирана като доказателство за вродения песимизъм на народа ни и неспособността му да се зарадва.

1186646_32137047

И след като напластих здраво сивите облаци в картината, сега е време да потърся „сребърната подплата“. Да си представим новородено дете, за мое удобство – момиченце. Надвесените над кошчето му майка, баби, лели, стринки, приятелки на майката, бабите, лелите и стринките, още от появата му на този свят вече са проектирали бъдещето му: ще стане безумна красавица, с коефициент на интелигентност близо до този на Айнщайн; ще завърши престижен университет, ще се омъжи за най-прекрасния екземпляр от другия пол, ще печели много пари, ще изгради хубава кариера, ще роди 2-3 прекрасни деца… Това е пълното щастие. Както за нея, така и за родата. И започват да отглеждат детето, втълпявайки му този план в главата. И то израства с идеята, че трябва да преодолее едини краен брой препятствия, след което ще потече прекрасният живот, ще влезе във вечен житейски оргазъм, в който само ще изпитва щастие.

Да речем, че този житейски план се сбъдне. Напълно възможно е на 30 години той да е съвсем изпълнен. Какво правим сега?

Застиваме самодоволно и искаме никога нищо да не се променя?

Само че с наближаването на 40-те години идват първите бръчки и бели коси; децата влизат в пубертета и почват да ти късат нервите; мъжът ти се застоява повече извън дома, незнайно къде и с кого, фирмата ти изпитва затруднения, предстоят уволнения и се вихрят интриги; отнемат лиценза на банката, в която са ти спестяванията и губиш достъп до тях, точно когато те уволняват и съпругът ти те напуска заради по-младата си секретарка. Ако си израснала с идеята, че изпълняването на житейския план, начертан от родителите, ще те направи оттам нататък напълно щастлива, спукана ти е работата.

Идеята ми е, че е много хубаво една жена да се стреми с всички сили към щастието, което може да дойде с някоя от горепосочените цели или с всички накуп. Но също така е твърде вероятно, ако ги превърне в самоцел, тяхното постигане да я направи трижди по-нещастна, отколкото е била, преди да ги постигне. Има и вероятност никога да не постигне нищо от това, което си е предначертала и което е сигурна, че ще я направи щастлива, а да постигне нещо по-малко, но то да я зарадва повече и да й отвори други, по-щастливи хоризонти. В крайна сметка не можем всички да станем космонавти, носители на Нобелови награди и Мис Свят. Тогава? Животът ни провален ли е? Нещастни ли сме?

Ако обаче изходната ни точка е това, което казва Чарли Чаплин в „Светлините на рампата“ – че „животът не е смисъл, а стремеж“, тогава всичко е наред.

Ако изпитваш повече удоволствие от пътя, отколкото от пристигането, има голяма вероятност да изживееш щастлив живот, без да му слагаш гръмки етикети като „щастие“. Именно и затова българският народ е казал – „много хубаво не е на хубаво“, за да те предпази от самодоволство и спиране. Вижте нещастната съдба на почти всички деца-звезди, които постигат успех и си мислят, че са щастливи на много ранни години. Тогава ще разберете, че тази наша фолклорна мъдрост е можела да им спаси в много случаи живота.

Щастие за мен е да имаш какво да постигаш. Защото най-много сълзи са пролети заради сбъднати молитви. Щастието е в движението, в желанието, в непрекъснатото генериране на цели. Ако не се движим нанякъде, как ще знаем, че сме живи? А ако не сме живи – за какво ни е щастие?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара