Говорим си по телефона с Валери Найденов (ако не знаете кой е той, напишете името му в Google). Говорим си за медиите и политиците, докато най-накрая разговорът стига до най-важното: нас самите.

„Трябва само да качиш 5 килограма и ще си пак във форма. В момента има толкова много отчаяни милионери”, казва Валери.

„Да не би да си станал сценарист на „Стъклен дом” – питам. –

Само там има отчаяни милионери.”

Найденов е прекрасен анализатор и приятел, но въпросът с килограмите не е силната му страна. А и не е гледал „Стъклен дом” и разговорът ни зацикля. Не гледа и „Столичани в повече”, който синът ми тегли скришом от интернет, защото съм му забранила да го пуска по телевизора. Не гледа дори „Забраненият плод”, към който с дъщеря ми сме се пристрастили.

Найденов е продукт на ранната демокрация, когато все още нямаше сериали и продуктово позициониране, а продуцентите не бяха повече от полицаите. Той е мъж отвъд зоната на отчаянието, за когото всичко се измерва с 5 килограма повече или 5 килограма по-малко.

Моята мерителна единица обаче вече е в сезони – в трети сезон съм на „Стъклен дом”, в шести сезон на „Доктор Хаус” и пред финала на „Забраненият плод”. Вероятно съм във фазата, която Хайнрих Ман нарича „угасване на духовното жизнено чувство”. В прехода от vita active към vita contemplativa –

от деятелния към съзерцателния живот

Не ми се хвърлят усилия за собствени житейски проекти и ползвам сериалите като заместител. Във всички случаи става дума за някакъв дефицит. Но има и нещо повече.

Само допреди месеци единственият сериал в живота ми (ако не броим детско-юношеските увлечения по „На всеки километър” и „Чучулигата”) беше „Доктор Хаус”. Но Хаус не е сериал, а мъж, заради когото бих зарязала и децата си. Ако миналата Коледа някой ми беше казал, че ще хлътна по турски сериал, щях да го приема като обида. Не съм гледала нито секунда от разни Листопади, Перли и Шехерезади и пр. Отнасях се с насмешка към всички, които се прехласват по тях. До една от мързеливите следновогодишни вечери на 2011, когато играейки си с дистанционното, попаднах на „Забраненият плод”. Реакцията ми беше сякаш са ме заловили пред порно канал – импулсивно превключих по средата на някаква реплика, която обаче ме докосна и щракнах обратно на филма. И го изгледах докрай. После изрових в интернет

всичките 20 пропуснати серии

Оттогава – вече пети месец, предпочитам вечерите в компанията на семейство Зиагел пред другите алтернативи. Пет месеца пълна отдаденост. Чакам с нетърпение филмът да свърши, защото имам да правя и други неща. Не съм единствената омагьосана: в Азербайджан и Дубай увлечението по сериала било толкова всепоглъщащо, че в часовете на излъчването му не се планирали никакви корпоративни, партийни и светски мероприятия.

Първият вариант на „Забранена любов” (оригиналното име на сериала, по книгата на Халит Зия Ушаклъгил) е заснет в Турция през 1974 г. и предизвикал същата еуфория в региона. Въпреки че тогава ги е нямало смелите любовни сцени от днешната версия (за които Берен Саат обясни, че на снимките между нея и партньора й Къванч Тътлату поставяли възглавница). Страстта на Бихтер и Бехлил не е единственото, заради което филмът се харесва. Сюжетът е като приказка: има я и лошата вещица (Фердевс), и омагьосаната принцеса (Бихтер), и добрата фея (мадмоазел), и забавилият се със 100 години принц (Бехлил), и Иванчо Глупака (Аднан), и отчаяният милионер (Хилми Юнал), и изгубените в лабиринта от лъжи деца.

Има сватби и смърт, подлост и възмездие.

И – какво облекчение след американските шаблони! – няма екшън, нито глупави шеги. Всичко е изчистено като в класически театрален спектакъл. Има психологически паузи, интригуващ диалог и много красиви актьори. Всеки в този филм на продуцентската къща “Ай япъм” (Ay yapim, чието дело е и “Листопад”) си е свършил качествено работата. В интериора, тоалетите, прическите, грима е пипнат и най-малкият детайл. Посиненото око на Бехлил след боя с Нихат плавно преминава в няколко серии от подуто и мораво през нюанси на синьото. За сравнение: Атанасов в нашия „Стъклен дом” е облян в кръв, след като Елена го цапардосва с ваза по главата, а после незнайно защо забоде и вилица в ръката му, но още в следващия кадър го виждаме само с леки драскотини. Жените в българските сериали яко млатят, а мъжете носят на бой: и Боряна удари с лопата Камен по главата, но той на часа се съвзе и мило се усмихна! Подобни творчески приумици няма в „Забраненият плод”. Характерите на героите се развиват плавно, няма търсене на изход чрез хватки от рода на „3 години по-късно”. „Три години по-късно” е приятен похват само в игралните двучасови филми, времевата неограниченост на сериалите не налага такива отскоци.

„Забраненият плод” е семеен филм, мъдра източна приказка, чрез която можеш да се сближиш с децата си.

Използвам сериала с възпитателна цел. Той дава достатъчно поводи, за да отворя очите на дъщеря си: „Не се влюбвай в мъж, страхлив и мързелив като Бехлил.

Спи с него, но не се жени за него

Грижи се за себе си и на 65 ще изглеждаш като Небахат Чехре”, казвам на малкото си момиченце. Направих й прическа като на Нихал и тя за първи път се хареса. За първи път оцени и факта, че нямаме домашни помощници: „Прислугата само клюкарства, мамо, ужасно е да ти се мотаят вкъщи.”

Социалните антрополози говорят за революция в масовия вкус на страните от Близкия изток и Балканския регион: турските сериали изместват латиноамериканските. Обяснението е в западния полъх в сериалите на южната ни съседка – те залагат на вечни човешки теми, развити в европейски интериор. Имат терапевтичен ефект, събират семейството пред екрана и му дават алтернатива в кризата: дръжте се един за друг и се обичайте.

Сапунките от Аржентина никога не са предизвиквали такава туристичека истерия: фенове на сериалите пътуват до Истанбул, за да видят къщите на любимите си герои, да се снимат пред ресторантите и кафенетата на брега на Босфора, в които се срещаха Бихтер и Бехлил. Забележете: туристическа обиколка на ресторантите!, не на джамиите, защото в „Забраненият плод” и в останалите турски сериали героите не са религиозни фанатици, попийват с удоволствие, а жените са с къси поли, големи деколтета и дързък език. А килограмите им са точно толкова, колкото трябва да бъдат.

Това кара някои да виждат в сериалите пиар-акция на турското правителство, което субсидира продукциите, за да бъде представена Турция като

цивилизована страна, достойна за ЕС

Така или иначе, по-важното е, че очевидно става дума за правилно разпределени пари: те отиват точно при тези, които могат най-добре да свършат спуснатата задача (пък било то пиарска), които имат таланта да превърнат всяка акция в естетичен творчески продукт. И в печеливша инвестиция: според филмови разпространители един епизод от турски сериал се продава между 20 и 500 хиляди долара. Без да броим приходите от туризма.

“Ползвам сериалите като заместител.”

Facebook Twitter Google+

0 Коментара