Казват, че нощта е времето на вдъхновението. Времето, когато човек се свързва с творческото си начало, с въображението, с колективното несъзнавано, с кораба майка… С всичко, което е замесено в сътворяването, и аз съм живото доказателство за това твърдение. Историите винаги ме намират нощем, обикновено след полунощ, когато всички други спят, наоколо цари гъст мрак и само дисплеят на лаптопа осветява танца на заблудените ми мисли, които някак си успяват да се подредят накрая в свързан текст.

eye-1553789_960_720

Обаче ето тази, точно тази история ме намира посред бял ден в една популярна група за книги във фейсбук. Намира ме и започва сама да се разказва.

Не. Не се разказва. Разказва мен с всичките ми табута, предразсъдъци, ограничения и “трябва”-та.

Един неприлично млад мъж взел повод от мой пост за някаква книга и решил ей така просто да ме поздрави, да ръсне 1-2 изречения, достатъчни да видя, че тече добър мисловен процес, и да изчезне, “преди да съм загубила интерес”.

***

Принадлежа на онова поколение, което все още си спомня времената, когато интернетът идваше по телефонния кабел и точно преди да се появи, издаваше смешни нечленоразделни звуци, но изчезваше без никакво предупреждение и правехме молебени, за да се върне. Но ето че двайсетина години по-късно вече не мога да си представя повече от 48 часа без свързаност, работата ми е абсолютно немислима без достъп до мрежата и 98% от комуникацията ми със света е интернет опосредствана. И въпреки че съм с ясното съзнание, че

днес е много по-нормално да “срещнеш някого” във фейсбук,

отколкото в заведение, например, неуспешният опит ме кара да съм крайно скептична, резервирана и дистанцирана от виртуалните запознанства и връзки. До степен, че отговарям на съобщения от непознати веднъж годишно, а понякога  и по-рядко.

Обаче някаква зла непреодолима сила движи пръстите ми…

***

Нямам идея, да не говорим за разумна причина защо отговарям, но шегата, която пускам, и чувството за хумор, което достойно я поема отсреща, отварят… нещо. На този етап все още не мога да реша дали са портите адови, или пълната със съкровища пещера на Али Баба, но очевидно вселенските енергии си текат и се смесват и през интернета. Дните на лятната ми отпуска се занизват един подир друг, ама не като еднакви бели перли, а като разноцветни керамични топчета – едно с едно няма еднакво.

Защото един измежду милиардите хора в наистина необятната Мрежа по неведоми пътища господни и без, разбира се, да го осъзнава е избрал точно мен, средностатистическата и с нищо неизпъкващата, за да ми се разкрива. И аз да му се разкривам.

И двамата да заживеем един съвместен, кратък втори живот.

Случват се някакви съвпадения, за които съм чела само в любовните романи и съм гледала в романтичните американски комедии. Слушаме си музиката, четем си книгите, мислим си мислите и си гледаме звездите. Всеки е в неговата си точка на земното кълбо, но възможността във всеки момент да споделиш с другия песента, която свири по най-тънките струни на болката ти, или снимка на луната, която ти наднича зад рамото, докато чатиш, и да знаеш, че и в неговата душичка бъркат с памуче такива неща, създава едно усещане за свързване, което не бих нарекла нито илюзорно, нито истинско, но което никога не ми се е случвало – нито он-, нито офлайн.

facebook-1558618_960_720

Колкото повече общи неща намираме, толкова повече се оплитаме в мрежата на думите – единственото, което ни свързва, и единственото, което ни дели. Толкова по-хубаво става да си пускаме музика, докато не пропеят втори петли, а само след 3 часа вместо добро утро да си пращаме снимки на изгреви.

Положението започва да става приказно дотам, че усещам в мен да се надига склонност да преразгледам трите табута, или по-точно – трите опорни стълба, на които в известна степен се крепи порядъкът на относително стабилния ми животец: никакви по-млади мъже, никакви чат срещи и никакво допускане, че в реалността се случват приказки. На другия край на безжичната връзка стои един млад човек, който много джентълменски и тактично ми навира в лицето глупостта на убеждението, че възрастта би могла да има нещо общо с ума и мъжеството, и че механиката на запознанството би могла да окаже влияние върху качеството на общуването. Толкова го бива в убеждаващата комуникация, че споменаването на възможността за среща не ми докарва апоплектичен удар, но все пак с присъщото ми добро възпитание системно отклонявам поканите.

Защото третият ми опорен стълб, според който “много хубаво, не е на хубаво” и

“онова, дето го пише по книгите, не ходи по улиците”,

се оказва непоклатим и никакъв чар, никакъв ум, никакви сини очи и никакво желание да разбера, дали неизречените обещания за истинско, дълбоко свързване биха могли да се осъществят, не могат да ме накарат да направя проверка на реалността. Много искам да го видя, да го помириша, да чуя смеха му и да разбера бъркам ли в предразсъдъците си за по-младите мъже, но страхът е по-голям и от желанието, и от смелостта ми.

Страх не от разочарование – той от мен или аз от него, а страх от това, че реалността няма бутон Изход, няма опция Блокирай, няма копче Turn off. И че веднъж вдишали един и същ въздух, вече имаме отговорността на елементарното човешко уважение и отношение, което не ти позволява да си тръгнеш във всеки един момент, без да кажеш нито една дума.

А смелостта ми стига само дотам да приема последната покана и да се надявам, че с някакво космическо чудо ще освободя вътрешните си спирачки, които сами се натискат, и ще бъда на уреченото място в уреченото време – на пешеходната пътека пред близкия мол, в петък, 21:30 – началото на нощта, за по-добра връзка с “другия” свят.

Петък, 21:30.

Току-що съм блокирала фейсбук профила му. Изключвам си телефона.

*Second Life – популярна виртуална реалност и едноименен роман от българската писателка Станислава Чуриенскиене.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара