На ъгъла ме пресреща изрусена девойка с китка здравец и забива директна оферта с похотлив пламък в очите: “Ти баща, ти майка, дай 2 лева да ти гледам за голямата любоф!” Такъв мерак извира от деколтето й, че ако не е тъй мургава, бих я сбъркал с Наталия Кобилкина. Давам 2 лева. Няма я голямата любов, хвана влака за Павликени, казвам. А за другото позна. Аз съм и баща, и майка. Циганката гледа сащисана подире ми, видимо респектирана от своите знахарски умения. А аз вървя и си мисля за смисъла. Ето на, създадохме карта на тъмната част на Вселената, а тъмната бездна в душата ми зее, сякаш прокажена. Над седем милиарда вече е земното население, а няма с кого две думи дори да си кажеш. Животът е тъпа метафора и колкото повече се замисляш за смисъла, толкова по-безсмислено става всичко наоколо. Като че ли само майчинството и бащинството осмислят и осъществяват чупливата ни надежда за безсмъртие.
Мамо, мамо! Аз помня твоите ръце от оня миг, когато започнах да осъзнавам себе си в света. През лятото тях винаги ги покриваше загар, той не се махаше и през зимата, беше толкова нежен и гладък, само върху жилките едва-едва по-тъмен…
Така започва предсмъртното писмо на седемнайсетгодишния Олег, един от героите на Украйна. Разстрелян не на Евромайдана, а в Ровенки, от хитлеристите. Ето последните думи в покъртителната му изповед: „Но ако и в дните на войната хората имат късче хляб и облекло на тялото си, ако по релсите летят влакове, а в градините цъфтят вишни, и пламъкът гори във високите доменни пещи, и някоя невидима сила вдига войника от земята или от леглото, когато е болен или ранен – всичко това са направили ръцете на моята майка! На моята, на твоята, на неговата… Мамо, мамо! Прости ми, защото само ти, единствена ти на света можеш да прощаваш! Сложи ръце върху главата ми, както в детинството, и ми прости… “
Колкото и да трие животът архивирани файлове от твърдия диск на сърцето, всеки от нас пази съкровен спомен с неизличимия аромат на майчините ръце, коси, усмивка. И при целия тоя ядрен взрив в общуването между хората днес, думата МАМО е съхранила неустоимия чар на своя вечен смисъл.
Някой ще рече „Едно време какви майки имаше само!“ и ние лесно ще се досетим, че въпросният гражданин вероятно е съученик на Цола Драгойчева. Защото времето и пространството няма как да минат през антивирусната програма на институцията МАЙКА. От памтивека до днес е имало и ще има майки, които отдават децата си другиму. И Майки, които отдават живота си в името на своите деца! За първите не си струва да говорим, те са пренебрежимо малко, горе-долу колкото българите в отбора на „Лудогорец“. Сега се сещам, че когато на терена срещу „Валенсия“ остана само един, агитката деликатно спря да скандира „Българи, юнаци!“…
И въпреки
непреходния висок рейтинг на майчинството,
няма как да срещнеш Майка Тереза на Женския пазар или на Околовръстното. Там по-скоро ще срешнеш смугла многодетна майка или отрудена тъкачка-многомашинничка. А ако вали проливен дъжд, та влезеш на сухо в някоя чалготека, ще видиш девойки, които и родните им майки не ще познаят, макар че са облечени (съблечени) почти както майка ги е родила…
Покрай демократичните промени, които извърши световната прогресивна общественост, безвъзвратно изчезна Майка Кураж, а вместо нея се появи Вig Мother от САЩ и ние като осиновени ромчета сърфираме с лелеяния “Титаник”, за да сбъднем американската си мечта… Родината-майка излезе в пенсия, глобалният капитализъм ни превърна в граждани на света, които уж си обичат родината, но по-отдалеко. Ако успеем да се ъплоудваме отвъд океана – още по-добре. А инак, продължаваме да ругаем постарому с „Майка му стара!“, макар че всеки предпочита нещо по-младо.
И както е в оная стара епиграма – той я измами, тя го изтати! Ала кукувичето време, в което живеем, и вица докара до римейк – Бащата глупак, майката – неизвестна.
Скъпи майки, сестри и тъщи, знаете ли кои са ония три процента, в които бракоразводният съдебен състав присъжда детето на бащата? Майката трябва да е или тежък случай на наркомания, или сериен убиец, или редовен пациент в психиатрията. Мнозина читателки на това прекрасно списание, еманципирани по волята на времето, в което живеем, ще махнат небрежно с ръка – днес едно дете може без баща, без майка не може! Кой го каза? В Библията ли го прочетохте, или в най-нескопосния документ на този свят – тъй наречения Закон за закрила на детето? Та там дори
няма такова понятие „самотен баща“
Отворете го и навсякъде ще срещнете единствено правния термин „самотна майка“. Там дори априори не допускат, че може да се случи такова чудо – мъжът сам да отглежда детето си.
Аз отгледах детето си сам. Не бях си представял живота точно така, но семейството ми се разпадна. Ако изключим формалните бракове заради зелена карта, никой не се жени, за да се разведе, нали? Приел съм съдбата си като някаква мисия в тоя абсурден живот и твърдо вярвам, че всеки от нас има подобен тип длъжностна характеристика, писана там, горе. Дори и да не си дава сметка, всеки един от нас е дошъл на тая земя, за да свърши нещо конкретно и, дай Боже – полезно. Тук всички сме с временно назначение и особен статут. Един идва, за да нарисува най-красивите слънчогледи, друг идва, за да меси хляб, трети – за да лекува болни от множествена склероза, четвърти – за да напише най-синята рапсодия… Моята мисия бе да отгледам сам своята дъщеря, да бъда едновременно и баща, и майка. Няма невъзможни неща, трудно е само на пръв поглед. Ако го приемеш като призвание, е лесно и всичко ти идва отвътре. Просто
забравяш своето типично мъжко его
и когато другите бащи ходят в любимия пъб, ти ходиш при дежурния педиатър заради зачервения детски пъп. Когато другите мъже отиват на среща с любимата, ти отиваш на родителска среща и пред толкова чужди майки научаваш, че любимата ти дъщеря е отвъртяла шамар на Петърчо, понеже е написал неприлична дума в тетрадката й. Когато другите мъже гледат мач от Шампионската лига, ти гледаш „Цар Лъв“ за девети път, и вместо да викаш „Хайде, Бербо, бий във вратата!“, крещиш „Хакуна Мататаааааааа!“ и дори опитен наблюдател от ООН няма да разпознае кой е детето и кой бащата.
Щастието на самотния баща се мери не с карати, а с преборени вирусни инфекции. Парите за костюм и вратовръзка на тати пак ще идат за мега яки конвърски, а в оказиона за любимата ти тенис ракета предлагат точно толкова, колкото не достигат за абитуриентския бал… „Добрите“ приятели подхвърлят – децата са егоисти, ще пораснат, ще те изоставят, а животът е само един. Докато отгледаш челяд, ще побелееш. Кога да пееш и да се надпяваш с вятъра, кога да каниш Скарлет Йохансон на вечеря, кога да изпиеш бутилка санджовезе край Понте Риалто? В някой друг живот! Стига ми тая награда – едно мокро носле да се отърка върху брадясалото ми лице и нежно гласче да прошепне в полусън „Обичам те, тати!“
И докато пред очите ми расте красивата фрезия, сякаш не забелязвам онова, което съм пропуснал, онова, което сам си дължа. В последната ми стихосбирка „Всички клоуни отиват в Рая“ има едно стихотворение, което е много специално за мен. Защото е посветено на моята прекрасна дъщеря.
Когато моето момиче ставаше жена
Сред нежен вишнев цвят и синеоки теменуги
зората пръскаше навред копнеж и светлина.
Прииждаше денят – божествен орден за заслуги,
когато моето момиче ставаше жена…
До вчера в грубите си длани я люлеех –
сърничка плаха, топъл хляб, повит във пелена.
Бях майка и баща, бях цялата Вселена…
Сега съм о.з. Господ, уморен от чудеса.
В душата ми пирон забиваха, но вдишвах гордост,
когато моето момиче ставаше жена…
Заради нея бих убил, ала мълчах в покорство
аз, генерал, загубил Стогодишната война.
Целувах сънищата й с приспивни канцонети
за мойта малка Джени в цъфналата ръж…
Сега потропва с токчетата като с кастанети и бърза,
ах как бърза тя за среща с някой мъж.
Объркан и отчаян, по-самотен от потъваща гемия,
очите ми са две солени корабни платна.
Но докато съм жив, ще помня чудната магия,
когато моето момиче ставаше жена!
0 Коментара