Красимира Димова и Анна Димова.
Мила мамо,
Не очаквах, че такова писмо се пише толкова трудно. Когато ми се обадиха от списанието, ми се стори най-лесната тема на света. Толкова безкрайно те обичам, толкова ненаситно често ти го повтарям – всеки ден, по хиляди начини – какво по-просто да ти го кажа отново? Ти си най-хубавото нещо в живота ми, най-важният човек, най-сигурното убежище, най-безусловната подкрепа, най-здравата прегръдка, най-мъдрият ми учител, най-добрият ми приятел – какво по-лесно от това да ти го напиша? И какво по-хубаво от това да го чуе целият свят? Само че, мамо, имаме само 10 000 знака. Това са около 1600 думи – по 800 на човек. Как се побира толкова любов в 800 думи? И как да избера най-важните от тях?
Знаеш ли, че имам една огромна красива кутия, в която пазя абсолютно всичко от теб. Писма, картички, изрезки от вестници и списания с твои статии, мили бележки, надраскани набързо, опаковки от подаръци, панделки, снимки, твои любими стихове, които си ми препечатвала, мисли, цитати, дори самолетните билети от първите ми гостувания при теб, след като замина.
Преди да седна да ти пиша, отворих кутията и прекарах цяла вечер заровена в спомени, откровения, прозрения, малко смях и много сълзи. Имаше писма, които си ми писала, когато съм била 8-10-годишна –
как си могла да ме взимаш толкова насериозно, когато съм била толкова малка?
От няколко писма ме хвана срам – пубертетът ми беше трудно време и за двете ни. Дори и тогава си се опитвала да ме разбереш и не си спирала да ми говориш.
По-късно в едно от писмата си ми пишеш: „Вече знаем, че животът е приказка, която ние си съчиняваме, и ако сме лоши разказвачи без фантазия, просто излиза лоша приказка.” С теб май се оказахме страхотни разказвачи, мамо?
В тази кутия пазя и един твой дневник – ти сама ми го даде преди години – който изцяло си ми посветила. Това са първите ти писма до мен – началото на този безкраен наш разговор, който оттогава никога не е прекъсвал. Може би вече не помниш кога си го започнала – през август 1970-а. Да, мамо, точно 6 месеца преди да се родя. Аз съм била още ембрион – по-скоро копнеж и мечта, отколкото човек – а ти вече си се обръщала към мен по име. На първата страница, през онзи далечен август си написала: „Очаквам една мъничка Ани, която ще бъде много хубава и много умна, защото ще бъде дете, създадено от много обич и нежност”. Това е началото на приказката…
После? Безкрайни, приказно хубави часове заедно. Ти ме учеше да чета, да пиша и рисувам, да майсторя разни неща от хартия и прежда. Слушахме заедно музика, водеше ме на театър и опера. Разказваше ми за света, показваше ми го и ме учеше да му се радвам и да го разбирам. Имах една любима книжка – „Анини приказки” на Стефан Цанев – обожавах да ми я четеш на глас. И ти ми четеше: „Вървиме ние двамата, аз малкият, тя – голямата. Пет пари не даваме, приказки си съчиняваме”. И ние точно това правехме. Ти ме учеше да мисля, да творя, да не се страхувам от фантазията си, но и
да нося отговорност за приказката, която сама ще си измисля
– и в която ще живея.
После? Детството ми свърши на 14. Ти ме попита за какво си мечтая, аз ти казах, че искам да стана художничка. В нашия град нямаше художествено училище и ти ме пусна да отлетя от гнездото, за да опазиш мечтата ми. Тогава ти написа един разказ за мен – по онова време ти пишеше за същото списание, в което пишем в момента, не е ли странно? Разказът се казваше „Посоката на полета“, ти разказваше за една стара легенда, според която орлицата, когато се оперят орлетата й, ги пускала от най-високата скала. И оставала на скалата, докато орлетата се борят с вятъра, височината и страха. Ако са истински орлета, политали. Казваше, че чак сега разбираш каква сила и мъдрост се иска, за да останеш на скалата. Аз през това време се борех с височината, ветровете и страха – но полетях.
Почти 30 години оттогава. По-късно ти също полетя към друга страна, където дълго се бори с ветрове и страхове. Аз останах тук. Срещите ни са редки и кратки, през останалото време – дълги писма и дълги разговори по телефона. Понякога наум. Знаеш ли колко често си говоря с теб мислено, мамо? Понякога дори ми се струва, че ме чуваш.
Продължавам да ровя в кутията, отварям шарена картичка от теб, за поредния ми рожден ден. Пишеш ми: „Вчера беше на 20. Утре ще си на 50. А между тези цифри – прекрасно време, пълно с опит, радост, любов, нелюбов, очакване, фантазия, мечти. Другото име на всичко това е живот. Радвай му се.”
Ето ме днес, мамо, на 42. Вчера бях на 2, утре ще съм на 82. Между тези цифри – най-красивата приказка, която с теб съчиняваме заедно, докато вървим през времето.
Аз – малката, ти – голямата.
В приказката ни има всичко – слънце, дъжд, ветрове, височини, страхове. Има въпроси, отговори, отсъствие, присъствие, срещи, раздели, пътища, летища, писма, набързо надраскани мили бележки. Тайни и съкровени признания, ожулени колене и лековити целувки, делници и празници, спомени и прозрения, носталгия и копнеж, нежност и очакване. Има палачинки и сладко от ягоди, разходки в гората, приключения и щастливи развръзки. Сълзи и смях, прошарени слепоочия и уморени ръце, има трудни дни и безсънни нощи, творчество и открития, цветя и прегръдки. Другото име на всичко това е любов.
Мило птиче,
Светлина ме залива всеки път, когато чета писмата ти. Сякаш самата хартия е седеф, през който слънцето минава и го прави ласкав и топлещ.
Твоето великодушие ме засрамва.
И пак трябва да спорим – коя е малката и коя – голямата… Защото първите си уроци от теб получих, когато ти беше на седем месеца.
Играехме си с теб и ти се упражняваше в координирани движения на пръстите. Аз казвах „боц” и ти подавах показалеца си, ти го уцелваше с твоето малко пръстче и се ухилваше с двете си зъбчета.
Веднъж ти се ядосах за нещо и ти се заканих с пръст. Тонът ми също беше недвусмислен. Ти видя пръста ми, протегна пръстчето си към мен, бялна деня ми с двете си зъбчета и каза „боц”. Още не знаеше, че има злоба между човеците. За мен твоето „боц” беше като плесница, която никога не забравих.
Твоето великодушие: когато си охлузеше крачето или си прищипеше ръчичката, аз казвах: „Ела мама да го целуне и то ще мине”. И досега ми се доплаква от възхита, като си спомня как храбро стискаше устнички да не плачеш повече, защото
щеше да излезе, че моите целувки не са лековити
А ти не искаше да ме разочароваш.
След тежката автомобилна катастрофа, първите ти думи, когато ме видя до леглото си, бяха: „Мамо, мене никак не ме боли, не се тревожи…” А те боля няколко години още…
Горда съм с теб, Ани. Харесва ми всичко, което правиш. Обичам сериозността, с която работиш, твоята почтеност и искреност. Но най-много се гордея с твоята способност да обичаш и да бъдеш благодарна.
Помниш ли, като се загубихме в гората на Глоговица? Аз исках да отидем на поляната, на която като дете си берях ягоди, а се оказахме в една непроходима джунгла от къпинак и тръни, от която не знаех как да излезем. Бях по-уплашена от теб и ти, доловила страха ми, започна тихичко да плачеш. И тогава на помощ ни дойде нашата постоянна спътница – приказката.
Аз казах:
– Не плачи, ние с теб си правим жива приказка.
– Каква?
– Имало едно време едно Ани и една мама. Те вървели, вървели и се загубили в една много страшна, тъмна гора.
– Не, не е страшна гора, само има много тръни.
(Истината на всяка цена! И до днес си патиш от това!)
– Мечки и вълци виели наоколо, лъвове тракали с огромните си зъби…
– Не, само птичета чуруликали и гущерчета шавали…
– Тогава майката взела една голяма тояга и почнала да бие тръните през пръстите.
– И Анито взело една тояга и почнало да бие тръните през пръстите.
– И били, били, били…
– …докато излезли на пътечката и се прибрали живи и здрави…
Ти, мило птиче, влизаше в ролята на моя закрилница
и започваше да измисляш приказката така, че да не е страшна. И сега те виждам пред мен как удряш с малката си пръчица по къпинака – за да направиш пътечка за мама и за теб.
Неотдавна ми изпрати своя снимка от протестите пред парламента – леко усмихната, вече зряла жена, облечена в дреха с цвят на есен, държиш плакат: „Грамотна, образована, неосъждана, симпатична, психично, емоционално и морално здрава, търси подобно правителство.”
Каква приказка да си разкажем сега? Кой кого да окуражи?
Ходя с телефона в ръка по цяла вечер, докато се обадиш, че си се прибрала. Как да ти кажа да си стоиш вкъщи, като ми се иска да съм до теб там? Борис Христов имаше едно стихотворение „Стената”:
„Но свършва животът, ще прекипи като сода -/ всичко друго е вятър и стихове./ И ако трябва сега да извикам свободно,/ извикал бих само: „Аз викам.“/ Ако имах и малко сили в ръката/ и трябваше да напиша някоя дума,/ написал бих смело върху стената:/ „Това е стена!“ И нищо друго.”
Като те гледам с този плакат, се питам какво спасяваш, какво те кара да отиваш ден след ден на площада? Нищо друго, освен светлината в душата ти. Самоуважението. Свободата да напишеш „Това е стена”.
Вярно е, Ани, ние носим отговорност за приказките, които сами си измисляме и в които после живеем. Но какво трябва да прави човек, ако бездарни разказвачи му отнемат правото да измисля живота си?
Помниш ли как започват Анините приказки?
„Слънце ли грее, дъжд ли вали, вятър ли носи бели мъгли, Анна ми дава свойта ръка…”
Така минава животът ми – с твоята ръка в моята, все едно на какво разстояние сме една от друга.
Станаха ли 800 думи?
Само още няколко – моята всекидневна молитва от 42 години насам:
„Благодаря ти, Господи, за моята дъщеря Анна! Закриляй я и пази сърцето й пълно с любов и красота!”.
0 Коментара