Според Фройд грешките са важни. По силата на забележително работеща схема те сигнализират за области, в които сме набутали страхове, срам, вина – всичко, което не искаме да си признаем. Затворили сме ги със сто катанеца и се правим, че не съществуват. Няма ги, какво толкова.
Започвайки да пиша тази статия, направих малка грешка. Бях измислила заглавието –„Ода за новите варвари” – и бях решена да се сражавам за него с цялото редакторско войнство, ако се наложи. Защото смятам, че нашите деца заслужават възхвала. Наричаме ги новите варвари, дори някаква чудовищно нелепа песен им е посветена – под звуците на маане или кючек (не познавам ориенталската музика) се редят кадри с окопи, телени мрежи, мъже в шинели и сред тях Слави Трифонов, вперил неподвижен поглед в бъдещето, пее: „Във умиращия бавно свят те ще влеят новата си кръв и отново ще го съживят, новите варвари.” Почти загубих ума и дума, като видях този клип – толкова нелеп и не варварски, а направо дивашки е в своята напомпаност.
Не познаваме децата си и като че ли ни е страх да ги опознаем – защото тогава може да открием в очите им пропасти, които няма да успеем да прескочим, и презрение, което няма да можем да понесем. Защото какво им предлагаме ние? Какви ориентири им посочваме, с какви практики им даваме пример? Как растат те?
Растат изоставени, това е истината
Вкъщи пред телевизорите и компютрите, в хаоса и мръсотията по улиците, в училище, безпомощно да им предложи знанието като ценност. Растат в океан от страхове, насилие и безпомощност, които излъчваме и създаваме за тях ние, „цивилизацията”. А после обвиняваме и се оплакваме, какво ти, направо сме ужасени. Защото масово в българското училище царят хаос и неуважение. Масово българските ученици не четат книги, слушат чалга, опитват наркотици и алкохол. Масово псуват и имат десетина думи в речника си. Чупят спирки и лампи, изтърбушват седалките в градския транспорт, плюят по улиците и грубиянстват. С две думи, дават ни предостатъчно поводи да кършим ръце и да възклицаваме: как е възможно това, толкова, ама толкова са некултурни!
Човекът не се ражда културен – той се възпитава да бъде такъв. Възпитава се с настойчивост, разбиране и любов, много любов. И най-вече с личен пример.
Всъщност всяка младост е на практика едно варварско нашествие. Тя се съмнява иоспорва, буйства и понякога руши, но и носи със себе си сила, кураж и нови възможности. И големият майсторлък е в това да я възпитаваш и насочваш, без да подрежеш ничии криле и без да унизиш ничие достойнство. А това става отново с любов, много любов. Тогава всяка грешка е простима и всяко неразбирателство преодолимо.
Помните ли онази инициатива – „прегръдка за всеки”, която се появи някъде на Запад? Как младежи прегръщат по ули цата съвсем непознати хора? Доброжелателно и с усмивка – и с отчетлив привкус на безпомощност. Вие бихте ли се сетили да прегръщате случайни минувачи, ако потребността ви от обич и близост е запълнена, ако сърцето ви споделя любовта?
Някой бие сигнал за тревога – срещу безлюбието
И е логично да предположим, че този някой добре познава това безлюбие.
Не мога да твърдя как е на Запад, но знам как беше у нас – и как всъщност продължава да е. Повлечен от мътния поток на новопридобитата ни демокрация, вече 20 години средностатистическият българин работи срещу мизерно заплащане, трудно свързва двата края и като майстор въжеиграч опасно балансира на ръба на непрекъснато заплашващия го финансов колапс.
И в тази непрекъсната битка децата бяха забравени
Казвахме им любовта си непрекъснато, често дори им я крещяхме – за теб, за вас правя всичко това! Но не намерихме сили да ги накараме да я почувстват. Всичко друго поемаха децата ни от нас – страховете, напрежението, несигурността и постепенно нарастващото отчаяние – само не и любов. Топлата и сигурна прегръдка от човек, който те обича, който те пази и закриля и на когото можеш да вярваш.
Това не можахме да им дадем. Тук някъде по предварителен план трябваше да се разгърне одическият апотеоз на моята статия. Защото въпреки всичко нашите деца търсят своите упования и смисли, борят се и отстояват правата си, обичат.
Нашите нови варвари не само се подготвят да поемат живота в ръцете си – те вече го правят. И ние, техните родители, се надяваме те да успеят там, където ние се провалихме. Да отраснат смели и силни, умни и безкомпромисни… несъкрушими срещу грозотата и пошлостта, и беззаконието. Наистина чакаме новите варварида ни спасят – а какво по-достойно за възхвала от това?
Навярно тъкмо на това място стройната идейна конструкция на замисъла ми се е пропукала, нещо е дало отчетлив дефект – и онзи безупречно действащ механизъм го е усетил и е сигнализирал за него.Изписвайки първата буква на заглавието, допуснах малка, съвсем техническа грешка.Вместо О пръстите ми удариха друг клавиш и на екрана се появи А.
Адът за новите варвари
Досадно и тутакси поправимо. Но кой знае защо, сгрешената дума застана пред очите ми и не пожела да се подмести оттам. Адът. Ад. Ад за новите варвари. Предвидената възхвала се беше стопила и на нейно място този път стоеше истината.
Нашите деца нямат нужда от оди. Ние се нуждаем от тях – за да скрием зад големитедуми собствения си провал. Поне две поколения българи преживяха най-страшнотопоражение в живота си – поражението на вярата, че творят добро, че от тях нещо зависи.Преди ни мачкаше тоталитарната система, сега виновник се оказа пак системата – тозипът демократична. Преди се бяхме примирили, но тайно пеехме песните на Висоцки,гордеехме се с приятелствата и любовта ни, с това, че въпреки всичко запазваме доброто и човешкото в себе си и в света.
Сега обаче, когато се оказа, че пак ще трябва да се примирим, че пак друг ще решава живота ни, този удар не можахме да преживеем.
Не се примирихме, а се прекършихме
Свободата, радостта, човешкото достойнство – всичко това се оказа блян, който никой не се нае да сбъдне вместо нас, а ние не успяхме да го сбъднем за себе си.
Сигурно са много малко пострашните неща от това сам да си отнемеш правото на самоуважение. Всички сме чували твърденията, че за да се оправи нещо в България, трябва да мине време. Оптимистите споменават двадесет години, върлите песимисти – сто. Постепенно, бавно, с помощта на старите демокрации и по силата на липсата на избор, у нас също ще започнат да се спазват законите, ще се оправят нещата с училището и здравната система, и съдилищата, и малко по малко животът ни ще се очовечи, ще започне да прилича на онзи достоен човешки живот, за който сме мечтали.
Жалко само, че нас тогава няма да ни има. След двадесет, петдесет или сто години. Не знам дава ли си някой сметка какво означават тези думи. Какво казваме с тях на децата си – защото дори да не го чуват постоянно оттук и оттам (а те го чуват), прекрасно го усещат, то просто се носи из въздуха като задушлив, стягащ гърлото пушек. Казваме им: ние трябва да измрем, вие също трябва да измрете и може би и още едно-две поколения на вашите деца и техните деца, за да доживеят следващите след тях що-годенормално човешко съществуване. Дотогава не се надявайте на нищо.
Това е заветът, който предаваме на децата си – това и нищо друго. Не е ли най-страшното нещо, което един родител, един човек може да направи?
Нека не се залъгваме, че с възхвали правим нещо за тях. Точно сега нашите нови варвари имат крещяща нужда ние, техните родители, да излезем от унеса на самоокайването, най-после признали досегашните си поражения, но и приели също така, че битката за достоен живот никога не свършва. И че ние все още имаме възможност да се включим в нея. Да си припомним онова, в което сме вярвали – свобода, достойнство, любов. Всъщност в любовта се съдържа всичко останало.
И ако тя е заветът, който успеем да предадем на децата си – това ще е най-голямата подкрепа за тях, които очакваме да ни спасят.
И всъщност ще се спасим сами.
0 Коментара