.jpg)
Стоим на „паметника”, да, онзи, дето никой не помни за какво е, щото такива събития не са случвали, но всички имат мнение за него. Той отдавна се е превърнал от паметник в политическа димка, която едните лъскат, а другите мажат, но всъщност на никого не му пука. Просто повод за боричкане.
А иначе там не е лошо, когато седнеш горе, в основата на сърчащото недоразумение, се открива чудесна гледка. Там слънцето залязва последно и има купища небе, дори в късния септемврийски следобед. Затова го е харесал и Фердинанд, не паметника – мястото. Искал е тъкмо там да построи новия си дворец, дори е разменил парцела с университета, отнасяйки критики за тази заменка. Но абдикацията в 1918 г. осуетява плановете му.
Докато разказвам всичко това на Антония, която ме бъзика: бе, ти не можеш ли нормално да говориш, вече сме се изкачили горе сред децата. Слънцето решително почва да заляга зад Спортната палата и хлапетиите се катерят по гранитния фундамент в желанието си да ги огрее още малко. Там мястото е точно колкото за един пуберски задник, но те са се събрали поне шест и ходейки си по главите, се закачат и се хилят. Гледаме ги,
настроението им е заразително –
безгрижно и сякаш нескончаемо. Заключаваме, че това са едни чудесни години за тях. Залезът вече стига до коленете на тийнейджърите, разделяйки ги до коленете в тъмносиво, а нагоре – яркооранжево. Докато си приказваме с кафе и цигара, някаква врява от ученическата кота прекъсва идилията. Появила се е лелка с прическа, правена на автомат на гарата, опасана с чанти и с общ вид на кръстоска между контрольор и учителка. Веднага да слизате оттам! – към момичетата горе, момчетата пъргаво са скочили. И продължава: това да не е място за седене, какви сте вие – срам женското… тук запасът от думи изневерява, но чичко-лелката уверено сменя аргументацията: пък и ще настинете, може и да паднете. Хубава работа! – и все в тоя род. Сценката вече е привлякла погледите ни и ние следим развитието й с интерес. Децата с неохота се плъзват, качването сякаш беше по-лесно. Една по една девойките окапват от горе и се отдалечават, мърморейки, но без да надигнат глас на възражение. Зад тях остава надпис със спрей: Fuck the system!
Става ми смешно, но и някак жално за тях
Докато се чудим защо, по дяволите, слязоха и дали тая идиотка не им е учителка, в мислите ми изплуват сцени от моето отдавнашно бурно тийнейджърство. Тогава не можеше да „шибаш системата” просто така открито. Протестите бяха тихи, бяха скрити, бяха асоциативни, бяха в собствената ти глава и сърце. Протестирахме, като четяхме Керуак, като слушахме “Доорс”. А по-късно – като се обличахме палячовски, наивно подражаващи на клиповете, записвани с хиляди комбинации от разни „агенти” на видокасетки VHS. Събирахме се по десет души да ги гледаме, видокасетофоните бяха невероятна ценност и много малко хора имаха такова съкровище. Гледането на запис от хардрок класация на някоя обикновена на Запад телевизия у нас беше нечувано събитие. Да го изпуснеш беше непростима глупост. Израснахме в опити да „прешибаме системата”. Системата беше толко отчетливо тъпа и безхаберна, толкова сива и безинтересна, че единственият начин да я прецакаш беше да си отвориш мирогледа към скритите хоризонти на нормалната цивилизация. После системата рухна. Всичко, което беше забранено, сега стана достъпно. При това в излишни количества. Постепенно разбрахме, че онзи мечтан, шарен и
лъскав свят също има своята система
Понякога си мисля, все по-често май, че нашият избор беше твърде лесен. Или хайде, да не казвам нашия – на цялото поколение, но моя и на много мои близки приятели. Черното беше черно, бялото – бяло. Нямам никаква идея как новата генерация ще пребори своята система. Как ще различи черното и бялото в цялата шарения на своя свят. Не мога да си представя какво е да си роден в свят, в който системата е така хитро мимикрирала, че ти харесва и не намираш нищо нередно в нея. Не знам, може би всичко започва с надпис Fuck the system? Или пък с него завършва. Във всеки случай не съдете строго новата генерация – нейният избор е много по-труден от нашия. Иначе да стоиш с тийнейджърите на паметника е много приятно. След като мълчаливо сте се огледали един друг, те първи приемат присъствието ти като напълно естествено. След малко си част от всички и никой не те гледа като неестествена кръпка. Навремето, ако някой с двайсе (нарочно го изписвам така) години се появеше на наш купон, дори само с приближаването му купонът мигом свършваше. Не ги мислете, те ще са ОК със или без лозунги.
И все пак ме е яд, че не скочих да изгоня тъпата лелка. Може би защото тя не разбра, че и ние сме част от групата младежи…
0 Коментара