Здравейте. Аз съм жена и съм пристрастена към парите. Обичам да купувам скъпи вещи (да, и обувки също). Мисля често за пари, по-точно за начини да се сдобия с повече пари. Изпитвам безпокойство, когато реша, че намаляват. Много ми е важно да изкарвам достатъчно, да нямам дългове (това включва банкови заеми и кредитни карти), да имам финансов буфер поне за 4 – 5 месеца и да си осигуря пасивни доходи. За последното мисля дори, че съм закъсняла, но по-добре късно, отколкото никога.

Смея се искрено, когато някой ми каже, че парите не са важни. За мен, да нямаш пари, когато си на 20 години, е приключение с романтичен оттенък и стимул за вършене на щуротии. Да ти липсват, когато си в края на 20-те, началото на 30-те, е знак, че нещо не си свършил както трябва и е време да промениш посоката преди временното ти неудовлетворение да се превърне в постоянно и да си развалиш отношенията с живота за дълго време напред. Какво е да си на 40 – 50 години и да нямаш пари, не знам. Надявам се и да не разбирам, защото в представите ми

с възрастта липсата на пари води до перманентно недоволство

и огорчение, по-ниско качество на живот, повече здравословни проблеми и прочее апокалиптични картини.

Какво обаче значи да имаш пари? Колко точно да имаш? Какво значи „много“, какво значи „малко“? Какво се крие зад „парите са важни“? Защо са важни и колко са важни?

Здравейте. Казвам се Иванка, на 36 години съм и от 9 години работя като копирайтър на свободна практика. Започнах през 2009 г., след като по време на кризата за по-малко от седмица загубих работата си и в следващите 3 месеца не можах да си намеря никаква. Нямах спестявания, но за сметка на това имах празна кредитна карта. Както се досещате, положението изискваше не просто затягане на колана, а драстични, спешни и ефективни мерки. Принудих се да се обърна за помощ към родителите си. Не ми харесваше, но нямах изход. И така, на 27 години се оказах без пукнат лев, наемът ми го плащаха нашите, компютърът ми изгърмя и най-близките ми приятели ми купиха нов, а аз запретнах ръкави.

В движение се научих не само как да привличам клиенти, да преговарям с тях, да не се оставям да ме лъжат, да ми извиват ръцете за условията на работа, но и как да се оправям с парите си. Дадох си сметка, че за тежката ситуация, в която съм попаднала, вината си е най-вече моя (ако я бях прехвърлила цялата само на кризата, нямаше да науча това, което знам сега). Отношението ми към парите и към материалното осигуряване на собственото ми бъдеще до този момент беше абсолютно безхаберно и безотговорно. И трябваше да го променя.

Първо се научих да ценообразувам.

Започнах по най-елементарния начин – сметнах си всички разходи за месеца, разделих ги на работните дни, после на 8 часа и получих колко пари трябва да изкарвам на час, за да ги покривам. Докато правех това, най-сетне си изясних какви всъщност са разходите ми и за какво харча парите си. Което пък ми помогна да преценя от какво е задължително да се откажа, от какво мога да се лиша и какво наистина ми е необходимо. (Удивително е с колко малко пари може да живее човек, ако опре ножът до кокала.) Всички тези сметки ми послужиха, за да планирам колко редовни клиента минимум трябва да имам, за да си осигурявам нужните пари всеки месец.

Последва особено мъчителна година, в която работех по 10 – 12 часа на ден,  разхождах се много, почти не посещавах заведения, готвех редовно, записах се отново в библиотеката, не си купувах нищо извън основните неща за домакинството и се молех да не се разболея. След това нещата ми потръгнаха. Доволни клиенти ме препоръчваха на други клиенти. Плащах си сметките и си връщах заемите. Добих самоувереност, натрупах опит и нови знания. Мина още време. Вдигнах цените. Започнах да си позволявам някои малки глезотии и о, боже-най-сетне! пътувания. Получих чудесни предложения за работа на трудов договор. Отказах ги, защото се чувствах (така е и до днес) по-сигурна да разчитам на себе си и на собствените си умения, отколкото на някого, който ще ми плаща заплата. Започнах да спестявам по 10% от сумата, която изкарвам за месеца.

След 3 години усилена работа изплувах, почувствах се спокойна. Отново започнах да пилея пари, без да мисля. Занемарих си таблиците, в които вписвах изработените суми, плащанията, бюджета си за месеца. Безгрижието ми не трая дълго. След сериозна криза в личен план, която стопи спестяванията ми, доведе до намаляване на поръчките и съответно до драстично спадане на доходите ми, най-сетне си научих урока.

Започнах да чета по-сериозно за управление на личните финанси. Убедих се, че източникът на доход не бива да е само един. Наложих си дисциплина по отношение на харченето – купувам само неща, които наистина ми трябват. Държа да са качествени, затова най-често са скъпи, но пък ги ползвам дълго. Ако много искам да купя нещо, но не съм сигурна дали ми е необходимо, изчаквам два дни. Ако все още си мисля за него, отивам и го взимам. Обикновено час – два след излизането от магазина вече съм забравила.

Изясних си какво значи за мен да имам малко пари –

да остана без авариен фонд,

който би ми позволил да не работя около 4 – 5 месеца. (За целта съм винаги наясно какви са месечните ми разходи.) Изясних си какво значи за мен да имам много пари.

Започнах да мисля за пари – как могат да се изкарат повече с по-малко, но по-качествена работа; какъв тип пасивен доход е най-подходящ за мен.

Започнах да мисля за бъдещето – поинтересувах се как се смятат обезщетения за майчинство и при какви условия се получават. Направих нужните постъпления, за да се подсигуря за този момент. Свикнах да не се отнасям към счетоводителите като към зъболекарите – със страх и заобикаляне.

Когато разбрах, че съм бременна, говорих с клиентите си. За някои подготвих материали за няколко месеца напред. (Това, освен че ми освободи време след раждането, ми осигури и по-солидна сума накуп, за да не се налага да пипам спестяванията си.) Други прехвърлих на сътрудник, чиято работа наглеждам. Клиентите ми са обгрижени и доволни. Аз съм спокойна и мога да се занимавам основно с детето си.

Все още не съм постигнала финансовата независимост, която искам да имам, но поне вече знам към какво се стремя и правя малки крачки към целта.

За мен парите са наистина важни. Те не купуват любов, но осигуряват на партньорите спокойствие, за да се фокусират върху това, което поддържа любовта жива. Не гарантират здраве, но определено, ако си болен, увеличават шансовете да получиш по-добро лечение. Не купуват щастие, но с тях е по-лесно да пътуваш, да четеш книги, да подаряваш, да помагаш, т.е. да правиш неща, които правят теб и околните щастливи.

Здравейте. Аз съм жена на име Иванка и искам да ви кажа, че отношението към парите и начинът, по който се справяте с тях, определят до голяма степен ситла ви на живот, дори самоусещането ви в един или друг момент. Не им позволявайте да ви управляват. Бъдете независима (от тях и от всички останали), като се научите да ги печелите, задържате, разпределяте и умножавате. Успех!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара